немски! …
Но под привидната му досада се криеше суетна радост. Ротмистър Петрашев се радваше, радваше! … Сестра му също се радваше може би. И някак угнетен, Бенц почувствува, че светската почит бе дълбоко удовлетворение за тях.
— Вие ще получите орден — каза Хиршфогел с възможно най-прилична насмешливост.
Ротмистър Петрашев прие думите му с пълно мълчание.
Обедът завърши под впечатлението на Хиршфогеловата словоохотливост. Но никой не вземаше думите му сериозно. Всичко, що казваше, произвеждаше впечатление на капризна игра с думи.
След кафето Андерсен стана от масата и отиде в съседния салон. Хиршфогел и ротмистър Петрашев го последваха почти веднага. Вследствие на тази вежлива маневра Бенц остана на масата сам с фройлайн Петрашева.
— Огън и жупел! — каза тя и се разсмя ниско, сочно в тишината на салона.
— Предполагам, че Андерсен ви е предупредил за нрава му. Колкото за ордените, кайзерът наистина ги раздава с шепи. Но брат ми има кръстове за храброст, получени при Булаир. Хиршфогел не ви ли говори за мен твърде много, моля?
— Той ви ласкае — каза Бенц.
— Знам как. Ако има нещо, което да обясни неутолимата му омраза към света, това е неговата съдба. Той е разорен, болен и разочарован от всичко. Съдбата можеше да го пощади с пълната безчувственост на толкова несретници, ако в младините си не бе вкусил от славата, богатството и любовта. Сега той е пресушен художник, както знаете…
— Зная — каза Бенц, — но не ми каза дали ви е рисувал.
— И никога не ще ви каже. Той е снизходителен към себе си. Видяхме го за първи път с Андерсен на една изложба в София и когато почнахме да говорим за картините му, той ни удостои с най-презрително безразличие. Нямаше да си спомним втори път за него и той за нас, ако не бяхме открили една детска главичка, рисувана с пастел. Скицата носеше неговия подпис. Струва ми се, това бе единствената от картините му, която заслужаваше внимание. Останалите бяха зловещи и банално предадени сюжети от войната. Пастелната главица хареса на Андерсона. Хрумна му да ми я подари и попитахме Хиршфогел за цената й. Може би сте чували за художници, които удивително надценяват картините си. Онова, що чухме от Хиршфогел, обаче надминаваше всяко очакване. Бях смаяна от прекалената цена за една проста рисунка. Почнах да правя знаци на Андерсен. Мислех, че е по-добре да внесе същата сума в касата на Червения кръст. Дори щях да го кажа пред Хиршфогел. Той се преструваше, че не обръща никакво внимание на мен. Може би наистина бе така. Но в един момент ужасните му очи се втренчиха в лицето ми със смесен израз на враждебност и нахално любопитство. Трябва да бе забелязал знаците, които правех на Андерсон. Когато Андерсен му подаваше парите, той направи отрицателен знак и каза, че сумата могла да се пусне в кутията на Червения кръст пред входа на изложбата. Всичкият ми яд срещу изнудваческата цена се превърна във възхищение пред този красив жест. Бях смаяна и същевременно трогната. Е, всъщност аз трябваше да платя за всичко…
— Как? — попита Бенц заинтересуван. Фройлайн Петрашева се разсмя с познатия нисък смях и като го задуши, каза живо:
— Той пожела да ме рисува.
— И не се учудихте, предполагам. Една жена като вас знае цената си. Тя се намръщи леко:
— Да, цената! … Струва ми се, от всички мъже Хиршфогел я определи най-ниско. Винаги съм се съмнявала дали допуща у мене нещо повече от това окаяно тяло. В този момент обаче не мислех за цената си и се съгласих веднага.
На Бенц се стори, че тя се оглежда в огледалото на бюфета, който беше зад гърба му. Веднага след това очите й се спряха върху лицето му. Сладостният рисунък на устните й разкриваше трептенето на сдържана усмивка. Настъпи мълчание, в което Бенц осъзна най-ясно значението на думите „окаяно тяло“.
— Ще ми позволите ли да забележа — каза Бенц, — че това окаяно тяло е разбунтувало гордостта му повече, отколкото сте предположили?
— Не зная — замислено произнесе тя. — Бих желала да беше тъй. Неговата надменност ме раздразни и почувствувах лоша амбиция да играя с думи. Още веднага хвърлих ръкавицата за двубой. На другия ден дойде у дома с платно и бои. Исках да направя ефект и се представих en toilette. Мислех, че ще позирам за голям, салонен портрет. „О! — каза той, като ме видя в бална рокля и накити. — Не искате ли да смъкнете всичко това?“ Той употреби думата „смъкнете“ и я произнесе тъй, сякаш бях платен модел. След половин час стоях пред него в обикновена рокля. Той бе достатъчно вежлив и ме остави да избера разговора. Хвърлих се безразсъдно върху темата за човешките страсти и в продължение на два часа слушах ужасни присъди над жените и любовта. Вече се чувствувах разнебитена морално. Онова, що изпитвах, бе желанието да го видя повторно. Страхувах се да призная, че ми харесваше. Той е един зъл, болен, стар мъж… Кажете ми — попита тя настойчиво, — не ви ли разправи нещо подобно?
— Не — каза Бенц сухо.
— Той нарисува един портрет. И още няколко след това. Всички до един несполучливи…
Тя се разсмя и в този нисък гърлен смях Бенц долови повече ожесточеност, отколкото в думите й. Стори му се, че тя изгуби самообладание, за да се отдаде на мигновено злорадство. Веднага след това тя се овладя:
— Казах ви, че е посредствен художник. Има талант, но му липсва гений. Можех да го обиждам. Можех да му отвръщам поне с толкова сарказъм, с колкото ме удостояваше и той. Пожелах да го търпя. Исках да проникна в миналото му. Жестоко любопитство, което не бих проявила в друг случай, защото подозирах в живота му някаква трагедия. Но бях свикнала с ласкателства, а той ме унижаваше всеки миг. Никой от германските офицери, с които дружехме, не знаеше нещо за него. Една вечер обаче той сам разкри всичко: жена му избягала с любовника си. Хиршфогел съобщи това съвсем неочаквано, без всякакъв повод. Той каза просто: „На днешния ден преди петнадесет години жена ми избяга с любовника си.“ Изпитах необикновено вълнение и го помолих да ми разкаже всичко. За нещастие, тази вечер той беше съвършено пиян. Той махна с ръка, като падна във вцепенението, в което го заварих. Бях отишла да го питам не иска ли да дойде при другите гости. Когато идваше у дома, той имаше навик да се уединява в стаята на брат ми и да пие сам. Той пие ужасно. Дори веднъж се бе появила върху ръцете му някаква екзема от това. На другия ден го попитах дали всички жени му се струват подобни на тая, която презира. „Безусловно!“ — каза той. Трябваше да чуете мрачната увереност в гласа му. После добави иронично: „Дори най-великодушните.“ Бях смаяна от толкова нахалство. Казах му просто, че никога не съм го търпяла от великодушие.
Това бе вярно, но помътнелите му очи ме гледаха подозрително и сякаш не вярваха на думите ми. Можех да се усъмня дали пиянството още не замъгляваше разсъдъка му. Гласът му обаче бе извънредно трезв. „Много добре — каза той с ужасно доволство. — Ако си въобразявате, че сте великодушна, нямаше да дружа с вас.“ Помислих от глупост, че ме ласкае, и го попитах какво собствено намира у мен. Спомням си, че бях трогната от съсипания вид на лицето му. „Всичко — каза той. — Всичко, което засилва омразата на един мъж към жените и по тоя начин му създава удовлетворението да ги презира повече!“ Чували ли сте подобно нещо? И кажете ми, не е ли луд? Мисля, че издадох слаб вик, вик на ужас може би. Почувствувах пълна липса на възможност да се мръдна от мястото си, да проговоря една дума. Андерсен ме изведе в съседната стая. Денят бе горещ, но чувствувах студ. Голите ми ръце трепереха. Струваше ми се, че това бе последната степен, до която можеше да стигне омразата на измамен мъж. Не зная дали не би стрелял върху жена си, ако можеше да я намери след бягството й. Не знам дали не я е застрелял въобще. Онова, що надминаваше всичко човешко, бе жаждата му да засилва омразата си. Исках да се хвърля в леглото и да плача, но нямах възможност да направя това и продължавах да стоя в ръцете на Андерсон вцепенена. Върнах се при другите с върховно усилие. Хиршфогел стоеше на същото място. „Развълнувах ли ви? — попита той, като дойде при мен. — Можем да не се виждаме повече, ако желаете. Колкото за мен, нима бихте предпочели да бъда друг?“ Той се усмихваше сатанински и настояваше да му отговоря може ли да идва и занапред у дома, без да променя нещо в маниерите си. „Можете! … — извиках. — Аз съм най- порочната, най-леконравната, най-недостойната от всички, които познавате. Идвайте, не ще намерите друга като мен! …“
Тя замълча, като се намръщи леко и втренчи погледа си в покривката на масата. В паузата, която
