Мисля, че е почтен, като изключим бащинската му нежност…
Влизането нА фройлайн Петрашева го смълча. Лицето й запазваше все още част от предишната си неподвижност.
— Как ви се струва? — попита тя със слаба усмивка.
— Великолепен генерал — непочтително заяви Хиршфогел.
— Обаче той ме накара да осъзная народността си… Знаете, той дойде при мен няколко дни след смъртта на баща ми и ми говори за подвига му… Аз разбирах много слабо български тогава. Говореше ми на френски. Но почувствувах гордост, че папа е българин. Това бе странно усещане. Дотогава не съзнавах добре народността си, макар френските ми братовчеди да ме наричаха „la bulgare“ винаги, когато имаха да ме упрекнат за нещо.
Тя се замисли. Бенц откри, че паузите бяха навик у нея. Тя говореше бързо, живо и после изведнъж млъкваше, като че убита от някаква мисъл.
— Вие говорехте за гробницата на султаните, фройлайн — напомни Бенц учтиво.
Тя го погледна със слаба усмивка и малко учудено:
— Бях се забравила! … Но аз повтарям пред тях едни и същи неща, знаете…
Тя посочи Андерсон и Хиршфогел.
— И винаги с чудесен усет към романтичното! — възторжено заяви Андерсон.
Тя му отправи черния блясък на очите си, полуусмихната и като че признателна за съществуването му.
— Романтичното… Но то е у вас! И после към Бенц:
— Уверявам ви, този човек е поет. Влага романтика Дори в моя живот. Хора като него одухотворяват всичко. Добър приятел за едно момиче с живот като моя…
VI
Андерсон и Хиршфогел се хранеха във военния клуб на същата ъглова, отдалечена и затулена от погледите маса, на която завариха Бенц първата вечер. Бенц се хранеше с тях. Онова, което го смущаваше и го караше Да се чувствува като обект на някакъв заговор, бе неизменната им вежливост. Те го посрещаха с доволните си погледи, с любезните си усмивки (дори Хиршфогел се усмихваше понякога), със сърдечното си ръкуване, с тънкото изящество на салонни хора. Но всред всичко това Бенц изпитваше поразителното усещане за някаква преднамереност. Те имаха странния вид на хора, откъснати от всепоглъщащия интерес на войната и съсредоточени в някакво неопределено, губещо се в постъпките на фройлайн Петрашева събитие. Бенц се оставяше да бъде воден от това усещане със спокойна самоувереност в силите си.
Те не четяха бюлетините на Главната квартира. Те дори не се развълнуваха, когато една вечер Бенц им съобщи телеграфната вест за падането на Ешвеге. Хиршфогел обаче забеляза, че фройлайн Петрашева го е виждала, и като че тоя факт имаше за тях по-голямо значение от загиването му.
— Познавала ли се е с Ешвеге? — попита Бенц.
— Не — каза Андерсен. — Тя го е виждала само отдалеч. Някой й го посочил. На един парад, струва ми се… Тънкият рус и нежен Ешвеге нямал нищо героично във външността си. Дори гърдите му били без ордени. Това било всичко. Никому неизвестният Райхерт я поразил много повече.
Андерсоновият поглед срещна този на Хиршфогел и Бенц долови по-ясно от всеки друг път тайнствения им съюз. Хиршфогел веднага прие вид на по-малко осведомен и каза със съжаление:
— Не съм го виждал.
— Тя открила у Райхерт тъкмо обратното на онова, което виждала всеки ден около себе си.
— И тя го е обичала? — попита Бенц със странно предусещане.
Андерсен не се изненада, но очите му се спряха изпитателно върху Бенц. Лицето на последния изрази много ловко спокоен интерес. Неусетно Бенц усвояваше съвършенството, с което сътрапезниците му изразяваха или прикриваха чувствата си.
— Не зная — каза Андерсон. — Райхерт изглеждаше груб, безогледен и жесток, но всъщност беше чувствителен и безволен. Жените го обичаха, защото ги скандализираше. Той я бе зашеметил, по-скоро… Състоянието, в което изпаднала, било… Аз ще си послужа с нейния израз; тя употреби думата „rut“ и се нарече животно. Трябва да знаете, че една година преди това живееше като калугерка. Аз не преувеличавам. Между посещенията у някакви роднини и вечерната разходка с гувернантката си, Клаудиус, брат й и аз бяхме единствените мъже, които виждаше.
— Тя била на шестнадесет години тогава — поясни Хиршфогел с бързо святване на очите си.
— И със сини кръгове под очите. Тя беше анемична, тиха и неаклиматизирана. Приличаше на ефирно създание и когато подаваше ръката си за сбогом, човек се съмняваше дали ще почувствува докосването й.
— Кой се съмняваше? — попита Хиршфогел и като че за миг излезе от своята условност.
— Аз — каза Андерсон, — но понякога и Клаудиус, който пълнеше клетия й мозък с теориите си за аристокрацията. Защото тя разбираше и може би преценяваше. И все пак аз не мога да си представя човек по-измамен в илюзиите си от Клаудиус…
— Тя му отмъстила! — каза Хиршфогел.
— Несъзнателно. Можете да си представите впечатлението, което произвел върху нея мрачният и свиреп Райхерт. Тя била влязла вече в обществото, но нямала никаква представа за хората, които могла да срещне. Това се случило на някакъв благотворителен бал. От многобройните летци, които присъствували на бала, Райхерт бил. най-неизвестният. Но една приятелка все пак й го посочила. Фройлайн Петрашева благоволила да го погледне — няма да кажа презрително. Макар да разговарял с една млада, красива и високопоставена дама, Райхерт нямал вид на поласкана суетност. Той дори изглеждал малко нещо отегчен. Фройлайн Петрашева продължила да продава усърдно рози от кошничката си. След малко тя го видяла да разговаря с Клаудиус и отишла при тях. Клаудиус ги запознал. Той не могъл да не ги запознае въпреки лошите си предчувствия. Райхерт попитал дали розите, които продавала, имали свойството да пазят летците от падане. Клаудиус се усъмнил в това благотворно качество, защото продавачката била наполовина съюзница, наполовина враг. Райхерт обаче взел лява поза, като казал, че ще провери това след два дни на фронта Те си разменили по един учуден поглед. Бие на очи че Райхерт не се втурнал веднага да я ухажва. От една седмица портретът му стоеше в колоните на вестниците. Аз знам всичко. Той бил награден с орден. Отдолу следвало описанието на въздушния бой, в който се проявил. От този ден собствено аз бях очевидец на събитията, които се развиха по-нататък. Райхерт прекарваше отпуските си в София. Струва ми се, че от всичките му приключения това трябва да е било най-възвишеното. Аз не претендирам за някаква особена осведоменост, но знам положително, че е искал да се ожени за фройлайн Петрашева. Той произхождаше от старо и благородно семейство. Клаудиус говореше за него с почит. Но Райхерт беше ужасен картоиграч. Само покерът и алкохолът го спасяваха от кошмарния призрак на аероплан в пламъци. Аз наистина не мога да си представя по-страшна смърт от тая. Една вечер излязох с него от Петрашеви. Той беше пил, но не много. Преди да се разделим, попитах го защо е пожелал да стане летец. „От суетност“ — каза той горчиво. — „Една вечер видях в Карлсруе френетичните овации, които тълпата правеше на Рихтхофен. Реших да стана като Рихтхофен.“ Като Рихтхофен! Не знам дали всъщност сега не предпочиташе да се търкаля в окопите. Но летците получават големи заплати, а жените ги заобикалят с ореол на величие. Суеверието му го правеше мрачен, а бедността — горделив. Той се държал надменно с всички и обиждал българските летци по най-груб начин. Но всички са единодушни, че е дал доказателства за храброст. От гордост и с големи усилия впрочем. Аз ви казах, че съм чел писмата му до фройлайн Петрашева. В тях прозира ужасът, който изпитвал при всяко излитане срещу неприятеля, ужасът от първите изстрели на картечницата. После изпадал в някакво полусъзнание и се превръщал в хладнокръвен и жесток убиец. Той унищожавал противниците си немилостиво дори когато е могъл да пощади живота им. След свалянето на осмия неприятелски аероплан той станал страшилище за сектора. Апаратът му стоял готов да полети при първия телефонен знак. Най-после англичаните се видели принудени да извикат за него капитан Грийн. И сполучили. Колкото за любовта му, тя продължаваше да бъде фатална за него. През време на отпуските си, които прекарваше в София, той се показваше с фройлайн Петрашева навсякъде, по всички модни места и при всички възможни обстоятелства. Райхерт беше само три години по-стар от нея. Но аз не мисля, че онова, що фройлайн Петрашева изпитваше към него, е било само физическо влечение въпреки уверенията
