съдби. Тя държи нишките на всички съществования, тя дърпа конците на всички марионетки, тя е мълчаливият режисьор на всички драми. Всичко става в името на „Никотиана“: заради нея Борис изоставя Ирина, а след това я продава на фон Гайер; заради нея се изцеждат последните сили от гладните работници; заради нея става стачката, в която намират смъртта си Спасуна и Чакъра; заради нея умира Борис, след като е продал интересите на народа си на германците; заради нея Ирина пропилява живота си, превръща се в разменна монета в ръцете на Борис. В архитектониката на романа „Никотиана“ заема централно място, нейната идея споява всички сводове и арки, всички колонади и архитектурни решения. Тя е мълчалива и безучастна, с някаква божествена жестокост приема всички жертви в своето подножие. Тя се храни с кръв и човешки съществования. В своето мълчание „Никотиана“ сякаш ни намеква, че тя е съдбата.
В тая представа има нещо романтично двузначно, освен прекия си смисъл тя подсказва и друго, тайно значение, в нея има някаква алегорична недоизказаност. Борис може да постъпи и в други фирми, навсякъде го очаква кариера, всички му предлагат работа, защото чувствуват несъкрушимата му енергия. Но той, сякаш като по някаква предначертаност, се стреми именно към „Никотиана“. Името на тая фирма произлиза от наименованието на отровата никотин. Тук символният намек е повече от очевиден, в него има някаква заплашителна двусмисленост. В света на капитала „Никотиана“ се издига като анчар, все по-мощно и по-мощно, излъчвайки своята отрова и смъртоносни изпарения. Тя вече олицетворява не само властта на парите, на тютюневите магнати, тя в същото време представлява един смразяващ, самоиронизиращ се намек м дълбоката същност на този свят, за края му, за гибелта. Тя е пронизала с отровата си всеки, който е попаднал в нейните сфери. Порис е предварително отровен, в неговото влечение към „Никотиана“ има нещо сомнамбулно, непоносимо и катастрофално, това е влечение към отровата, към смъртта. Той не може да се свърже с никоя друга фирма с почтено буржоазно име. Защото никоя друга не носи тая ехидна двусмисленост, никоя друга не изразява с такава цинична откровеност и едновременно иронична недоизказаност съдбоносното, гибелно значение на капитала за човека, както тоя сторък октопод, наречен „Никотиана“. За Борис тя е наистина съдба, тя е повече от едно предприятие, което носи пари. Тя е една представа, която той носи в душата си, без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл. Той я приема съзнателно само с едната й страна, тази страна, която означава мощ, пари, слава и власт; за другата не се замисля, там неговото влечение е несъзнателно, хипнотично пристъпване към пропастта. Случва се така, че тоя най-демоничен представител на тютюневия свят се превръща в служител и жрец на чудовищното божество „Никотиана“. Те са създадени един за друг. Сякаш никой друг човек освен Борис не изразява така ярко законите на тоя свят, където царува „Никотиана“.
Ето тоя страхотен призрак стои между Борис и Ирина. Заради него Борис е забравил всичко на света, превръща се в един автомат за печелене на пари, в нечовек, маска на човек, зад която няма нищо. Той достига върховете на обществото, най-голяма мощ и власт, най-много слава и влияние с цената на нещо много страшно, загубвайки човешката си същност. Той е изпразнен от морално съдържание, той престава да изживява всяко човешко чувство, защото всичко, което е имал, е сложил в подножието на своя идол — „Никотиана“. Същото е и с Ирина. За да достигне върховете на обществото, блясъка и разкоша, за който е мечтала, тя също загубва човешката си стойност, превръща се в платена жена, хладна развратница, студена търговка със себе си. „Никотиана“ я заплита неусетно в мрежите си. Ирина неусетно започва да й служи.
Ако смъкнем от „Никотиана“ всички романтични драпировки, цялата й инфернална орнаментика, ако разпръснем всичките й луциферски блясъци и демонични чарове, ще видим, че това с обикновеният закон на буржоазното общество, че всъщност тя олицетворява властта на парите и нищо друго. Зад цялата й сатанинска естетика и зловеща поетичност се крие нещо съвсем прозаично, антипоетично, недуховно. Така е постъпил и Димитър Димов. Разкривайки магическите чарове, които светът на „Никотиана“ излъчва за Борис и Ирина, Димитър Димов в същото време без-пощадно развенчава цялата му царствено-луциферовска поезия. Ние виждаме, че зад неговите блясъци се крие само пустотата, един убийствен, сив делник, едно делнично, прозаично опустошение на човешката душа, една прозаична смърт. Влагайки цялата мощ на своята душа в стремежа си да властвува в света на „Никотиана“, стремейки се да притисне до гърдите си всички блага на света, Борис Морев всъщност прегръща пустотата, нищото. Той изгубва Ирина, изгубва себе си, изгубва всичко. Той притежава само парите, с които не знае какво да прави, само властта, която не може да му върне Ирина, само „Никотиана“, която властвува над него. Той постига всичко, за което е мечтал, и в тоя момент се оказва победен и по-самотен от йов.
Тук художествената идея на Димитър Димов добива блясък и съвършенство. Тоя писател, който навлезе в сложните, неизследвани лабиринти на един непознат за нашето изкуство свят, който пръв в нашата литература започна изследването на една епоха, за която още нямаме художествена традиция на изображение, която за нашата белетристика е terra incognita със своите непознати драми, характери, неразгатани трагедии, този писател произнесе присъдата си с интелектуална виртуозност. Никой преди него не е разкривал така дълбоко безизходността на човешката морална идея в буржоазното общество, пълната непригодност на моралните принципи в света на капитала.
Когато мислим за образите, създадени от Димитър Димов, пред нас изпъква на преден план светът на осъдените души, на „Никотиана“. На втори план остават комунистите, революционерите, героите на епохата. Ние сякаш забравяме, че той се е стремил да изобрази героичното, патоса на борбата срещу капитализма, че се е старал да опише възвишени характери, светците на работническото революционно движение. Защото героите на осъдения свят, тютюневите асове, скорпионите на буржоазното общество, всички ония, за които капиталистическият физически и духовен мир се е превърнал в единствена арена за човешка дейност, пълен кръгозор, космос, които са приковани завинаги към него, към неговия омагьосан кръг, към неговата идея — всички те затъмняват със своята яркост останалото, запечатват се в съзнанието. Тях Димитър Димов изобрази най-силно, най-дълбоко и най-ярко, те дават характеристика на неговите романи. Затова, когато говорим ла неговите герои, трябва най-напред да говорим за тях, тия мрачни сенки на миналото, които витаят из развалините на един завинаги рухнал свят.
Те са чеда на Измаила — те нямат род н родина, те са из-гианиците на рода. Те са отцепници от класата си, от средата си, навсякъде са чужди и никъде — между свои, те плуват в тъмните води на обществото, изтръгнати от корена си. Още в „Поручик Бенц“ се срещаме с тия окаяни безродници и космополити. Откъде са дошли тия хиршфогеловци, бенцовци, откъде са ги изтръгнали злите ветрове на съдбата, за да ги захвърлят в дивата балканска страна? Те се събират тук като тъжни призраци в някакво малко провинциално градче, където те пият и страдат, със студени и празни погледи, с дива самота в сърцата си. Но на тях им е все едно къде ще страдат, в кой край на света ще гризат самотните си Болки, защото те навсякъде ще бъдат чужденци.
В някакъв мадридски хотел прекара последните си дни англичанката Фани Хорн, довършвана от подлудяващата отрова на морфина. Нейната горда северна красота, нейната аристократична женственост, нейните декадентски изтънчени черти се разрушават бавно от отровата, за да придадат на облика й все по- упадъчен чар, оная привлекателност на разрухата, която приковава властно вниманието и .любопитството ни. Край леглото й е един международен мошеник, също осъдена душа, испанският благородник дои Луис 1’омеро, който е напуснал дом и родина, за да потъне в разврата на средиземноморските публични домове, търговията с кокаин, сред престъпници космополити, хора без националност и отечество.
За Димитър Димов хората са интересни и трагични, когато се откъснат от средата си, когато се превърнат в космополити и в известна степен в несретници. В нашата критика често казват, че негови любими герои са изключителните характери. А всъщност най-значителното в тях е туй, че нямат определена социално-иерархична среда, откъснали са се от родилото ги общежитие, не живеят в родната си обстановка. Оттук започват необичайните им психологически приключения, тяхната арктическа самотност, характерна за човека в буржоазния мир.
Спомнете си например немеца фон Гайер, тоя мрачен, трагично самотен дух, който твърде много прилича на Хиршфогел от първия роман на Димитър Димов. Но докато Хиршфогел няма път, няма конкретен живот и представлява една книжна алегория, фон Гайер олицетворява една историческа драма, обречеността на немския реакционен романтизъм. Това е деградацията, катастрофата на немския романтизъм, който достига до една уродлива форма — нацизма. Тоя аристократ, който носи в душата си тевтонската суровост и аскетично мрачния идеал на средновековните си прадеди, е всъщност един отчаян човек. Той има достатъчно разум да разбере, че служи на една банда от разбойници, сред които той,
