настъпи, се чу оживеният глас на ротмистър Петрашев и веднага след това познатото „хахаха“ на Хиршфогел. Смехът долетя сдържан и тих, но запазващ онова неопределимо качество на безочливост, което характеризираше цялата личност на Хиршфогел.
— По онова време клюките ме разпъваха накръст. Не бях свикнала да хвърлят камъни след мен и не се разсърдих особено. Повече ме засегна желанието на Хиршфогел да ме оскърби, отколкото безсмислицата на онова, що казваше. Нямаше да се разплача, ако в този момент не ми дойде наум, че Хиршфогел запазва приличие пред много по-недостойни от мен. Но те бяха закриляни от лицемерието. Те имаха родители и това обстоятелство ги спасяваше от необходимостта да минават за момичета без контрол. Чували ли сте по- страшни думи? Всеки идиот можеше да хвърли върху мен най-грозните обвинения, защото нямало кой да ми посочи правия път. Всичко това ми дойде наум и се разхлипах внезапно. Никога не се бях разчувствувала по толкова просташки начин. Хиршфогел можеше да почувствува угризение. Но когато повдигнах главата си, до мене стоеше Андерсон. Хиршфогел просто бе излязъл от стаята. Не от угризение, разбира се. После ми дойде наум, че той презира всички жени еднакво. Но по отношение на себе си бях права: никой не се застъпваше за мен. Никой освен Андерсон… Той ме попита, знаете, дали трябвало да се искат обяснения от Хиршфогел. Гласът му трепереше от гняв. Знаех пълната му неспособност да се кара с когото и да било и се разсмях като луда. „Няма нужда, казах, Хиршфогел бе по-ясен отвсякога. Кажете му да не променя маниерите си.“ В този момент бях чиста, но удоволствията, всред които живеех, приличаха на локва мътна вода в пустиня. Пиех въпреки отвращението си. Сърцето ми беше пустиня. Всичко около мен беше пустиня. Целият свят ми се струваше пустиня…
Гласът й млъкна в най-ниските си нотки. Той бе почти шепнещ. Той проникваше чрез неопределимото си качество на пламенност и мекота, за да остави след себе си тъжни паузи, сякаш бе глас на уморена душа, която почваше да се разкрива. Спуснатите й клепки бяха неподвижни и под тях светеше ивица от тайнствената белота на очите й. Черната коса образуваше тъмен ореол около нежното й мургаво лице, което всеки миг се струваше на Бенц по-прекрасно.
— Исках да изчезна — продължи тя. — Бях слушала истории за момичета, които се отравят с веронал. Но нямах сили да прибягна към смъртта. Ако имаше някой, който можеше да ме спаси от всичко, що се случи по-нататък, това бе…
Бърз и тих шепот напрегна Бенцовия слух. Тя завърши с думите:
— Моят баща! …
Движението, с което се изправи, бе настойчиво и Бенц я последва машинално. Тя се отправи към салона, в който разговаряха Хиршфогел и Андерсен. Димът на цигарите им се носеше между креслата и пълнеше стаята с познатото благоухание на хубав тютюн. Върху една от стените Бенц видя портрета на дебел, възрастен мъж в униформа и с ордени. Той бе рисуван с маслени бои, с много големи подробности и позлатената му рамка бе украсена с красива резба. Андерсон и Хиршфогел млъкнаха изведнъж от вежливост или изненада.
Фройлайн Петрашева посочи портрета мълчаливо. След това отиде при отворения прозорец и се опря живописно върху рамото на брат си. Последният обаче развали внезапно позата й, като се отправи към вратата. Подир малко отвън се чуха гласовете на ротмистър Петрашев и българския шофьор.
Фройлайн Петрашева погледна нетърпеливо навън.
— Един момент — каза тя, като извърна главата си към Бенц и Андерсон, — трябва да кажа две думи.
— Две думи! — измърмори Хиршфогел през зъби. — Обзалагам се, че са много повече. Тя ще иска да замине с него.
— За да види кронпринца ли? — попита Бенц.
Безпричинната язвителност на Хиршфогел към фройлайн Петрашева почваше да го дразни и Бенц зададе въпроса по-високо, отколкото искаше.
— Не — каза Хиршфогел сериозно, — но за да я видят с брат й до кронпринца. Тя е суетна, не допускате ли? — попита той насмешливо и после добави поучително: — Тя е като другите, само че по- изтънчена, по-умна. Пазете се от такива жени, младежо! … Казвам ви го, защото в този момент държа вашата страна.
След това приятелско, но полусериозно изявление той се изправи бързо. Трябвало да почине. И като мърмореше някакви проклятия срещу маларията си, той взе шепа цигари от кутията върху една масичка. Той вървеше по килима с крачки, които изглеждаха несигурни. Нито елегантната униформа, нито лачените ботуши, които бе сложил сега, можеха да скрият в телосложението му печата на старостта, жалката сломеност на грохнал и разнебитен от алкохола мъж. И все пак се долавяше, че това тяло е било някога стройно и силно, очите са гнетели от възторг и устните вместо злъчни остроумия са произнасяли любовни думи.
В това време фройлайн Петрашева свърши разговора през прозореца.
— Оставяте ли ни? — попита тя изненадана.
— С ваше позволение — каза киршфогел и се поклони леко.
Той излезе от стаята, оставяйки след себе си всеобщо облекчение.
Фройлайн Петрашева се изправи до прозореца.
Ярките лъчи на следобедното слънце, като разнесоха върху лицето й следите от лоши удоволствия, заназваха върху него оная пламенна нежност, която бе най-силното му очарование. След момент на кратко колебание Бенц стана от мястото си и отиде при нея. Тя посрещна приближаването му с приятелска усмивка, гоято потвърди желанието и да продължи прекъснатия разговор.
— Той бе духът — замислено произнесе тя и погледна портрета на баща си. — Представях си го, както в приказката за добрия великан. Всяка вечер той влизаше в стаята ми и ме питаше какво съм вършила през деня. Получавах похвали и никога упреци. Цялото ми съществуване тогава бе оцветено с един особен страх — страха дали съм безукорна. Чела съм за калугерки, които се измъчват от въображаеми грехове. Аз самата чувствах нещо подобно. В деня, когато баща ми заминаваше в дивизията си, повикаха ме да сляза при него. Завтекох се развълнувана! Докато тичах по стълбите, предчувствувах нещо необикновено. Той ме чакаше в кабинета си. Един офицер сгъваше бързо някакви военни карти. Приближих се до бюрото, зад което седеше баща ми, и спрях. Исках да го целуна, но ме спря присъствието на непознатия офицер. Целувката бе неизменният обред при всеки разговор помежду ни. Като ме видя нерешителна, той стана сам и ме улови за раменете. Гласът му бе по-тих от обикновено. Той каза: „Аз съм на война.“ Думите не ми направиха никакво впечатление. Войната ми се струваше нещо живописно, в което хората умираха по необходимост, но без болка и кръв. „Мога ли да ви изпратя?“ — попитах забъркано. Той ме поведе и двамата излязохме в градината. Пред пътната врата чакаха други офицери. Един от тях имаше голяма черна брада и страшни очи. Мъчех се да го сравня с някакъв образ от книгите, но не успявах. Всички отдадоха чест със сурова почтителност и се метнаха на конете си. Денят беше дъждовен, валеше дребен мътен дъжд и когато шинелите им се загубиха в есенната мъгла, почувствувах страх…
Тя хвърли бърз поглед към Андерсен. Последният кимна с глава зад облаците тютюнев дим, които заобикаляха лицето му. Той изглеждаше напълно съгласен и не прояви никакво учудване. Поклащането на глава само потвърди необикновената му осведоменост върху всичко, що засягаше живота на фройлайн Петрашева.
— Страх — повтори тя след кратка пауза, която изрази мигновеното й колебание, преди да продължи, — сладостна и парлива мисъл да скъсам изведнъж с всекидневния аскетизъм на духа си. Някакво угризение ме направи необикновено прилежна първите седмици след заминаването му. Приемах българските си учители редовно и пишех дълги упражнения. Ако някога съм съзнавала моралната сила на спокойствието, това беше в тия безоблачни часове.
Тя замълча. Очите и следяха синкавите кълба дим, които Андерсен изпущаше капризно. След малко погледите им се срещнаха и Бенц осъзна мълчаливата неподвижност, с която двамата размениха мислите си. Веднага след това красивото оживление от лицето на фройлайн Петрашева изчезна. Преходът бе внезапен. Тя се отпусна в най-близкото кресло и запуши, като предостави напълно разговора на мъжете. Тя пушеше със спуснати клепки, погълната от мислите си или от удоволствието, като гълташе безразсъдно тютюневия дим и после го изпущаше с ленива гримаса, с уморено издува не на бузите си.
Бенц напусна къщата малко преди часа на следобедното дежурство в болницата. Смекченият блясък на слънцето, дълбокото и синьо небе заедно с тишината, която насищаше въздуха, будеха в душата му неясен
