Тогава тя повдигна платнището и надзърна вътре. Ередиа седеше до масата, Фани влезе без колебание. Под жълтеникавата светлина, която се процеждаше в палатката, тя забеляза изведнъж, че косата му бе посивяла. И по тялото й минаха тръпки от това, че тая коса бе посивяла. Той не четеше, не пишеше, не прелистваше и не вадеше бележки от медицинските списания, което бе постоянното му занимание в часовете, когато не се молеше в параклиса и не работеше при болните. Сега той седеше до масата, отрупана с книги и тетрадки, и гледаше пред себе си с пълната неподвижност на човек, който не вършеше нищо, не мислеше нищо, не усещаше нищо. Дори след влизането на Фани той не излезе от своята вцепененост. Когато очите й свикнаха с мрака, тя не откри върху лицето му никакъв нов израз. То бе същото лице, на преуморен от безсъница и работа човек, което виждаше всеки ден. Само косата му бе посивяла, ужасно посивяла, бе загубила синкавочерния си блясък и това обстоятелство изпълни Фани със смущение. „О, всичко го е разтърсило здравата!“ — помисли тя, но не почувствува радостта, която очакваше да изпита от състоянието му. Сега той едва ли щеше да има сили да реагира. Сега той изглеждаше слаб, изнемощял, отчаян, при все че човек можеше да заключи за това само по бързото побеляване на косата, а не по промяната на израза на лицето му, който си оставаше все същият. Но косата, косата! … Може би най-сетне огненият мираж на Христовата империя върху земята бе изчезнал от погледа му, може би виждаше заблудата си, може би съзнаваше безумието си. Сега той може би щеше да приеме съчувствието й на любеща жена, да приеме помощ, която не идеше от небето. Внезапно тя усети, че всичката й омраза, всичкото злорадство, което преди малко изпитваше към него, бяха изчезнали. Тя почувствува изведнъж лекотата и радостта на оня пролетен ден, когато отиваше да го търси в Толедо. Обзе я дълбока нежност към тъй ужасно посивялата му коса, към бледното му аскетично лице и страшната мъка, която може би го разкъсваше отвътре. Сега тя изпитваше само желанието да се приближи до него, да прегърне главата му и да я притисне до гърдите си, като съзнаваше, че заедно с това щеше да докара и някакво безкрайно облекчение за себе си, че нямаше вече да изпитва предишния ужас от смъртта и от самотата си, да чува тоя страшен вътрешен глас, който я изобличаваше и да изпада в истерични припадъци. Какъв душевен мир бе настъпил сега в душата й, колко много обичаше Ередиа и заедно с него целия свят!… Сега тя знаеше, че нямаше да се отдели от Ередиа никога, че нямаше да го изостави дори пред ужаса на смъртта, от петнист тиф. която бе готова да посрещне храбро заедно с него. Само едно искаше тя: да почувствува нежността й, да я приеме като любеща жена без оня страшен лед на фанатизма си, който го сковаваше винаги. Само това искаше тя! … М бавно тръгна към него.
— Къде е Доминго?… Вие последна сте разговаряли с Доминго! — внезапно произнесе той.
Тялото му бе изтощено от безсъница, работа и молитви, душата му се разкъсваше от мъка, но това бе същият суров, фанатичен глас на неотслабваща воля, на нечовешка енергия и омраза към всичко земно, глас, който сякаш извираше от олтара на Монтсератския манастир и сега удари душата на Фани, както железен чук би ударил нежна фарфорова ваза. Очите му пак се бяха запалили като въглени и в тях пак светеше демонската безчувственост на същество, което не познаваше, не разбираше човека и любовта.
— О, мълчете!… — прошепна тя умопомрачително. — не говорете сега!
— Къде е Доминго? — повтори той. — Кармелитката ми каза, че сте го изпратили до шосето и той е заминал с велосипед.
— Не говорете! … Не говорете какво ви е казала!…
— Защо? … Боите ли се? — прокънтя гласът му с мрачна ирония.
Той стана от мястото си и се приближи до нея, сякаш искаше да я изгори с очите си. А тя почувствува, че сърцето й отново се сковаваше от омраза към него, че това, което изпитваше преди малко, беше глупост, и сега пак го виждаше такъв, какъвто бе всъщност — студен призрак, изскочил от мрака на вековете, от черния фанатизъм на Испания.
— Избяга при червените! — изхриптя тя с предишната си злоба … Сега мога да ви кажа.
Да, за това… Аз го улесних… и така Оливарес се обеси.
Доминго избяга при червените, Гонзало ще замине с мене… Само вие ще останете тук, вие и труповете… вие и смъртта… вие и безсърдечието ви!
— Значи, вие деморализирате подчинените ми?
— Не ги деморализирам. Те сами виждат лудостта ВИ.
— Вие сте подла!…
— Защо подла? Защото два месеца издържах болницата ли?
— Не я издържахте! Използвахте я.
— За да рискувам петнистия тиф, нали? За да опитате играта си.
— Сполучих напълно!… — каза тя със смях.
— Не сполучихте, но отмъстихте.
— Радвам се, ако е така.
— Зная!… Защото ви липсват други радости.
— А на вас не липсват! …
О! … Блажени.
— Ще получите възмездието си от бога.
— Не се боя от бога! Ни от вас, ни от себе си!
— Това ще продължава само докато вземате морфин.
— Виждам, че шпионската ви служба работи отлично.
— Трябва да й благодарите.
— А-ха! … Защо? …
— Защото ви отърва от военния съд. Доминго е заловен с дрехи, които носят пришит етикет с името на шофьора ви. Нашата „презряна“ служба удостовери, че те са откраднати, а не дадени от Робинзон по ваша заповед…
— Хиляди благодарности!… И какво възнамеряват да правят с Доминго?
— Ще го застрелят публично.
Мъртвешкият хлад, който идеше от Ередиа, облъхна Фани и я накара да занемее. Гневът, иронията и горчивото доволство на злорадството, които изпитваше преди малко, изчезнаха за миг.
— И вие… вие стоите в палатката си! … — прошепна тя с ужас.
— Всеки е твърд по своему. Оная вечер и вие пушехте спокойно пред трупа на приятеля си.
— Нима искате да приличате на мене?
— По нищо не приличам на вас.
От изпитото лице, от посивялата коса и безкръвните му устни се излъчваше зловещо, тържествено спокойствие, безстрастието на инквизитор, който гледа как пламъците на кладата обхващат осъдения. Само в очите му гореше мрачна възбуда, която тя виждаше за първи път у него. Черният пламък на зениците му бе станал по-остър, по-магнетичен, по-жизнен. И тогава тя почувствува за последен път, завинаги, че и този човек бе също като нея някакво абсурдно отклонение от логиката, от красотата и съвършенството на живота, че също като нея и той бе загубил солидарността си с другите човешки същества и затова живееше като самотен призрак под мрачните сводове на своя бог, на своите догми и на своята метафизика, че и той не е друго освен безсмислица, освен дрипа, освен зло…
Тя скочи като ужилена и хукна навън. По-скоро!… Далеч оттук!… Далеч от този човек, от тази палатка, от този лагер! …
— Стойте! … — извика той високо. — Стойте! … Гласът му я закова.
— Какво? …-произнесе тя.
— Направих всичко, каквото можех, за да спася Доминго… Но дон Бартоломео иска да даде пример на подлеците, които изменят на вярата.
— Може би искате да кажете — на Франко!
— Не! … На вярата! — мрачно подчерта Ередиа.
— Съзнавате ли какво говорите?… Кой морален закон позволява на дон Бартоломео да екзекутира в двадесетия век хора в името на вярата?
— Вие не виждате нашата борба… Вие не знаете какво значи за нас вярата. Сега целият испански народ е вдигнал оръжие да се бори за вярата си…
— Та той е правил това винаги по заповед на кралете и папите, които са искали да разширят властта
