Бенц съзна изведнъж, че Лафарж се бе разколебал
ОТНОВО.
Настъпи кратка мъчителна пауза.
— Защо останахте в България? — попита Лафарж след малко. Въпросът, съвършено излишен в тоя напрегнат момент, бе като че предназначен да оправдае бавенето му. Бенц схвана много ясно това. Като всички военни, Лафарж бе свикнал на бързи решения и колебанието му сега го караше да търси изход в думите.
От внезапна лудост — каза Бенц мрачно. — Но между другото и поради това, че очаквах да се срещна с вас.
— С мен?
— Или с някой друг, все едно.
— Не ви разбирам.
— Мито пък е необходимо. Лафарж направи презрителна гримаса и лицето му отново стана обтегнато.
— Предупреждавам ви, че ще стрелям — каза той бързо.
— Нищо по-разумно от това. Но ако настоявате да знаете защо останах в България, казвам го: заради m-lle Петрашева.
— В какви отношения се намирахте с нея?
— В любовни, ако това не ви дразни…
Устните на Лафарж се свиха. Известно време той като че обмисляше Бенцовите думи със скрито негодуване.
— Може да ви поздравя за нахалството ви — каза той след малко.
— Докато аз се показах извънредно снизходителен към вашето.
— Тъй ли? Кога?
— Преди да влезете в къщата.
— Сигурно си въобразявахте, че ако подозирах съществуването ви, щях да се върна.
— Най-малко нямаше да дойдете сам.
Лафарж презрително поклати глава. Той дори не реагира на намека за страхливост. Бенц почувствува за лишен път, че пред него стоеше един великолепен, истински войник.
— Не знаехте ли нищо за мен? — попита Бенц миролюбиво.
— Не — каза Лафарж.
— Мислех, че m-lle Петрашева ви е говорила вече.
Лафарж погледна Бенц с обидно съжаление. Усмивката върху лицето му, макар и презрителна, бе някак доволна.
— Вие сте крайно самомнителен! — произнесе той с досада.
— Може би каза Бенц, — но тогава сигурно ви е говорила за един мъж със забавен, сатанински характер, който се нарича Хиршфогел.
Лицето на Лафарж трепна неочаквано.
— За поручик Хиршфогел ли? — произнесе той с неволно любопитство.
— Да, за поручик Хиршфогел! Тя много обича да говори за него. Другите жени крият неуспехите си, но тя разказва с живописен стил.
— Какво значение има стилът? — попита Лафарж.
— Огромно — каза Бенц. — То е като допълнение на другите й качества. Тя говори за миналото си от любов към настоящето. Но не ви ли спомена нещо и за един германски летец, наречен Райхерт?
— Не — каза Лафарж сухо.
— Нито за един австрийски капитан, който се казваше фон Харсфелд?
— Предполагам, че тия хора приличат много на вас по начина на говоренето си.
— Те въобще не говорят вече, защото са мъртви.
— Мъртви?
— Да, мъртви.
— Какво ме интересува всичко това?
— Би трябвало да ви интересува. По един или друг начин тя допринесе за смъртта им. Но това е също тъй много дълга история.
— Ако си въобразявате, че съм разположен да ви слушам, за да печелите време, лъжете се.
— Тогава вие сте крайно слабохарактерна личност, защото от половин час ме слушате против волята си.
Лицето на Лафарж потрепера от гняв. Той се овладя веднага и каза спокойно:
— Правя това само заради m-lle Петрашева.
— Нищо не ви пречи да я накарате да излезе от къщата. После може да действувате, както намерите за добре.
Върху лицето на Лафарж пробягна израз на внезапно подозрение.
— Казахте, че сте останали в България заради M-lle Петрашева — произнесе той сухо.
— Да.
В паузата, която настъпи, погледът на Лафарж стана ироничен, зъл.
— А всъщност не сте ли шпионин? — попита той неочаквано.
— Шпионин? — повтори Бенц удивен.
— Да, шпионин.
— Може би съжалявам, че не съм наистина.
Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. После изведнъж Бенц почувствува пълно безразличие към разговора, към всичко, което можеше да помисли Лафарж.
— Аз съм дезертьор — каза Бенц просто.
XXIII
Известно време Лафарж като че бе престанал да мисли за всяка възможна опасност, що можеше да дойде от Бенц било като реакция на състоянието, в което го държеше под заплахата на револвера си, било като проява на ревността или желанието да се изтръгне от властта му. Той сякаш бе забравил, че отпреде му стоеше един германски офицер, който все още имаше револвер в джоба си. Той дори бе престанал да наблюдава ръцете на Бенц, чиито движения преди малко следеше тъй внимателно. Бенц съзна равнодушно, че в тоя момент можеше да се хвърли върху него, да му отнеме револвера или да извади своя. Не предприе нищо подобно, разбира се.
Лафарж се стресна изведнъж от движението, с което Бенц седна върху най-близкото кресло. Синкавата цев на броунинга му направи съответното отклонение, оставайки неизменно насочена в Бенц. Не, Лафарж не искаше да повярва, че един германец можеше да дезертира от армията заради жена!… Условната представа за германските офицери е такава, че тя изключва всичко, което може да им даде образ на същества, способни да чувствуват и да страдат, да изпитват възторзи или да умират в печал. Като че всички тия студени, еднакви, железносиви мъже, у които разликата във възрастта личи тъй малко под униформите, нямат ни сърца, ни страсти, ни желания; като че всички са бездушни механизми, които дисциплината задължава само да мислят и да действуват, скривайки от очите им безконечната съблазън на любовта. И всичко това само защото са германци, защото външността на характера скрива дълбочините му под измамливата видимост на студенина и безстрастие, които се превръщат в основни и задължителни качества на расата. Сякаш всички германци са неуязвими в любовта, както всички французи готови да и се отдадат! …
Но всичко това бяха неща, които Лафарж навярно не съзнаваше. Поради изключителната напрегнатост на момента или закоравелия навик на французите той виждаше у Бенц само прусака — студения, безстрастен прусак, неспособен да пожертвува кариерата или живота си за любовта. Сигурно към тая логика сега се присъединяваше и безпокойството от миналите и тайнствени връзки на Елена с Бенц.
— Вие сте шпионин! — повтори той със зъл глас и присвити очи.
— Безразлично ми е дали ще повярвате, ако не съм — каза Бенц невъзмутимо.
