Но цялата загуба не му направи никакво впечатление. Хиршфогел вежливо предупреди, че не бързал с парите, докато Андерсон изглеждаше явно стеснен от печалбата си.
Четиримата влязоха в коридора. Синята лампичка светеше по-слабо и някак тайнствено. Бенц потърси с очи шапката на фройлайн Петрашева и я откри на същото място върху закачалката. Сладостно вълнение пропъди неприятната мисъл за заема, които трябваше да направи от касата на германското интендантство.
Ротмистър Петрашев и Андерсон го изпратиха до пътната врата. Бенц се сбогува и закрачи из пустите улици към къщи. Луната продължаваше да грее. Самотни патрули пресичаха осветените площади и блясъкът на ножовете им се губеше в сянката на къщите. Нощни шумове, сподавени и тъжни, идеха от незнайни посоки и замираха във вечността.
Онова, що даваше изключителен характер на преживяното, бе преднамереността, с която се разви. Усещането за това не оставяше Бенц нито за миг. Дори то се разрасна до представата за нещо безформено и съдбовно, което направляваше действията на всички през тая вечер и се губеше в живота на фройлайн Петрашева. Бенц се опита да мисли върху него, но ме можа. Мисълта му се губеше в забъркани изводи, в невъзможни заключения. Едно вълнение, граничещо с екзалтация, заливаше събитията с ослепителна светлина и хвърляше зад тях дълбоки и непрогледни сенки.
IV
Улицата, в която се намираше къщата на Петрашеви, носеше дълго, трудно произносимо българско име, което Бенц не можа да запомни. Затова пък се намираше в най-здравата част на града, далеч от дизентерията и тифуса на ниските квартали. Самата къща бе стара, с потъмняло лице и сводести прозорци. Една дървена, решетеста и на много места прогнила ограда разделяше постлания с плочи двор от градината, кичеста и просторна, ала твърде запусната.
Едрата и чернокоса слугиня отвори вратата тъй бързо, сякаш дебнеше идването му. Веднага след това от дъното на коридора изникна ротмистър Петрашев в тъмносинята си галонирана униформа.
— Чакахме ви с нетърпение — каза той на немски г!С своето лошо произношение, като се ръкуваше с Бенц. — Всички са в трапезарията.
Той посочи разтворената двукрила врата. Бенц влезе н трапезарията, последван от неизменната вежливост на ротмистър Петрашев. Върху един от столовете, наредени до стената, седеше Андерсон. Хиршфогел с гръб към вратата търсеше нещо в бюфета. Фройлайн Петрашева се показа от съседния салон с ваза в ръце, която постави на масата. Вазата бе пълна с разкошни хризантеми.
Фройлайн Петрашева се усмихна, като показа два реда непокътнати, бели зъби, и разля с гласа си най- сладостна непринуденост.
— Как сте? — попита тя, като протегна ръката си. — Обраха ли ви снощи?
Тя се закани на останалите, а най-вече на Хиршфогел, който проверяваше срещу светлината съдържанието на някакви бутилки. На Бенц се стори, че малките й пръсти стиснаха ръката му много силно. Минута след това тя посочи местата на всички. Бенц седна срещу нея.
Онова, що изпитваше, бе някакво чудесно усещане, че е свързан навеки в мисълта си с нея. То бе сладостно усещане за нов живот, който начеваше от снощи в тая къща, сред тия хора, който бе обречен на нея и криеше в себе си примирението на пълната всеотдайност. Какво важеше дали бе любовница другиму? Отчаян или безгрижен, образът й щеше да бъде вечният спътник в живота му. Опиянен от любовта си, Бенц гледаше лицето й, тъй далечно в пространството, тъй близко в сърцето му, и изпитваше безумен порив да сложи устните си върху това прекрасно матово чело, излъчващо най-съблазнителна женственост.
Хиршфогел се върна от бюфета с бутилка вермут, който наля в чашите. Фройлайн Петрашева изпи своята наведнъж с удивителна лекота. След малко всички ядяха с голям апетит. Чернокосата слугиня носеше блюдата с безшумни, котешки движения и изчезваше незабелязано. За крайна изненада на Бенц Хиршфогел разправи няколко интимни приключения на германския кронпринц, когото наричаше „нашия Вили“. Разправи ги цинично и предизвика смях. Самият той се хилеше по най-безсрамен начин, без да се стеснява от присъствието на фройлайн Петрашева, и повишаваше постепенно градуса на нахалството си. Но към средата на обеда той млъкна изведнъж, за да вземе някакви хапове, и във връзка с това стана дума за маларията му. Бенц го посъветва още веднъж да се върне в Германия.
— А вие? — внезапно попита фройлайн Петрашева, като излезе от неопределимото мълчание, с което слушаше Хиршфогел. — Вие ще се върнете ли скоро в родината си?
— Не зная — отговори Бенц. — На всеки случай нямам причини да бързам.
— Дали? — попита тя със сладостно вълнение. — Не ви ли чака някоя Лорелай? И после добави настойчиво:
— Кажете ми, виждали ли сте Лорелай?
— За да я види човек, трябва да бъде или поет, или луд — каза Бенц.
Фройлайн Петрашева се оживи.
— Аз бях луда, когато я видях — бързо произнесе тя.
— Къде сте виждали Лорелай? — попита Бенц учудено.
— О!… — каза тя и задържа вилицата си неподвижно. — Аз я видях въплътена в едно германско момиче, което търсеше любимия си из болниците. Тя бе дошла в България сама, със светла лятна рокля и мъничък куфар. Случаят нямаше нищо общо с легендата, но аз я видях в късните часове на един следобед точно такава, както си я представях. Тя бе седнала върху една от скамейките на болничната градина, забъркана, уморена и огряна от червените лъчи на залязващото слънце. Руса и синеока беше. Приближих се нахално и я попитах мога ли да и услужа с нещо. Всъщност изпитвах непреодолимо желание да я прегърна, което направих, след като се съгласи да пием чай заедно. Тъкмо бях свършила раздаването на дрехи… На другия ден спа у дома. Не зная какви чувства вложих в това ефимерно приятелство. И нямаше да се питам никога, ако…
Тя посочи Хиршфогел с много сдържана усмивка и произнесе спокойно:
— Милостта му не бе изразил известни подозрения: че . . Не криех нищо, за да се отърва от тях.
Тя се разсмя ниско и като наведе главата си, погледна Хиршфогел в лицето. Последният направи гримаса, без да възрази нещо.
— А какво стана с момичето? — попита Бенц.
— О!… Тя намери любимия си много далеч, в една македонска болница. Аз пък я загубих. Казвам ви, бях луда от любов. Имаше часове, когато не знаех какво върша. Ние спяхме в едно широко легло и сутрин, когато се събуждах, покривах лицето й с целувки. Твърде е възможно, поручик Хиршфогел, да повярвате някога колко невинно беше всичко това.
— Възможно е — произнесе Хиршфогел и се захили по своя определен начин, който потвърждаваше, че мисли тъкмо обратното на това, що казва.
— Не вярвате ли? — попита тя и лицето й прие почти раздразнен израз.
— Напротив! Повече, отколкото на всеки друг! Хиршфогел посочи с вилицата си Андерсен. Тя проследи движението на ръката му с уморена усмивка.
— Достатъчно! — каза тя. — Поне за днес. И нека — обърна се после към Бенц — Хиршфогел да не бъде първият, който ви говори за неща, които съм преживяла. Направете ми тая милост, поручик Хиршфогел!
— Аз винаги говоря след вас — почтително заяви Хиршфогел. — И то само когато ме питате.
В това време слугинята донесе десерта и двамата сключиха временно примирие. Пронизителният звук на една автомобилна сирена обаче попречи на Хиршфогел да го наруши веднага. Лицата на всички изразиха най-голяма изненада. Ротмистър Петрашев стана бързо и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, тя се отвори и на прага се показа слугинята с писмо в ръка. Зад нея в коридора стоеше един шофьор в българска униформа. Ротмистър Петрашев взе писмото и се разписа в разносната книга. След това се върна на масата и го разтвори бързо. Сестра му го следеше с нетърпеливо любопитство.
— Много съжалявам — каза ротмистър Петрашев, след като прочете писмото. — Довечера трябва да бъда в София.
И като правеше усилие да омаловажи факта, той добави небрежно:
— Аташиран съм към особата на кронпринца. Дявол да го вземе, като си помисля, че едва говоря
