познаваше от снощи. Навън валеше дъжд и улицата бе пуста. Автомобилът на германското интендантство чакаше Бенц пред клуба. Тримата се настаниха мълчаливо в него. (И това мълчание като че бе несъзнавано; дори Хиршфогел навярно в този момент мислеше за фройлайн Петрашева.) Автомобилът потегли. Редки светлини се отразяваха в мътни локви дъждовна вода. Далечно и сподавено бумтеше някъде моторът на електрическата инсталация.
Бенц почувствува тръпки, които не се дължеха на студа и влагата.
Тримата слязоха от автомобила, загърнати в шинелите си. Познатата желязна, черно боядисана и лъсната от дъжда врата се изпречи веднага пред очите им. Андерсон избърза напред и я отвори, като вдигна високо електрическото си фенерче, чийто сноп лъчи проектира сенките им върху фасадата на отсрещната къща. Андерсон и Хиршфогел не позвъниха и във връзка с това Бенц научи, че слугинята е заминала за София, натоварена с някаква поръчка от фройлайн Петрашева.
Хиршфогел почна да се мъчи с ключалката, но Андерсон го отстрани с едно учтиво „позволете“ и веднага отвори. Личеше си, че я бе отварял много пъти. Трябвало да се повдигне вратата в момента на отключването. Андерсон и Хиршфогел се ориентираха веднага в тъмния вестибюл. Андерсон отиде с фенерчето в една от стаите и донесе кутия с карбид и ацетиленова лампа, която Хиршфогел разглоби, напълни и приготви за запалване много сръчно. Докато стояха в полумрака, отгоре се чуха стъпки и кристалният глас на фройлайн Петрашева произнесе на немски с вълнуваща простота:
— Благодаря ви, че дойдохте. Ей сега ще сляза.
Чудните трептения на гласа й замряха мигновено, без резонанс. Това бе втората особеност на къщата, Всички шумове умираха с причината, която ги произвеждаше, без отражение. Килимите унищожаваха всякакво ехо.
Хиршфогел запали карбидната лампа. Пламъкът освети една стена с книги (стаята, в която се намираха, бе работен кабинет с библиотека), няколко кресла и няколко стъклени шкафа, пълни със странни, потъмнели старовремски украшения от сребро, от бронз и от мед. Андерсон сложи кутията с карбида върху един рафт с книги. Хиршфогел взе ацетиленовата лампа и мина в трапезарията.
— Мисля, че тук е прекарвало по няколко месеца в годината цялото им семейство — каза Андерсон. — Тия мебели са от Франция.
Той се загледа през отворената врата в красивите, но с хлътнали седалища кресла на съседния салон.
— Ротмистър Петрашев ги опропастил — забеляза Хиршфогел, — гостите му се считали задължени да счупят нещо при всяко идване.
В това време от стълбите долетяха тичащи стъпки. Фройлайн Петрашева се показа на вратата в светла домашна рокля. Кадифените й пантофки с ниски токове стягаха малките, обути в лъскава коприна крака. Деликатната й фигура се оживяваше от бързи, леки, танцуващи движения. Тя изпрати към тримата най- любезна усмивка и святкащия блясък на зъбите си. После протегна сърдечно малката си суха, гореща и нервна ръка.
Тя постави върху масата кутията с цигари, която бе донесла отгоре, и се отдели с Андерсон, говорейки му нещо тихо.
— Това не е тайна — обърна се тя към Бенц с чаровна усмивка, — а работа, с която не искам да ви отегчавам. Поручик Хиршфогел, обяснете му, че съм изтървано животно! …
Тя се отдръпна с Андерсон.
Хиршфогел не прояви никакво желание да обяснява, а се задоволи да измърмори, че фройлайн Петрашева трябвало да замине за София.
— И ще замине ли? — попита Бенц тревожно. Хиршфогел го погледна иронично.
— Струва ми се… Ако я подгонят. Искам да кажа, някой от роднините й.
Той се залови много съсредоточено да изравни пламъка на ацетиленовата лампа. Бенц остана с наведена глава, загледан в кутията с цигари.
Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като издаде възклицание, и се разсмя някак горчиво, равно, тихо, не продължително, но без гняв и без ирония. Тя погледна Бенц с остатъка от този смях. После с решителни стъпки се приближи до масата и седна срещу него. Хиршфогел остави лампата, напълно задоволен от пламъка й.
— Понякога човек се страхува от себе си — замислено произнесе тя.
След това сграбчи една цигара и я стисна между устните си. Хиршфогел й поднесе запалката си.
— Аз имам куп лоши навици — обърна се тя към Бенц. — Това е първият. Всички в къщи пушеха. Баща ми пушеше, майка ми пушеше, брат ми пушеше, гувернантката ми — германка — пушеше, цялата къща пушеше!… Вижте!
Тя разпери пожълтелите си пръсти.
— Непоносимо! — каза тя. — Брат ми има такива пръсти. Тютюнът вреден ли е, моля?
Тя не дочака отговора, а глътна дълбоко дима и го изкара на две тънки струи през разширените си ноздри, След това заяви с неочаквана отпадналост:
— Бих желала да се превърна в пепел! Като тази! Тя посочи върха на цигарата си.
— Как? — попита Хиршфогел с възможно най-слаба изненада.
— Спомням си една стара, набръчкана гъркиня, която държеше златарски магазин в Цариград. Много известна. Говореше всякакви езици. На младини била забележителна красавица. Имала влиятелни любовници, Но после угаснала и мъжете я забравили. Веднъж отидох в магазина й с прислужницата на майка ми. Исках да използувам камъните и златото на една демодирана гривна. Казах й, че искам да се претопи. Тя разглежда гривната около половин час. Черните й очи святкаха ужасно. След това ме попита дали не бих желала да я продам. Отговорих отрицателно. Тогава тя ми предложи други скъпоценности срещу гривната, на същата стойност и даже повече. Долових, че гривната имаше особена стойност за нея, и се помъчих да спекулирам. Казах й, че ще се посъветвам с майка си. „Добре ще направите, каза тя, но тази гривна не струва повече от стойността си. Аз ви предлагам двойна цена. Това не би направил никой друг. Осведомете се и елате при мен. Имам един клиент, който търси тъкмо такава гривна.“ Гривната действително не струваше повече и ние се върнахме в магазина й. Тя ни посрещна с учтив поклон, с радостни гърчения на пергаментовото си лице. Никога не бях виждала по-щастливо лице от нейното. Тя грееше от радост. Буквално! … И всичко това заради износната сделка! Навярно щеше да продаде гривната Десет пъти по-скъпо. Когато си спомням тая сцена, мисля за миналото й. Тя е била богата, красива, обичана, могъща. А от всичко това бе останала само жалката й способност да търгува. Да, но тя бе щастлива! … Може би повече, отколкото на младини, когато е била измъчвана от любов, от ревност или от честолюбие. Тя бе пепел! … Разбира се, тогава не мислех нищо подобно. Гласът й млъкна тайнствено.
— Вие не бихте могли да търгувате с гривни — каза Андерсен.
— Но бих могла да се намирам в състоянието на тая забравена гъркиня. О, без да бъда алчна. Защото…
— Да умрете ли? — попита Бенц развълнувано. Тя го погледна учудено:
— Не! Аз се страхувам от смъртта… Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на майка си. Но пред очите ми е един полски лазарет през турската война. Баща ми лежеше върху походното легло, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „папа“, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно. Стените на палатката се люлееха от слаб вятър. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на четиринадесет години тогава. Съзнавах всичко. Поисках да се приближа, но лекарят ми забрани. Не плаках… Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.
Тя втренчи погледа си в бронзовата пепелница с дълбока въздишка. Тютюневият дим (цигарите бяха великолепни и всички пушеха жадно) смекчаваше очертанията на лицето й, макар светлината на ацетиленовата лампа да бе твърде силна. И това лице бе прекрасно с гордия и тъжен израз на очите си. Тя прекъсна мълчанието с бързо ставане:
— Един момент! … Ще донеса малко вино.
Личността й придаваше фантастичен характер на цялата обстановка. След излизането й Бенц дойде на себе си, но не напълно.
— Тя е видяла всичко това? — произнесе Хиршфогел с неизкоренимо преднамерения си тон.
— Много повече — каза Андерсен с полузатворени очи и отпусната назад глава. — Тя е видяла гари,
