минути тя бавно почна да идва на себе си.
Когато Бенц се изправи, синкавото дуло на револвера бе отправено все тъй настойчиво към гърдите му и това го накара да се усмихне презрително.
— Тя не трябва да ме вижда повече — каза Бенц полугласно. — Да минем в съседната стая.
Лафарж кимна с глава.
Бенц вдигна Елена от стола и я отнесе на леглото в спалнята. Докато вършеше това, тя отвори очите си и го погледна с уморен, блуждаещ поглед. Лафарж следеше движенията на Бенц най-внимателно.
Че Лафарж бе чул втората половина от разговора му с Елена, в това Бенц не се съмняваше ни най- малко. Но дали го бе разбрал? Практически въпросът нямаше никакво значение. Омразата между французи и германци е тъй закореняла и действителна, щото сега, изправени съвсем неочаквано един срещу друг, Лафарш имаше всичките основания да се съмнява в поведението на Бенц, независимо от това, дали знаеше, или не знаеше, че преди половин час последният бе готов да ги убие. И наистина първият му въпрос, отправен към Бенц сурово, когато влязоха в салона, бе дали има оръжие.
— Имам — каза Бенц.
— Оставете го на масата! — заповяда Лафарж.
Бенц не изпълни заповедта и цевта на Лафаршовия револвер се насочи в лицето му. Това не го развълнува никак. Минутите, които му оставаха да живее, бяха като минути на разкаян престъпник, изправен пред бесилката — проникнати от убеждението, че смъртта бе някакво огромно облекчение, че тя, преди да го погълне бе погълнала вече всичкия ужас на живота. О, ако Лафарж натиснеше спусъка на броунинга си! … Той щеше да бъде морален спасител, човек, изпратен от провидението да върне честта на един окаян германски офицер Тогава в списъците на 202-ри улански полк нямаше да пише, че поручик Бенц е дезертьор и самоубиец. Не!… Името му щеше да бъде, макар и тъй незаслужено, в безкрайната и тъжна редица от имена на два милиона германци, паднали за отечеството си. Хитра измама обида за мъртвите! … Но като прибягваше до тая из мама с цената на живота си, Бенц не правеше ли това защото обичаше Германия като тях?
В продължение на няколко секунди Бенц изпитваш убеждението, че Лафарж щеше да стреля. Наистина днешното поведение на Бенц бе съвсем неизвестно. Лафарж можеше да мисли, че Бенц чака едно мигновено отклонение на смъртоносното дуло, за да се хвърли върху него. Погледите им се срещнаха и в този крайно напрегнат момент вместо ожесточената възбуда на човек, готов да убие друг човек, Бенц прочете в очите му изненада и забърканост. Лафарж не можеше да разбере поведението на Бенц. Очевидно всички предимства бяха на страната на Лафарж. Най-малкото подозрително движение у Бенц можеше да бъде парализирано с бързата последователност на няколко куршума. Ако Бенц мислеше да напада, изходното му положение бе най-безнадеждно. И въпреки това Бенц правеше всичко възможно, за да премахне последния, неимоверно малък шанс, който му оставаше да се изтръгне — бавенето. Можеше например да си даде вид, че изважда револвера, за да го постави на масата, и в момента, когато вършеше това, ако разчиташе на бързината си, да го насочи внезапно върху Лафарж и да стреля върху него. Всичко можеше да се развие в една секунда, дори в част от секундата. Ако Бенц бе решил да действува отчаяно (понеже отказа да даде револвера си), защо пропускаше тая възможност и искаше да го принуди да стреля веднага? Да, защо?… В постъпката на Бенц имаше нещо странно, нелогично. Тя като че бе постъпка на човек, който сам желаеше смъртта си. На Бенц се стори, че това убеждение се бе зародило вече у Лафарж. Но ако Бенц искаше тъй настойчиво да умре, Лафарж имаше ли основание да се страхува от него, да стреля без отлагане?
Такива трябва да бяха разсъжденията на Лафарж, докато двамата стояха един срещу друг. Сега Бенц успя да го разгледа по-добре. Лафарж имаше високо, снажно тяло със спортна стойка. Лицето му бе продълговато и бледно, с хлътнали бузи, с кестенява коса и тъмнокафяви очи. Той не бе красив, поне в тоя смисъл, който съвпада с обикновения вкус на жените, т.е. изглеждаше жизнерадостен и мил. Но общото впечатление от външността му бе това за спокойна интелигентност и сила, за яснота и проницателност, в което — Бенц почувствува мигновено усещане — прозираше съвършенството на роден войник. Известни мъже по дух и тяло са тъй добре създадени за професията си, че човек още при първото им виждане им приписва безусловно всички възвишени или низки качества, които тази професия изисква.
Бенц съзнаваше сега, че Лафарж щеше да се поколебае, преди да стреля, макар да виждаше дулото на револвера му все още със заплашителна твърдост насочено в гърдите си. Дали Лафарж не подозираше, че зад избухването на Елена и зад Бенцовото оставане тук, След като всички германци в униформа бяха отстъпили Зад Дунава, се криеше някаква трагедия? Но и да подозираше, можеше ли да разбере всичко?
Внезапно Лафарж отклони от Бенц дулото на револвера си.
— Искате ли да ужасите още веднъж тази жена? попита той с упрек.
Мисълта за Елена стресна Бенц.
— Боже мой — прошепна той, — трябва да я изведете веднага!
Лафарж го погледна критично. Думите, които каза като че го усъмниха в здравината на Бенцовия разсъдък. Той се усмихна пред възможността да прояви такава глупост. С няколко иронични фрази той изрази съжалението си, че няма право да остави Бенц сам.
Настъпи мълчание.
Лафарж се взираше внимателно в униформата, в пагоните и в лицето на Бенц. Последното изразяваше пълна безнадеждност, върховното отчаяние на човек, за губил всичко.
След малко Лафарж произнесе някак съчувствено.
— Какво търсите тук?
— Това е дълга история — каза Бенц уморено. Лафарж почака да продължи, но понеже Бенц не направи това, напомни отново с втвърден глас:
— Вие се намирате в страна, окупирана от френски войски.
— Това не е ли достатъчно да скриете револвера си? — попита Бенц вежливо.
— Не! — каза Лафарж.
— Петрашева може да влезе и да припадне отново.
— Тя не ще се уплаши за вас.
— Имате право! — потвърди Бенц мрачно.
Двамата продължаваха да стоят един срещу друг в крайна напрегнатост. Бенц съзна изведнъж, че това положение не може да продължи дълго. Лафарж искаше револвера, който Бенц отказваше да даде. Оставаха само две възможности: или Лафарж да се опита да вземе оръжието насила, което бе опасно поради възможността да се сборичкат и да загуби предимството си, или да стреля върху Бенц без повече отлагане.
— Ще дадете ли оръжието си? — попита Лафарш? нетърпеливо.
Гласът му трепна леко.
— Не — каза Бенц.
— Защо ви е?
Бенц не отговори. Спокойствието му бе пълно. Това бе така явно, че усъмни Лафарж в мисълта, която преди малко трябва да бе минала през главата му. Наистина, ако Бенц искаше да умре, защо оставаше тъй невъзмутим? Не се ли готвеше да предприеме нещо?
Лафарж хвърли бърз поглед към револвера си, сякаш се усъмни за миг във възможното му действие. След това лицето му стана изведнъж много бледно и обтегнато. Той се приготви да стреля. В тоя момент нищо друго Бенц не желаеше по-страстно. Бенц не мислеше вече дори за ужаса на Елена след това. Той виждаше само как самообладанието напущаше Лафарж, как в очите му се разпалваше пламъкът на тъпа и несъзнателна жестокост — безличната омраза на войник, готов да стреля срещу неприятеля. И все пак Лафарж не стреляше; спасителният гръм, който щеше да върне честта на Бенц, се бавеше, бавеше ужасно… Бенц почувствува мигновено изкушение да се хвърли върху него и по тоя начин да го принуди да стреля. Не го направи. Чу шум, който идеше от стаята, в която бяха оставили Елена, което го накара отново да помисли за нея. Навярно същият шум стресна и Лафарж.
Дали Лафарж нямаше да ужаси Елена на свой ред, ако стреля? И после, колко трудно бе да стреля върху човек, който нито нападаше, нито държеше оръжие в ръцете си!
