възторг. Фасадите на къщите бяха покрити с дълги низи изсъхнал тютюн, които излъчваха странно и приятно благоухание. Морави сенки и петна от кармин придаваха на хълмовете около града и целия пейзаж някаква прозрачна разводненост.

Бенц тръгна към болницата с чувство на неизвестност, зад която се криеше блаженство или печал.

Вечерта Бенц влезе в трапезарията на клуба малко потиснат от съмнението дали Андерсен и Хиршфогел държаха наистина за него, т.е. дали щяха да го потърсят сами. Но независимо от това съмнение Хиршфогеловата малария, заедно с парите, които им дължеше след снощния покер, даваха повод за едно посещение от негова страна.

Андерсен и Хиршфогел обаче бяха в трапезарията и самото им присъствие го накара да се зарадва. Бенц ги откри на същата ъглова маса, на която седя с тях миналата вечер. Андерсен му кимна с глава, докато Хиршфогел, по-жълт и по-слаб отвсякога, не се помръдна дори. Бенц отиде при тях. След бързата размяна на поздрави те го поканиха да седне на масата и продължиха разговора си, от който Бенц извлече представата за възможното отиване на фройлайн Петрашева в София. По-после разговорът взе общ характер, като остана обаче пак върху темата за фройлайн Петрашева. Те си говореха на „вие“ и се обръщаха изключително един към друг. Дълбоко поставените очи на Хиршфогел скитаха из залата без определен израз. Имаше нещо фатално в сърдитите нотки на гласа му, в святканията на очите му, в бързите движения на цялата му неспокойна и безпричинно раздразнена личност.

— Вие знаете за пълната и неспособност да понася каквито и да било ограничения — каза Хиршфогел с внезапно повишен глас. — Тя е готова да изпълни всяко фантастично решение. Дори да лети — добави топ със стиснати зъби, като се обърна към Бенц. — Веднъж ми призна, че не знаела какво може да направи всеки следващ момент. Според думите й тя се излюпила в обществото изведнъж, напълно зряла, с най- ексцентрични наклонности и за безкрайно удивление на всички. Дори и на Райхерт, който познаваше основно жените…

— И който не бе напълно донжуан — вметна Андерсон. — Познавахте ли Райхерт? — попита той Хиршфогел и като че за миг забрави Бенцовото присъствие. Хиршфогел лениво поклати глава:

— Не. Аз съм много стар, за да дружа с летци. Но от онова, що съм чул за него… от простия факт на нашето пребиваване в тоя глупав град, хм…

Той прекъсна мисълта си с внезапно обяснение към Бенц:

— Един летец, който заради нея се амбицира да надмине Ешвеге.

— И плати с живота си за това — каза Андерсон с наведена глава.

Гласът му бе малко хриплив.

Очите на Хиршфогел направиха един налудничав кръг из залата, за да се спрат после върху Бенц, но само за миг.

— Аз не знам, при какви обстоятелства е станало това? — попита той.

Андерсоновият глас отново стана ясен:

— При най-фатални обстоятелства. В разгара на четвъртия въздушен бой картечницата му направила засечка. Той имал срещу себе си стар английски майстор. И паднал, разбира се. Апаратът му не се запалил. Българските санитари го измъкнали от развалините. Той бил съвършено обезобразен, но все още давал признаци на живот. След два часа издъхнал.

— И всичко това? — попита Хиршфогел с явна преднамереност и съвсем слабо състрадание.

Андерсон бе също тъй преднамерен в отговора си:

— Не заради българските фелдфебели, мисля, които, щом видят неприятелски аероплани, вадят пистолети и стрелят гневно срещу тях. Разбирате, нали?

Хиршфогел кимна с глава, че разбира.

Бенц гледаше сътрапезниците си с широко отворени очи, докато войникът прислужник нареждаше приборите върху масата с тромави движения.

— Аз четох някои от писмата му — каза Андерсон, обръщайки се тоя път към Бенц. — В доста невъзможен стил. Но виждаше се ясно как образът на фройлайн Петрашева е летял с апарата му. По това време тя знаеше достатъчно за Ешвеге и за въздушните сражения.

— Тя трябва да е фатална — каза Бенц и сам почувствува гласа си развълнуван.

Кадифенозелените очи на Андерсон го погледнаха с продължителност, която му се стори изпитателна:

— Като Кармен! … Съвсем не! Тя никога не ще ви накара да извършите нещо!

Хиршфогел немощно се облегна на стола си и запали цигара.

— Това е по-лошо, разбира се — каза той. — Инак Райхерт щеше да се убеди навреме, че е неспособен да извърши всичко, но вие не ще платите с живота си предполагам!… А? Вие, казвам! Хахаха!…

Той погледна Андерсон и като прекъсна изведнъж смеха си, посочи го на Бенц с цигарата си.

— Този момък — каза Хиршфогел — я брани навсякъде.

— Това е красиво — произнесе Бенц на свой ред.

Но Хиршфогел извърна лицето си и не чу. Войникът с остриганата глава постави отпреде му чиния с кисело мляко, а пред Бенц и Андерсон — лютиви български ястия.

— Вие също не ще платите с живота си, ако тая вечер дойдете пак у фройлайн Петрашева — усмихнато се обърна Андерсон към Бенц. — Не се безпокойте, тя ни натовари да ви поканим.

Хиршфогел потвърди думите му с кимване на глава и стиснати устни. После се отказа с гримаса от млякото и запали нова цигара. Само гласът му запазваше бодрата си язвителност. Той каза:

— Тя ще прекара една скучна вечер, ако няма с кого да бъбре. Затова собствено настоя да идем. Не мярвам да се уплашите, ако дойде един роднина на баща й, едно докачливо старо човече… Ще се забавляваме заедно в такъв случай…

— Познавате ли баща й? — попита Бенц. Хиршфогел се прозина лениво:

— Чувал съм за него… Гениален стратег, заповядал атаки в японски стил.

— — Аз не знам дали е бил гениален — пресече Андерсон, — но дивизията му нанесла светкавични удари срещу турците. Самият той олицетворявал върха на чудовищната издръжливост у българите. Към края на войната починал от преумора.

— И от подагра — добави Хиршфогел. — Но аз не знам защо пожелал да види дъщеря си, преди да умре.

Андерсен обясни:

— Предполагам да е долавял трагичната сила на смъртта при изтръгването на известно обещание. Дъщеря му била на четиринадесет години и, струва ми се, могла да осъзнае един съвет. Той искал да използува обстоятелствата на смъртта си, като свърже вълнението й с обещанието да остане безукорна. Досещате се за опасностите, на които е била изложена. Той пожелал да я види в полската болница, където лекарите броели последните му часове.

— Добре замислена стратегия — каза Хиршфогел с подигравателно учудване. Но нищо не можеше да изкорени Бенцовото убеждение, че това учудване бе престорено. — И планът щял да успее — продължи Хиршфогел, — ако смъртта не го изпреварила. Доколкото зная, фройлайн Петрашева направила пътуването до полската болница. И според собствените й думи то било съдбовно за нея. Не казвам — гибелно. Нито пък особено щастливо според мен. През това пътуване тя се запознала с фон Харсфелд. Паднала в ръцете му по-право! Хахаха!…

Лицето на Хиршфогел се набръчка от оня смях, който му придаваше почти дяволски израз. Нервното смучене на цигарата издаде нетърпението му да говори още.

— Съгласен съм обаче — продължи той с неубедително безпристрастие и ядовит цинизъм, — че без него тя щеше да остане девственица за пет пари. Познавам братовчедките й, които са безупречни и струват тъкмо толкова.

Андерсон се намръщи. Бързото движение, с което погледна часовника си, можеше да се изтълкува като мълчаливо роптание срещу Хиршфогеловите думи. Хиршфогел прие жеста му с просташко намигване към Бенц.

— Да вървим — каза Андерсон.

Той се изправи пръв и тръгна към изхода на залата. Хиршфогел и Бенц го последваха, лъкатушейки между масите. Бенц поздрави няколко познати български офицери със странното усещане за недействителност в съществуването им, като че истинският живот бе присъщ само на хората, които

Вы читаете Поручик Бенц
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату