откровени като войниците си. Гърмящите им смехове караха Андерсон да се обръща ту към една, ту към друга маса. Очевидно той не бе свикнал с офицери от провинциалните гарнизони. Бенц си позволи да го попита отдавна ли е в България.
— Четири години — отговори Андерсон. Ясните му очи погълнаха Бенцовото учудване, за да се наведат след това, когато произнесе някак небрежно:
— Аз съм в легацията.
И той добави, че службата му се състояла да поддържа връзката между Главната квартира и легацията.
Бил в София от 1914 година. Облякъл униформата късно, разбира се. Пребиваването му в България до обявяването на съюза било, тъй да се каже, тайно.
— Аз се чувствувах като шпионин — обясни той. — едно неприятно положение, когато дружех с български офицери и се стараех да изкопча от тях сведения, полезни за каузата ни.
Той се усмихна със стиснати устни, извръщайки очите си към ротмистър Петрашев, който също се усмихваше.
— Да — каза ротмистър Петрашев, — но и аз имах същите угризения по отношения на него. Ние винаги се преструвахме един пред друг на малко осведомени и невинно любопитни. Аз изпълнявах във Военното министерство същата служба от дребен калибър, каквато той изпълняваше в легацията си. Всъщност играта ни беше напълно почтена. Една сутрин аз го видях във Военното министерство с един от шефовете му. Помислих, че сънувам: и двамата бяха в българска униформа. Дотогава, уверявам ви, не подозирах, че тия хора са военни. Стори ми се, че цялото министерство се люлее. След пет минути един побелял генерал обяви на всички, че влизаме във война и сме съюзници на Германия. От тоя ден собствено аз престанах да бъда във Военното министерство.
Той млъкна, за да си запали нова цигара. Андерсон използува паузата и осведоми равнодушно:
— Ротмистър Петрашев е руски възпитаник и русофил.
— Хм … да! — потвърди ротмистър Петрашев с тон, който много малко отговаряше на капризно- шеговитата усмивка, която насили върху лицето си. — Да вървим в къщи, ако искате?
Бенц погледна часовника в залата. Минаваше десет. Един войник с остригана глава и роза зад ухото прибираше последните чинии.
Ротмистър Петрашев и Андерсон се изправиха с решителна настойчивост, която на Бенц се стори фанатична.
III
Те излязоха от клуба и завиха по една пуста улица към горната част на града. Къщите на тая улица бяха стари, безформени, мрачни, с изтърбушени порти и големи тревясали дворове, осветени от луната. Имаше нещо фантастично във вида им. Те излъчваха своя собствена светлина, която сякаш не бе отразена.
Вратата, пред която Андерсен и ротмистър Петрашев се спряха, бе голяма, желязна и черно боядисана. Те се спряха, след като вървяха стотина крачки покрай една също такава ограда, зад която се виждаше просторна и дълбока градина. Луната плетеше сребърна мрежа върху листата на чимширите, клоните на дърветата и тревата, с която бяха обрасли пътеките. В дъното се виждаше лицето на една двуетажна къща със сводести прозорци и веранда.
Ротмистър Петрашев тласна вратата и я остави да се затвори сама. Резетата изскърцаха продължително и тъжно. Бенц запомни това скърцане. То бе една от особеностите на къщата и като че първата, с която се запознаваше човек при влизането си отвън.
Тримата тръгнаха към главния вход по алеята между два реда доста високи чимшири. Андерсен отвори вратата. Под лунната светлина, която проникваше през прозорците на широкия вестибюл, Бенц различи кактуси в големи саксии, няколко врати и дървена стълба, водеща към втория етаж. Андерсон тръгна към една от вратите, Бенц го последва, ориентирайки се в тъмнината по стъпките му, а ротмистър Петрашев се изкачи нагоре по стълбата. Минаха през няколко съвършено тъмни стаи, в които Бенц не можа да различи нищо, но почувствува дъх на застоял въздух и стари мебели.
Стаята на Хиршфогел бе обширна, висока и осветена само от една свещ, която хвърляше жълтеникави отблясъци върху меланхолното спокойствие на един нисък креват, на една нощна масичка и на един гардероб — всички старомодни, потъмнели, овехтели, но запазващи тежкото спокойствие па скъпи предмети. Самият Хиршфогел лежеше проснат върху леглото, с неизути ботуши. Някой го бе увил грижливо с две одеяла. Под светлината на свещта лицето му изглеждаше още по-болнаво и жълто, отколкото в клуба. Бенц го оприличи на мъртвец.
— Как сте? — попита Бенц.
Хиршфогел измъкна ръцете си изпод одеялото и със съскащ глас отговори, че треската е минала, но изпитвал голяма отпадналост. Той се потеше изобилно. Потта течеше по челото му, слепваше косите му и придаваше на лицето му жалък, безпомощен и хлътнал вид — вид на ранен и изоставен в полето войник.
Андерсен отпусна ножа си и го хвърли заедно с фуражката си върху едно кресло. Изведнъж Бенц се почувствува свойски в средата им. Докато Андерсен разкопчаваше яката на куртката си, а Хиршфогел бършеше усърдно потта от лицето си, Бенц успя да си състави понятие за разпределението на стаите. Андерсен обясни, че къщата е на Петрашеви. И, разбира се, нямало да остане празна, ако не служела като странноприемница за известни лица, които постоянно сновели между София и Главната квартира. Но оня ден съседите направили някакво оплакване, защото всички околни къщи били претъпкани с разквартирувани войници.
Той извади от Хиршфогеловия куфар долни дрехи, които постави на леглото, и се обърна към Бенц: ако иска, да излязат на верандата. През това време Хиршфогел можел да се преоблече и да дойде при тях.
През същите тъмни стаи те се върнаха във вестибюла. Дървената стълба ги отведе в коридора на втория етаж, който не бе осветен от луната, а от една малка нощна лампичка със син абажур. И под светлината на тая именно лампичка Бенц забеляза първата, тъй да се каже, материална следа от фройлайн Петрашева: една широкопола сламена шапка, хвърлена върху закачалката. Нямаше нищо особено във вида й. Онова, което му се виждаше необяснимо и някак глупаво, бе поразителната отчетливост, с която възприемаше подробностите в тази къща, като че въздухът й притежаваше свойството да изостря сетивата му. Това важеше еднакво за хората, предметите и събитията.
Верандата бе по-голяма, отколкото се стори на Бенц от долу. Една маса с бяла покривка и няколко плетени стола й придаваха вид на място, което чака хора. Върху масата някой бе поставил фруктиера с грозде и десертни чинии. Една газена лампа с кремав абажур, около който се въртеше вихрушка от насекоми, разливаше мека светлина върху цялата обстановка и я правеше извънредно приятна. Бенц почувствува леко опиянение.
Андерсон не заговори веднага, а известно време гледа осветения и отворен прозорец, който прозираше между клоните на едно дърво отстрана на верандата. Навярно този прозорец гледаше от стаята на фройлайн Петрашева, защото Бенц чу гласа й, размесен с нервни стъпки. Тя разговаряше с брат си на български, но от целия разговор, който изглеждаше напрегнат и важен, Бенц долавяше само отделни, неразбираеми думи. Андерсон обаче го слушаше с явна заинтересованост, но без изненада и това бе указание за привилегията му като довереник на брата или на сестрата.
— Те ще ви поканят утре на обяд — каза той. — Предполагам, че не ще откажете дори ако се почувствувате прекалено отрупан с проявите на нашата любезност. Аз не знам дали след всичко няма да помислите, че се готвим изведнъж да ви поискаме някаква услуга, Всъщност работата стои именно тъй. Аз се чувствувам задължен да ви предупредя. В първия момент обаче, кълна ви се, всички се водехме от чувство на най-безкористна симпатия. Инак нямаше да помислим за вас. Кажете ми сега: можете ли да бъдете достатъчно професионален?
— т.е. как? — попита Бенц, смаян в най-висша степен.
Андерсон не отговори.
Внезапно появилият се на верандата Хиршфогел прекъсна разговора. Хиршфогел се бе преоблякъл необикновено бързо или просто не се бе преоблякъл. От начина, по който той се тръшна върху най-близкия стол, Бенц доби впечатлението, че изкачването му бе струвало огромни усилия. И все пак Хиршфогел се бе
