II
Часът минаваше девет, когато Бенц влезе в трапезарията на клуба. Тя бе шумна и осветена. Българските офицери разговаряха с гърмящи гласове и ядяха с вълчи апетит. Бенц седна на ъгловата маса в дъното на залата, където се хранеше обикновено, и заръча да му донесат вечерята.
Онова, което му се струваше необикновено, бе леката възбуда, с която влезе в трапезарията, като че тъжното спокойствие на живота му бе нарушено вече. Самата среща изглеждаше необикновена поради това, че ако Андерсон не я бе предложил, Бенц щеше да я желае в мисълта си. Начинът, по който Андерсон говореше за фройлайн Петрашева, бе оставил чувство на необяснима напрегнатост. Бенц искаше, без сам да знае защо, да я види повторно, като че това щеше да го освободи от тягостното любопитство, което бе създал разговорът с Андерсон в автомобила.
Ротмистър Петрашев и Андерсон не закъсняха да дойдат, последвани от един непознат германски офицер, вероятно човека, когото очакваха. Бенц се учуди на точността им. Веднага щом влязоха, те обхванаха с погледите си залата и като го видяха, тръгнаха към масата му с изглед на хора, които търсят именно него. Андерсон носеше същата униформа, а ротмистър Петрашев бе облякъл бяла лятна куртка, в която изглеждаше още по-мургав. Непознатият, който вървеше зад тях, привлече не само Бенцовото внимание, но и това на всички българи от залата. Преди всичко той бе в шинел и това обстоятелство изглеждаше комично в тъй топлата вечер. Самият шинел бе някак чрезмерно дълъг, тесен и оръфан. Непознатият имаше висока кокалеста фигура, с потъмняло лице и светещи зелени очи, на които дългият орлов нос придаваше хищен израз. Той изглеждаше около четиридесетгодишен, а може би и повече.
Андерсон го представи: поручик Хиршфогел. Новодошлият удари петите си и се поклони. Безкръвните му устни направиха движение, подобно на усмивка, която не можа да победи израза на сурова печал, лъхаща от цялата му личност. Още в първия миг Бенц почувствува известно разочарование. Не че този човек изглеждаше неприятен или лош. Но той му се стори твърде далеч от въодушевлението, с което му подаде ръката си, като че Бенцовото качество на съотечественик в това море от българи бе твърде незначително, за да го изпълни със същото чувство.
Тъй като в залата царуваше известна жизнерадост (през целия ден българите ликуваха, опиянени от победите над румъните в Добруджа), Бенц почувствува доста осезателно контраста между атмосферата на останалите офицери и изисканата сдържаност на новите си познати, които веднага издигнаха между себе си и останалите като че стената на някаква съсловна разлика. Това впечатление бе интересно. Бенц го осъзна в момента, когато ротмистър Петрашев поздрави няколко Души с механична вежливост. Хиршфогел седна срещу Бенц от другата страна на масата. Той бе положително грозен. Маларийното му лице, изгоряло от слънцето и загрубяло от ветровете, носеше отпечатък на умора и болезненост. Върху тъжните гънки на мундира му, които издаваха лошо телосложение, висеше железният кръст. Нямаше нито чудно, ако го бе заслужил. Такива хора можеха да проявят храброст не толкова от любов към Германия, колкото от омраза към враговете й. Той погледна Бенц изпитателно няколко пъти, после очите му заскитаха из залата, уморени и безразлични.
Андерсен, напротив, изглеждаше бодър и съсредоточен, Бенц усещаше присъствието му тъй, както се усеща в музей присъствието на интересен предмет, докато посетителят разглежда съседните дреболии от по-малка стойност. То прониквайки между лицата и предметите, създавайки познатата, необяснима напрегнатост. Бенц чувствуваше върху себе си кадифения му поглед, който го изследваше внимателно и като че преценяваше.
Колкото се отнася до ротмистър Петрашев, лицето на последния издаваше един вид съжаление, че не владее достатъчно добре немски (той почна с една фраза за радостта да види човек съотечественик в далечна страна, но после я забърка и млъкна). Но и неговото лице носеше същия отпечатък на съсредоточеност и интерес.
Всичко това бе анализ на краткото и някак стеснително мълчание след първата размяна на любезности. За да го разсее, Бенц поднесе на ротмистър Петрашев радостта си от великолепната победа на българската конница в Добруджа. Бенц направи това на български. Самолюбието му се ласкаеше да покаже, че е надвил мъчнотиите на този език, от който толкова много германци се отчайваха.
Андерсон остана изненадан.
— Отдавна ли сте в България? — попита той с много голям интерес и също на български.
— Осем месеца — каза Бенц.
— И вие научихте български в осем месеца? — живо попита ротмистър Петрашев.
Той извърна към Бенц възхитеното си лице. Погледът му засили Бенцовата напрегнатост, чийто първоизточник обаче си оставаше Андерсон. Явно бе, че любезността на тия хора гонеше незнайна цел. Дори аскетичната фигура на Хиршфогел престана да изглежда тъй затворена в мълчанието си. Бенц прочете в очите му готовност да заговори — един вид благосклонна общителност, която не насърчаваше много, ала все пак беше нещо.
Хиршфогел наистина попита след малко:
— Вие специалист ли сте, моля? Какъв?
Тонът му бе твърде изящен, почти неочакван за такава груба външност. Бенц остана изненадан от определения му интерес. Но онова, което го смая много повече, бе ефектът на този въпрос върху лицето на ротмистър Петрашев, което изведнъж потъмня от сянката на някаква мисъл, за да се съвземе едва след няколко мига. Ротмистър Петрашев направи това изведнъж, със светско самообладание, което подчерта силата на вълнението му. Андерсон бързо повдигна главата си, за да погледне първо Хиршфогел и после ротмистър Петрашев. Хиршфогел на свой ред ги погледна и между тримата стана мигновено съвещание с очи. Веднага след това ротмистър Петрашев наведе главата си, като че подтиснат от вълнението, което преживя. Чертите му приеха отпуснат вид. Всичко това бе поразително. Андерсон се помъчи да изясни Хиршфогеловия въпрос някак неубедително:
— Поручик Хиршфогел боледува от малария и навсякъде разпитва за специалисти.
Това е вярно — бързо призна Хиршфогел с много тих глас. — Аз ида от Южния фронт.
Бенц погледна Хиршфогел: нямаше нищо по-вярно от признанието му. Меланичният пигмент, хлътналите бузи, напуканите устни — всичко това бе красноречиво ; доказателство за страданието му; възможно бе също ида страда и от вътрешно усложнение. И все пак в външността му имаше нещо непобедимо. насочено в съдружие с Андерсон и вълнението на ротмистър Петрашев.
Аз съм хирург — заяви Бенц. И после насърчи Хиршфогел:
— Ако искате, да ви предпиша нещо?
— Разбира се — каза Хиршфогел. — Аз имам атаки на черния дроб. Но къде бих могъл да ви потърся?
— В болницата естествено.
— Искам да кажа вън от работното време — определено поясни Хиршфогел.
— Навсякъде — каза Бенц, без да разбира защо Хиршфогел не искаше да го потърси в болницата. И после добави шеговито: — Но най-вече в някоя четворна компания. Предполагам да се досещате, че покерът е единственото развлечение тук …
— Както и на фронта — допълни Хиршфогел.
По тоя повод Хиршфогел се впусна да описва живота в окопите. Той говореше с грубо, но силно красноречие, което се харесваше.
— Ако има нещо — заключи той, — което ни спасява от пълна лудост в празните и лениви часове, когато сме зад позициите, това е покерът … Нас, офицерите, искам да кажа.
Той замълча и направи гримаса, като че споменът за тия часове му причиняваше неизразимо отвращение. Настъпи, тъй да се каже, едно почтително мълчание, в което всички очакваха да продължи. Но вместо това Хиршфогел предложи неочаквано:
— Искате ли да образуваме едно каре тази вечер?
Въпросът бе отправен изключително към Бенц, като че съгласието на Андерсон и ротмистър Петрашев бе предварително осигурено. Бенц се съгласи без колебание. Първо, искаше да засвидетелствува внимание към новите си познати и, второ, покерът можеше да бъде щастлив предлог на по-нататъшните им отношения.
Ротмистър Петрашев веднага предложи играта да бъде у него.
