Бенц стана от стола и отиде при масата да си налее ликьор. Само алкохолът притъпяваше непоносимата болка от преживяното.
Внезапно един задавен вик, сдържан и тих, но пълен с ужас — вик на същество, изправено пред самия образ на смъртта, — го накара да трепне и извърне главата си към Елена. Със замръзнало и бледно лице, по-бледно, отколкото при влизането си, тя гледаше револвера върху масата. Бенц видя как ужасът преди малко отново пъплеше по тялото й. Сигурно уплахата и трябваше да бе страшна, защото в израза на лицето й нямаше вече никакво съчувствие, а само отвращение и ужас. Сега тя знаеше жертвата, която той бе направил за нея; знаеше, че тая жертва, възнаградена с толкова жестока измама, искаше отмъщение… Не съзнаваше ли подлостта на страстите си, егоизма на сърцето си, които разбиваха още един човешки живот? Всичко това сега трябваше да получи възмездие!… Тъй навярно си мислеше тя и паниката в душата й ставаше все по-силна.
— Нямате право да убивате него! — произнесе тя със задушен глас.
— Разбира се — каза Бенц убедително. — Нито пък вас.
Бенц не направи никакво движение да прибере револвера в джоба си. Той чувствуваше, че в тоя напрегнат момент всяко докосване до оръжието би я подлудило.
— Нямате право!… Нямате право!… — повтаряше тя задъхано и несвързано, като че се мъчеше да призове някаква висша справедливост извън законите и живота.
Пълната му неподвижност — той не си наля дори ликьор — възвърна донякъде самообладанието й. Като всяко живо същество, чувствуващо се в смъртна опасност, през тоя мигновен проблясък на самообладание тя се опита да противодействува, да намери някакъв изход. Уви! Не мислеше ли повече за Лафарж, отколкото за себе си! … С внезапна самоувереност, която не раздразни Бенц, защото в нея съзря порив на волята й за живот, тя прибягна към хитростта.
— Вие мислите, че този човек ми е любовник! — произнесе тя, като правеше усилие да скрие треперенето на гласа си.
— Не е ли? — попита Бенц презрително.
Той се намираше в онова състояние на притъпена безнадеждност, в което всяко усилие на мисълта да оправдае Елена му се струваше безцелно.
Обезсърчена от начина, по който посрещна думите й, тя направи едно разумно отстъпление и призна бързо:
— Не още. Дали думите й бяха искрени? Французите бяха влезли едва преди три дни в София. Много невероятно бе да се помисли, че през това време Елена и Лафарж са се сближили до толкова, щото тая среща да бе втора поред. Ала какво значение имаше за Бенц това, щом обстоятелствата, а не съвестта я спираха пред прага на измяната! И после, дали продължаваше да обича Бенц? Чувствуваше ли някакво угризение?
Бенц замълча.
Това й даде смелост да се приближи до него и да обвие с ръцете си шията му. О, как ясно почувствува Бенц усилието, с което тя приближи лицето си до неговото, студенината на ръцете й, коварството на тая милувка, внушена от подъл и жалък страх, но заедно с това и оная прастара сила на женското тяло, която щеше да омаломощи съпротивлението му, ако тъкмо в тоя момент преструвката й не бе оскърбила гордостта му по най-болезнен начин!…
Бенц я отблъсна грубо и в същия миг ръката му изплющя върху бузата й. Той я удари и почувствува срам, сякаш бе ударил крехко и слабо дете.
Елена отстъпи назад с вик на изумление и болка, слагайки ръката си върху удареното място. Цялото й лице пламтеше от гняв — оня тъмен левантински гняв, който поради безсилието си да се прояви веднага, по-късно трябваше да вземе облика на тъй вероломно отмъщение. Устните й бяха стиснати, ноздрите трепереха … Никога Бенц не бе в състояние да допусне, че тия прекрасни очи, в които някога играеха меки златисти отражения, можеха да станат тъй зловещо присвити и удължени. И все пак дори в този тежък момент той не можеше да не почувствува за последен път възхищение от нея: нежна като ангел или зла като фурия, тя ек оставаше все тъй неизменно красива.
Бенц съзнаваше сега, че всичко бе свършено помежду им. Пред него стоеше една съвсем нова Елена. Дори страхът й бе изчезнал. В очите й светеше непозната и зловеща решителност. Какво възнамеряваше да прави? Докато Бенц се питаше дали Лафарж би могъл да чуе вика й, виждаше ясно как гневът й се превръщаше в студена, разсъждаваща омраза. Тя се готвеше да предприеме нещо. Погледът й като че преценяваше разстоянията в стаята. Горчивата пасивност, в която Бенц се намираше, му даваше възможност да я наблюдава и разсъждава. Обладана от пристъпа на гнева, тя като че търсеше думи или действия, с които искаше да отмъсти За плесницата. Но в тоя момент Бенц съзна изведнъж, Че друго, по- висше чувство задържаше гнева й. Тя мислеше за Лафарж!… По най-допустимата логика на ревността, която влагаше в действията на Бенц, тя бе уверена, че животът на Лафарж е в опасност. Тя търсеше изход, с който можеше да го спаси, дори с цената на възможността да привлече гнева на Бенц върху себе си. Не правеше ли това с убеждението, че жертвува собствения си живот? Ах, в тая жена наистина имаше нещо което караше Бенц да мисли, че никаква земна справедливост не бе в състояние да я осъди или оправдае. Бенц протегна ръка към револвера без друга цел освен тая да го вземе от масата и сложи в джоба си. Искаше да премахне по тоя начин от очите й призрака на убийството. Той бе взел вече револвера, когато тя с един отчаян вик се озова при вратата, заключи я бързо и като извади ключа, захвърли го към срещуположния ъгъл на стаята. Бенц остана съвършено забъркан от светкавичната бързина, с която тя извърши всичко, н не можа да разбере веднага смисъла на постъпката й. После изведнъж разбра.
XXII
Тя заудря с всичката сила на юмруците си по вратата, произнасяйки на френски с ужасни, сърцераздирателни викове:
— Жан! … Жан! … Напуснете веднага къщата! Тук има един германски офицер!… Един дезертьор!… Един убиец!
Бенц успя да сложи револвера в джоба си, но тя не видя това. Виковете й го замайваха. Пронизващата им острота го накара да потрепери и почувствува същия ужас, който би изпитал, ако бе извършил убийството; Няколко секунди той остана в пълна неподвижност, питайки се трескаво какво да прави. После гласът й пресекна и Бенц видя тялото й, което се залюля безпомощно и строполи на пода.
Първата мисъл, която мина през главата му, бе да отключи вратата и извика Лафарж. Нямаше нужда С глухи и силни удари на тялото си Лафарж се мъчеше да разбие вратата и влезе в стаята. Наистина едва ли имаше по-глупава мисъл от тая на Елена, че като чуеше виковете й, Лафарж щеше да избяга от къщата.
Бенц извика високо и ясно на френски:
— Влезте през съседната стая! Нямам време търся ключа! …
Веднага след това вдигна Елена и я сложи на един стол. Ръцете й бяха студени, лицето — безкръвно и неподвижно. Дори в самото безсъзнание то запазваше израз на отвращение към Бенц. Той съзна, че нямаше нищо по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от омразата й. Елена го мразеше!… Към омразата й сега се присъединяваше онова отвращение, което едно пълно с живот същество можеше да изпитва към смъртта. Ето с какво отговаряше на жертвата, която бе направил за нея. И все пак Бенц продължаваше да я обича, дори повече отпреди, по силата на скрития процес в съзнанието, който ни кара да желаем по- страстно загубените от нас. Докато Бенц разтриваше ръцете й, дойде му на ум, че в съседната стая имаше малка аптечка, в която бе виждал стъкло с амоняк. Отиде да го вземе.
Дали Лафарж бе чул и последвал съвета му? Очевидно да, но с известна предпазливост, защото, когато двамата се изправиха един срещу друг в съседната стая, Бенц видя дулото на револвера му, насочен към гърдите му, Бенц повдигна ръце, за да покаже, че няма оръжие и Държеше само стъклото с амоняк.
— Тя е примряла — каза Бенц, — трябва да я свестим!
Гой посочи стъклото.
Лафарж го последва в трапезарията, без да отклонява от него револвера си. Той наблюдаваше Бенц втренчено и напрегнато, но без голяма изненада. Навярно бе чул разговора му с Елена.
Бенц нямаше време да го разглежда. Наведе се и поднесе амоняка под носа на Елена. След няколко
