дори когато са врагове, Бенц знаеше това. Че правеше искрени усилия да го отклони от неизбежния край, това също бе разбрал вече. Но че Лафарж щеше да произнесе думите, които Бенц трябваше да чуе след малко, това изглеждаше невероятно, недопустимо. Това надминаваше всяка възможност за великодушие между германец и французин поне за онова време, когато народите в гигантско сражение се бореха на живот и смърт. Лафарж бе казал, че имаше начин да се поправи грешката! Той бе изрекъл това, след като се увери, че Бенц не виждаше за нея друго изкупление освен смъртта. Той бе споменал за връщане в Германия!… Той бе произнесъл думите си след зряло обмисляне, след преценката на всички възможности! Бенц не можеше да допусне, че Лафарж бе в състояние да подхвърля празни надежди, измамливи обещания, които щяха да бъдат по-жестоки от постъпката на Елена. Съзнанието за всичко това завладя и напрегна цялото му същество.
— Как? — попита Бенц, напрегнат до лудост.
— Като се върнете в Германия през някоя неутрална страна. С български паспорт, разбирате ли?
Дъхът на Бенц пресекна, после изведнъж сърцето му заби с луда сила. Боже мой, Бенц го разбираше!… Но все още всичко звучеше в ушите му като невероятна, жестока шега.
— Аз ще ви доставя паспорт — продължи Лафарж. — Имам възможност да направя това. А също и цивилни дрехи. Щом се върнете в полка си, ще обясните по някакъв начин закъснението и ще понесете, разбира се, известно наказание… Но срещу всичко това : ще ми дадете честната си офицерска дума, че по пътя не ще се интересувате от нищо, което засяга съглашенските армии.
Думите му, спокойни и ясни, бяха думи на човек, който говори честно. Те напрягаха Бенцовите нерви до скъсване и създаваха в него онова неописуемо усещане на парлива радост, на зашеметяващо облекчение, което човек изпитва в първите мигове след възвръщането на нещо скъпо и загубено. В тоя миг това скъпо и загубено нещо за Бенц бе Германия. Германия!… Бенц откри, че каквито й гадости да бе преживял в продължение на една година, колкото и малко да бе мислил за нея, тя продължаваше да съществува в него, в кръвта и духа му като неразрушимо наследство от вековете, което никакви страсти не можеха да задушат напълно. Сега тя се изправяше всред пепелището на любовта му и като нежна майка, която прощава всичко, го зовеше отново при себе си. Зовеше го кръвта й, зовеше го страданието й, зовяха го ранените войници в болниците й!… Всички тайнствени връзки, които го съединяваха с нея и които му се струваха безвъзвратно разкъсани, сега се възстановяваха наново и събуждаха, в душата му порив за живот. Вълнението му бе тъй силно, че за известно време той бе загубил способността да разсъждава за каквото и да било. Бе замаян. Напълно замаян!… В тоя момент Бенц не можеше да проговори нито една дума. Внезапната възможност за връщане към живота у безнадеждно осъдените на смърт причинява почти същото сътресение, както неочакваният призрак на смъртта, изникващ внезапно всред поток от радост и безгрижие.
Когато Бенц дойде на себе си, забеляза, че Лафарж го наблюдаваше съсредоточено.
— Вие сте луд — произнесе Бенц задавено.
— Може би — каза Лафарж, — но не колкото вас.
Той предложи на Бенц още една цигара, Бенц я запали и почна да се разхожда из стаята с бързи, налудничави движения.
— Нямате право да постъпвате така!… — каза Бенц трескаво, сякаш разкриваше истина, която Лафарж не можеше да осъзнае сам.
— Знам — каза Лафарж.
— Нито пък аз да приема риска, на който се излагате.
— Не се грижете за мен.
— Но ако ме заловят?
— Положението ви няма да стане по-лошо.
— А вашето?
— Имам достатъчно власт да обясня всичко, както намеря за добре.
Това, което учуди и двамата, когато излязоха от стаята, бе липсата на Елена.
Лафарж обиколи стаите и не я намери.
— Тя е излязла!… — произнесе той с изненада.
— Ще я намерите — каза Бенц с горчива усмивка.
— Да, но защо е излязла?
— От страх.
— Невъзможно. Тя ни видя, когато разговаряхме. Нямаше от що да се страхува…
Лафарж обиколи стаите още веднъж, като палеше лампите и се взираше напрегнато във всеки ъгъл. Когато се върна, лицето му изразяваше скрита тревога.
— Аз ще дойда утре вечер — каза той бързо, като обличаше мушамата си. — Паспортът и визите ще бъдат готови най-късно други ден. А дотогава.
Той подаде ръката си и погледна Бенц:
— Дайте честната си дума, че не ще прибегнете към други решения!
— Давам я — каза Бенц машинално.
— Имате и моята!
Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувствуваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието — единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.
Лафарж Пиер Жан!… Защо това име будеше сега в душата на Бенц толкова вълнение? Като че съдбата, сблъсквайки го с Елена и него, искаше да му покаже едновременно крайностите на омразата и великодушието!
Дали е искрен? Това бе въпросът, който Бенц си зададе веднага след излизането на Лафарж. Всичко му се струваше тъй невероятно, че в първите мигове, когато остана сам, се усъмни внезапно в обещанието му. Но имаше няколко неоспорими обстоятелства, за които трябваше да се държи сметка. Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си — дори да избяга, ако не вярваше в честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също тъй бе налице. И най-после Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал — морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството. Ако Лафарж по каквато и да било причина възнамеряваше да издаде Бенц, можеше ли да се допусне толкова чудовищно лицемерие зад обещанието, което даде?
Всичко това накара Бенц да повярва отново в думите му. Връщането към живот у хора, примирени с необходимостта да умрат, е като повторно раждане. Душевните болки, които са ги измъчвали преди това, се успокояват. Мисълта почва да работи трезво, волята е готова за действие. Духът се чувствува освежен и твърде скоро те си създават нови измами или се връщат неусетно при старите. Бенц се намираше тъкмо в тоя процес на възобновена жизненост. Той бе загубил Елена, но продължаваше да я обича и по силата на това чувство, както и на възможността да върне честта си, искаше да живее още. Когато Бенц видя Елена за първи път, можеше ли да допусне, че ще стане негова любовница? Не бе ли примирен, не се ли чувствуваше щастлив, както Андерсон, само от простото й съществуване? По какво се различаваше това състояние от сегашното и от онова, в което щеше да се намира занапред? Имаше ли право да осъжда и мрази Елена? Ах, сега Бенц съжаляваше за обидата, която й нанесе с плесницата си!… Искаше да бъде отново при нея, да целува ръцете й, да я моли за прошка. Любовта му се изправяше пак с тъжно примирение, като пребито и унижено куче, готово да понесе с нова вярност несправедливостта на господаря си…
В това състояние на духа Бенц изяде остатъка от сандвичите в трапезарията. Гладът е удивителна нужда, която заявява правата си дори в най-напрегнати моменти. Бенц се беше вече значително успокоил или поточно примирил. Пълната и внезапна загуба на Елена имаше тая ценна страна, че го спасяваше от мъките на съмненията, в които би изпаднал, ако узнаеше за отношенията й с Лафарж постепенно. Нищо не е по-безплодно и същевременно по-мъчително от разсъжденията на ревност, подхранвана от неясни доказателства. Бенц познаваше вече, макар и за кратко, това състояние, та се утешаваше горчиво и в характера на мислите, които минаваха през главата му преди малко, строеше планове за бъдещия си живот без Елена… Да, Бенц щеше да живее без нея и в безплътна дружба с призрака й да чака старостта. Щеше
