исторически, конкретни означения и граници, не можеше да мине без цялостен възглед за обществото и неговото развитие. Тоя възглед можеше да му даде само марксическата философия, само тя можеше да осветли тъмните гатанки на човешката история, да разнищи привидния хаос на човешкото съществование, да внесе порядък там, където всичко изглежда абсурд, безсмисленост. Ето какво сам писателят казва по тоя повод в писмо до съветския литературовед проф. Д. Ф. Марков: „… Аз можех да замисля и да напиша «Тютюн» само след като се запознах с основните въпроси на марксическата философия. Без мирогледа на тази философия целият жизнен материал на романа щеше да се излее във формата на сладникава мелодрама… Откъде и защо идват конфликтите — за това авторът, както и читателите му щяха само смътно да се догаждат… Всичко, което дотогава бях таил несъзнателно в душата си срещу миналия свят и което не можеше да намери определен израз, понеже се заплиташе в безизходни противоречия, сега кристализираше в категориите на ясно изразени мисли и чувства.“ Димитър Димов е поет и философ на трагичното у човека. Както в „Тютюн“, така и в първите си романи той изобразява трагичните, неразрешими противоречия на човешката душа, страшната, разрушаваща власт на страстите, безизходността на индивида в един свят на отчуждение и самота, абсурдността на индивидуализма. В първия му роман, „Поручик Бенц“, се разглежда драмата на хайлайфната дама Елена Петрашева и германския поручик Бенц на фона на големи исторически събития от края на Първата световна война. Но писателското внимание е съсредоточено главно върху преживяванията на двамата герои. Историческите масови движения са останали извън неговите интереси, съдбата на неговите герои никъде не се преплита с обществените процеси, остава незаангажирана от класовите стълкновения и политически борби на времето, не се определя от тях, както е в „Тютюн“. В „Осъдени души“, където всъщност се повтаря драматургичният скелет на „Поручик Бенц“, отново на преден план е трагедията на Фани Хорн и нейната безнадеждна любов към йезуита отец Ередиа, и тук за фон на тая трагедия служи испанската гражданска война. Както и в „Поручик Бенц“, и тук историческите и обществените процеси не определят, не взаимодействуват със съдбата на героите освен по някои външни точки, сюжетно. Испания и гражданската война са само екзотичен пейзаж, колоритна декорация, а не обществена среда, историческа съдба на неговите герои. Те по душа са космополитни и за тях, космополитите, отчуждени както от собствената си нация, от собствения си род, така и от целия свят, участта на Испания и на испанския народ е толкова важна, колкото на която и да било друга страна. Но в „Осъдени души“ Димитър Димов си дава сметка за революционните борби на масите, за класовите конфликти и строеж на буржоазното общество. Неговата героиня Фани Хорн често разсъждава за испанската революция и страданията на испанския народ, за историческата вина на капиталистическата класа, за нейните грехове и престъпления. В някои сцени на романа дори се появяват испански революционери и работници.
Трите романа на Димитър Димов са три етапа в неговото художествено узряване. Той все по-плътно се доближава до конкретния обществен живот, до историята и нейните драми. Докато „Поручик Бенц“ не е още роман в дълбокия художествен смисъл на думата, а само психологически етюд, „Осъдени души“ вече има по-много допирни точки с историята. Тук зрее мисълта за историческата обусловеност на човешкия живот, за историческия трагизъм на човека. Ако дотогава Димитър Димов мислеше за вечния, абстрактния смисъл на човешкия трагизъм, той вече започва да го търси отразен в историята, да търси връзката между философията и историческите процеси.
Какво би станало с Димитър Димов като романист, като художник без 9. IX. 1944 г., без идеите на марксизма, без историческото гледище за човешкото общество, което му беше подсказано не само от марксическата идеология и историческия материализъм, но и от самия исторически революционен акт на 9 септември? Накъде би се развил той? Докога щеше да описва осъдените души, докога щеше да заплита и разплита тяхната трагедия, една трагедия, която не води до нищо? Докога щеше да се занимава с нищото, което се крие зад каменната маска на Борис Морев, тоя негов герой, който най-пълно, с категоричността на дефиниция изразява идеята, смисъла, по-точно, безсмислието, абсурда на своя свят? Какво следва след Фани Хорн, в чийто неподвижен, стъклен поглед можем да прочетем само историята на смъртта, разпадането, разрушаването, отчуждението от човечеството? Нямаше ли да започне едно саморазрушаване на неговия талант? Защото картината на света, която ни се разкрива в „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, съдбата на нещастните му герои ни водят само към заключението, че всеки човешки живот е поражение и всяка амбиция сама по себе си е луда и безсмислена; че всеки човек е един залутан атом и нищо не го свързва с милиардите други човешки атоми; че всички са чужди едни на друг и нищо не може да направи близки два човешки индивида, между тях винаги ще остават космически разстояния; че всеки е чужденец навсякъде (да изразим с думите на Камю това, което Д. Димов изобразяваше и своите и всички са чужденци един за друг, че всички връзки, които ни свързват с света и хората в него изцяло, се разпадат; че и отделният човек не е цял, а само конгломерат от отделни късове време, отделни минути на съществование и остава чужд на самия себе си. Какво остава по-нататък, къде може да продължи изкуството върху основата на такова гледище за света? Модерната западноевропейска философия, разглеждайки човека извън времето, извън историята, достига до такива мрачни изводи относно съществованието на човека. На Димитър Димов му оставаше само тоя път на развитие. Той щеше да убие и романа, това, за което беше създаден. Защото „Осъдени души“ показва, че като романист той беше започнал да си служи виртуозно със средствата на романиста, беше изучил до най-големи тънкости тайните на занаята, неговата техника се приближаваше до техниката на първостепенните съвременни европейски белетристи. Но изкуството на романа не е само виртуозност и блясък на белетристичните средства. Без главна идея и цялостна представа за света, без философия, която обяснява не отделния миг, отделния откъс от човешкия живот, мимолетния трепет на човешката душа, отделната трагедия, а цялостната верига от причини и следствия в историческия живот на народа; без морална система, без възглед върху развитието както на отделното, така и на цялото не може да съществува романът. В известен смисъл той се изгражда върху една строго подредена система от ценности, която обхваща както отделния атом, така и целия космос; върху гледището, че в историята съществува порядък, закономерност, движение в определена посока. За Димитър Димов трябваше да прогърми страшната присъда на 9 септември за историята, за да добият смисъл всички събития, всички съществования, всички съдби, които за него дотогава сякаш излизаха от някакъв хаос, за да потънат отново в същия хаос.
Естествено това не бива да се разбира буквално. Защото Лев Толстой не беше и чувал за историческия материализъм, когато написа най-великия роман на руския живот — „Война и мир“. И точно разсъжденията му за историята и нейните движещи сили са най-неубедителни и наивни. За него, руския аристократ, Наполеон, разрушителят на феодализма и средновековните остатъци в Европа, носителят на революционните идеали на 89-та година, е само някакво нелепо чудовище, а нахлуването на френската армия в една страна :с диво азиатско потисничество над човека е най-варварски, безчовечен акт. Но какво значение имат за княз Болконски например историческите процеси и раждането на един нов свят след Великата френска революция, когато е заплашен неговият живот и бит, когато се бунтуват срещу него собствените му роби, когато се посяга на устоите на неговия свят? Неговото философско гледище и мироглед си имат своя вътрешна хармония, за него вселената е устроена според собствения му морален закон.1 При оценката на историята Толстой изхождаше от житейския, праветен и философски постулат на една кристализирала система, на руската аристократична старина, вече разклатена от историята. За нея светът живее по строго установени, стари, вечни и неизменни закони и нищо не може да наруши неговата хармония, като се започне от движението на небесните светила и се стигне до уюта на домашния й бит. Нейният възглед за света е строен, установен, той й създава духовна устойчивост и непоклатимост, увереност в рода, във вечността на световното устройство:
Чти закон времен спокойный; Знай течения лун и лет, Знай, как движится подстройной, Их гармониею свет. От тук тая хармония и пълноводие на Толстоевата епопея, това пълнокръвие и изобилие на живот, сякаш е създадена не от човешка ръка, а от самата природа.
Идеята на 9 септември, марксическата концепция за историческото развитие на обществото стават основа и за художествената постройка на романа „Тютюн“. Идеите на марксизма стават ония мощни връзки, които свързват наново в едно цяло разпадащия се на части свят. Без тях той не можеше да събере в една стройна система, каквато е „Тютюн“, безбройните късчета на отделните човешки съдби, не можеше да нарисува върху едно платно, върху една картина историята на една голяма народна преживелица, не можеше да изгради грамадната постройка на своето произведение. Без тях той щеше да се развие към фрагмента, към етюда, към отделното, частното, единичното, което, колкото и интересно, необикновено,
