й…
— Тя никога не лъже — замислено каза Хиршфогел н за първи път гласът му прозвуча без язвителност. — Ако тя е чувствувала нещо повече, щеше да се омъжи за него.
— Той наистина искаше това, но получи отказ и замина за фронта. Една богата жена можеше да го спаси от униженията на безпаричието. Животът му станал още по-разнебитен. Комарджийските дългове растели непрекъснато. Борбата между страха и желанието да се прояви, завистта, вечното превъзходство на Ешвеге разстроили нервите му съвършено. В писмата си до фройлайн Петрашева всред поток от любовни думи и проклятия той я наричаше сладък убиец. По това време английските летци го предизвиквали отчаяно. Той почнал да проявява признаци на страх и колебание. Няколко пъти изоставял срамно двуместниците, които трябвало да охранява. Най-после, изтерзан и унизен, се хвърлил безразсъдно с повредена картечница срещу капитан Грийн. Няколко дни преди това не е бил на себе си. Разговарях с механиците от аеродрума, които ми потвърдиха същото. Любовта е един вид лудост! …
— Но не и за нея — бързо каза Хиршфогел. Андерсен глътна последната хапка от десерта си с поглед, устремен в Бенц:
— Положителен съм, че приключението остави у нея угризение.
— И вие вярвате в това? — почти извика Хиршфогел .
Андерсен остана извънредно спокоен.
— Вие не вярвате ли? — попита той.
— Нито за миг — твърдо каза Хиршфогел. Бенц забеляза върху лицето на Хиршфогел първите тръпки на приближаващата треска.
VII
Следващите дни бяха тихи, слънчеви и удивително топли. Есента умираше всред тръпки на сладостна тъга с разбити надежди за мир. Морното спокойствие на въздуха се нарушаваше от далечното тракане на учебни картечници или случайното избръмчаване на аероплани, прелитащи над града като ангели на разрушението, окъпани в блясък и синевина. От казармата долитаха звукове на хармоники и тъжни селски песни, в които трептеше страстен копнеж към далечни, оставени села, към очакващи жени и обречени девойки. Думите им отекваха прости и трогателни. А над всичко висеше тъмносиният балдахин на небето, усмихнат и безоблачен, като че под него нямаше ни смърт, ни глад, ни отчаяние.
Тъжната прелест на тая българска есен насищаше душата на Бенц с остро, сладостно и някак жестоко вълнение. Образът на Елена му се разкриваше всред ясното усещане, че тя е преситена, уморена и може би разочарована от живота си. О, да!… Защото тя искаше да се превърне в пепел всред всичките видове блясък и ласкателства, които я заобикаляха. Той усвои навика да прекарва късата си следобедна почивка у Петрашеви. През тия празни, бъбриви и отпуснати часове Бенц свикна да я вижда във всички форми на нейното многообразие — възбудена, безразлична, сериозна или лудешки безгрижна. Бързината, с която идваха във все по-близък контакт помежду си, бе удивителна. Бенц се отдаваше на тая нарастваща близост със смътна неувереност в щастието си, с една напрегнатост, която бе мъчителна и все пак сладостна, за да бъде предпочетена пред загубения мир на миналото. Но дори самата безнадеждност можеше ли да прибави или отнеме нещо от любовта му?
Един златист октомврийски следобед Бенц излезе от болницата и по тесните безлюдни улички, напоени с дъх на съхнещ тютюн, тръгна към Петрашеви. Тишината в тази, тъй да се каже, аристократична част на града бе удивителна. Човек чуваше само притъпения звук на стъпките си и шумоленето на тютюневите низи, окачени по фасадите на къщите. Това шумолене бе странно и не приличаше на триенето, което издават листата на дърветата, раздвижени от вятъра. В него имаше нещо хриптящо и тъжно.
Бенц вървеше с бавни, отмерени стъпки, но тази външна уравновесеност, като пречеше на възбудата му да намери отдушник в по-бързи движения, само усилваше вълнението му. Той стигна желязната, черно боядисана врата и улови дръжката, готов да чуе раздиращия шум на резетата й. Те изскърцаха толкова силно, колкото очакваше, дори по-пронизително. Лицето на къщата и безвкусното архитектурно украшение над главния вход — барелеф от кръстосани саби, пушки и знамена — се изпречиха пред очите му с внезапна яркост, осветени от червените лъчи на ниското слънце.
Отвори му едрата и пълна левантинска слугиня. Мургавото й лице не се съживи от никакво учудване, когато видя Бенц. Тя само посочи градината и произнесе на френски:
— Mademoiselle est la-bas!
Фройлайн Петрашева и Хиршфогел наистина седяха в градината върху дълги, платнени столове, с неизбежната цигарена кутия до тях, захвърлена на тревата.
— Как! … Вие ли сте! — извика тя и радостно скочи да посрещне Бенц.
Тя бе в лека кремава рокля — рокля за тенис или разходка в полето. Устремът й заля сетивата му с вълна от цъфтяща красота и благоухание на ориганов парфюм. Лицето й, съвършено в юношеската чистота на линиите си, запазваше познатия твърд, диамантов блясък. Бенц я сравни с великолепна бяла роза. Той направи сравнението в мисълта си, възторжено, всред чудесното усещане от докосването на ръката й, която му подаде, и седна срещу нея доста учуден от липсата на Андерсон. Хиршфогел побърза да обясни: Андерсон заминал за София. И някак неопределено той добави, че било предстоящо и неговото заминаване.
— А вие? — попита Бенц фройлайн Петрашева. — Вие какво ще правите?
— Ще остана тук — каза тя.
Черните й очи го погледнаха изпитателно. Тя долови недоумението му и заяви полусериозно:
— Ей тъй! Ще остана тук. Аз съм болна, не виждате ЛИ?
— Медицината ще ви спаси — намеси се Хиршфогел.
Погледът му, отправен към фройлайн Петрашева, бе настойчив и подигравателен. По заядливия тон на гласа му Бенц заключи, че преди да дойде, двамата са се карали.
Можете ли да ме спасите? — обърна се тя към него?
— Какво общо имам аз? — попита Бенц неразбиращ.
Пореден ужас. — произнесе тя с мрачна определеност. — То е по-скоро лъжлив срам, непобедимо малодушие или самата съдба. Зависи от преценката. Но аз не знам дали и вие не преценявате като него!
Тя посочи Хиршфогел. Последният изглеждаше напълно отдалечен в мислите си. Отговорът му обаче издаде вниманието, с което слушаше фройлайн Петрашева.
— Вие ще го накарате да избяга — каза той ниско и се разсмя.
— Да — каза тя и в гласа й трепна съжаление. После се обърна към Бенц: — Това трябваше да стане отдавна. Наистина не ви ли обзема понякога желанието да се махнете от мен, от този, от всичко, което чувате наоколо?
— „Този“ няма никаква вина, струва ми се — забеляза Хиршфогел, сочейки с пръст към себе си.
— Никаква — съгласи се тя с колебание. — Но защо бяхте толкова зъл преди малко? Вие презирате жените, поручик Хиршфогел, но всъщност не презирате ли само мене?
— Всички жени са еднакви — каза Хиршфогел неопределено.
— Еднакви? … О, никого не съм измамила, струва ми се.
Хиршфогел изпусна дима от цигарата си, без да го глътне, и лицето му се сгърчи. Фройлайн Петрашева го бе ударила жестоко по болното място.
— Не мамите ли понякога себе си? — попита той дрезгаво.
— Може би — произнесе тя. — Но в такъв случай последствията падат върху мен.
— Това е недостатъчно да ви оправдае — каза Хиршфогел поучително.
После се изправи внезапно и като се извини с превъзходна вежливост, повлече оръфания си шинел към стълбите на главния вход.
Фройлайн Петрашева проследи мълчаливо високата му фигура. Тя изглеждаше уморена и сякаш разбита, както винаги след всеки разговор с него.
— Този човек е морален самоубиец — произнесе тя всред мълчанието, в което ги остави Хиршфогел. — Можех да му простя, ако това, което го караше да тича след мен, бе някаква страст. Нищо подобно! … Той върви по петите ми като призрак, за да се киска зловещо. Познавате смеха му… но аз не съм развалина като
