ръцете им беззащитно протегнати в пространството, тоя единствен и покъртващ рефлекс на жертвите към убиеца от засада! Имаше ли по-адска мъка.от тая, да види милото и обожавано тяло на Елена, което толкова часове бе държал в ръцете си, рухнало на пода в локви кръв? Колко безкрайни щяха да му се сторят секундите, докато насочи последния куршум в сърцето си!… И ако бе решил да убие себе си, защо трябваше да убива и нея?
Като разсъждаваше така, Бенц се засрами от слабостта, в която щеше да извърши едно безсмислено и жестоко престъпление. Колко по-лесно е да убиеш една виновна жена, отколкото да я оставиш да живее! И колко повече морална сила е необходима да преглътнеш унижението на измамен мъж и да простиш, отколкото да живееш като Хиршфогел в тържеството на отмъстената гордост! …
Докато Бенц седеше в трапезарията, потресен и разбит, но все пак облекчен от внезапния обрат на решението си, Елена и капитан Лафарж влязоха в салона до турската стая. Вратата на трапезарията бе полуотворена и Бенц чуваше гласовете им. О, как ясно долавяше любовната игра в думите им, онова страстно докосване на душите в разговора, което е прелюдия на по-нататъшното им отдаване! Не бе ли преживял същите часове с Елена, когато всеки следващ миг бе ново откровение за любовта му? Същият плавен поток от думи, прекъсван от паузи, в които човек съзнаваше по-силно въздействието му, същите внезапни повишения на гласа, същите поривисти възклицания, които възстановяваха в паметта му блясъка на очите й, и толкова други мили жестове! … Но всичко това сега му се струваше като спомен от сън.
Мъстта, която преди малко кипеше в гърдите му, сега бе сторила място на огромна изтощеност. Той изпитваше усещане на пустота, на леден мрак, който бавно се сгъстяваше около него и скриваше от очите му миража на живота. И всред тоя мрак, всред това чувство на изоставеност и равен ужас внезапно го осени странен покой. Това бе като тайнствен лъх на самата вечност, наситен с печал, но успокояващ и примамлив. Стори му се, че всичко бе стигнало своя естествен край, че онова, що оставаше да направи, бе само едно движение с ръка към малкия, синкавочер стоманен предмет върху масата. Това движение бе тъй лесно и просто, щото дори повдигна ръката си. Отпусна я веднага. Като се бе отвратил от една кървава гледка, не искаше да я създава за други. Трябваше да чака. Да чака! … Тая мисъл му се стори непоносима. Отново повдигна ръката си и пак трябваше да я отпусне. Сега чу в коридора бързите стъпки на Елена, която идваше към трапезарията.
Когато тя се появи на вратата и го видя, първият израз на лицето й бе израз на човек, който мигновено загубва съзнание. Той бе виждал такива случаи в болницата: внезапно побледняло лице и разширени очи, които гледат с бездушен, стъклен блясък, като че животът е поразен от вътрешна мълния. Тя не падна обаче, а остана няколко секунди смразена и безчувствена, в онова нямо смайване пред недопустимото, което сега трябва да бе пълно с ужас за нея. И наистина, дори дишането й бе пресекнало. Когато го възстанови, тя пое въздуха изведнъж и дълбоко. След това се дръпна една крачка назад, сякаш виждаше пред себе си призрак. Тя бе в тъмносив костюм, ушит по неизменната английска кройка, която запазваше тънката линия на тялото й. Бенц обърна внимание на външността й, защото на свой ред я гледаше втренчено и чувствуваше (не бе ли странно това!) познатия възторг от всичко, що бе тъй красиво у нея.
— Айтел! … — прошепна тя с глас, с който би проговорила, ако някое кошмарно видение я измъчваше насън.
Бенц не отговори и продължаваше да я гледа със същата втренчена неподвижност. В тоя момент Бенц съзнаваше, че нямаше сила да я мрази. Не, нищо не бе тъй неугасимо, както любовта към тая жена, чието съществуване дори сега продължаваше да го изпълва с тъжен възторг.
— Не заминахте ли? — попита тя машинално.
Тя го бе изпратила на гарата, бе видяла с очите си заминаването му, бе чакала, докато последният вагон се скрие в далечината!… Едва ли имаше по-недопустима възможност от тая, да го види пак. И ето че сега той стоеше пред нея! Неговото присъствие продължаваше да я изпълва с почти суеверен ужас.
— Да, заминах — каза той отпаднало, — но после се върнах. Не очаквахте, нали?
— Не! … — произнесе тя по същия механичен начин.
— А би трябвало да очаквате — продължи Бенц, изтощен до крайност от усилието, с което говореше, — Вие бяхте всичко за мен, вие съзнавахте, че не можех да замина без вас …
Тя все още не бе дошла на себе си и не разбра думите му, които бяха жалки и трагични — думи, които хиляди мъже са произнасяли тъй безполезно в разрухата на живота си пред невярната и гибелна красота на толкова други жени.
— Защо се върнахте? — произнесе тя глухо.
Продължителната и тъпа вцепененост, с която тя стоеше пред него като зъл дух, без да почувствува мъката му, ожесточи Бенц изведнъж.
— Защо ли? — извика той яростно. — Защото не допущах, че имате среща.
Бенц виждаше как биеха артериите на слепите й очи, как трепереха бузите й. Откъслечните и безпомощни въпроси издаваха безредието на мисълта й, усилията, които правеше да се съсредоточи и проникне в страшната действителност. Да, наистина Бенц стоеше пред нея! — Никой друг. Сега тя го гледаше с уплашената и блуждаеща втренченост на внезапно събуден сомнамбул.
— Защо не ме предупредихте? — За да не оскърбявам целомъдрието ви.
— Боже мой, Айтел! … — произнесе тя, сякаш осъзна изведнъж всичкия ужас на положението.
Думите й бяха стон на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност. Никога тя не можеше да бъде по- зловещо изненадана, по-виновна, по-унизена. Гневът и ревността на Бенц намериха израз в поток от груби и ожесточени думи, с които се нахвърли върху нея. Височината на гласа му я накара да потрепери. С ужасено лице тя повдигна ръката си и му направи знак да говори по-тихо. След това притвори вратата. Нямаше никакво съмнение, че Лафарж бе чул вече гласа на Бенц, Говореха на немски.
— Не се бойте — каза Бенц горчиво и съвсем ниско. — Не ще разваля романа ви.
— В другата стая има френски офицер — прошепна тя.
— Френски! … — изсмя се Бенц саркастично. — Но тук има германски, а преди германския имаше австрийски …
От гърдите и се изтръгна дълбока, измъчена въздишка.
— Оскърбих ли ви? — попита БенЦ злобно. — Може би искате да ме уверите в това?
Тя понесе думите му с конвулсия, която премина по цялото й тяло и която заплашваше да се разрази в бурно хлипане. За да сподави плача, тя допря свития юмрук на ръката си до устните.
— Той не бива да знае, че сте тук — изхълца тя през сълзи.
— Съгласен съм — каза Бенц презрително. — Тъкмо затова ще ви предложа да затворите вратата на салона.
Искам да се кача на тавана.
— На тавана?…
— Да,-там са шинелът и фуражката ми.
— Какво ще правите после?
— Ако егоизмът ви не бе тъй циничен, нямаше да ме питате за това.
Очите й се разшириха.
— Не се бойте — каза Бенц. — Възнамерявам да изляза.
— Но вие сте в униформа! …
— Да, за щастие.
Тя го погледна озадачено. С възвърната яснота тя разсъждаваше напрегнато и като че истината бавно проблясваше в съзнанието й.
— Какво искате да кажете? — попита тя уплашено.
— Нещо, което сте удивително тъпа да разберете.
Настъпи мълчание.
Бенц имаше впечатлението, че тя продължаваше да разсъждава. Веждите й бяха събрани, погледът — устремен в килима.
— Тъпа? … — прошепна тя, като повдигна бавно очите си.
На Бенц се стори, че в тях имаше съчувствие — съчувствие, което бе тъй нежно и пълно с отчаяние, щото той неволно се разкая за думите си. Но като бе съзнала най-после, че Бенц е дезертьор, дали съзнаваше това, което му оставаше да направи?
