чорбаджиите, а пред чорбаджиите и чиновниците им ругаеше работниците. В съзнанието му имаше постоянна тревога, че е заплашен от гнева на господарите, от стачките на работниците, от интриги, уволнение или безработица. Той разбираше от работата си, но беше нещастен и болезнен подлизурко, слухтеше непрекъснато и съобщаваше „под секрет“ на директора най-фантастични подозрения. Ледената самоувереност на Борис той тълкуваше чисто по своему: Борис беше шпионин, поставен от чорбаджиите, за да следи кой как работи. И това го накара да удвои усърдието си. Той изригна срещу работниците писклив водопад от най-мръсни ругатни. Но и сега никой не му се озъби. Напротив, всички се наместиха върху дъските и сламените възглавници и почнаха още по-усърдно да редят пасталите. Настъпи тишина. Чуваха се само бръмченето на вентилаторите и стъпките на актармаджиите, които носеха на пазара дъсчици с купчинки тютюн. Присъствието на Борис сковаваше всички. Това проклето хлапе забелязваше безпогрешно най-малките опущения, вписваше ги в тефтерчето си, докладваше на директора и накрай — уволняваше всички, които работеха бавно или разсеяно. Езикът му беше отровен като жило и никой не смееше да му възрази.
Борис обиколи салона, като се взираше внимателно в купчинките от червеникави тютюневи листя. При денкчиите той се спря. Изненада го присъствието на един нов работник, когото не беше виждал досега. Непознатият бе между тридесет и четиридесет години, с червена коса и подпухнало, обсипано с лунички лице. Работеше мълчаливо и сръчно.
— Как се казваш? — попита Борис.
Работникът довърши последната сара и бавно повдигна глава. Сивите му очи посрещнаха с досада острия поглед на Борис.
— Мене ли питаш? — рече той глупаво, сякаш искаше да спечели време за отговора си.
— Тебе, ами кого!…
— Макс Ешкенази — каза работникът.
— Откъде дойде?
— От София.
— В коя фирма работеше там?
— В „Джебел“.
Ръцете на непознатия бяха загрубели, мазолести, но погледът му издаваше достойнството на образован човек. От месец насам разузнаването на фирмите донасяше, че между работниците са плъзнали комунистически агитатори. Озлобеното, безполезно и разпокъсано хленчене срещу ниските надници беше сторило място на подозрително мълчание — сигурен белег, че работниците подготвяха акция.
— Защо се премести тук? — попита Борис.
Лицето на денкчията прие глупав и добродушен вид, сякаш този интимен въпрос го поласка.
— Аз се сгодих — ухилено обясни той. — Хареса ми тукашна мома.
— А кой те препоръча в нашия склад?
— Господин Костов, главният експерт.
„Добре си се осигурил“ — иронично помисли Борис. После той извади тефтерчето си, записа името на Макс Ешкенази и постави срещу него едно кръстче, което значеше „подозрителен“. Сивите очи на работника проследиха враждебно и мрачно тефтерчето.
— Продължавай — каза Борис.
Той мина в съседния салон, където на един тезгях почти всички изключени от гимназията ръководители на маркс-ленинските кръжоци се бяха събрали сякаш на конференция. Приемането им в склада беше една от най-големите глупости на директора, който си въобразяваше, че думите „цар“ и „отечество“ можеха да трогнат дори джебчиите от криминалното отделение на затвора. При разглеждането на делото им изключените дадоха съмнително обещание да станат добри граждани, а това създаде такъв пристъп на патриотично великодушие у генерала, щото той още на другия ден ги прие на работа в „Никотиана“. Така тези нехранимайковци сполучиха да се отърват от затвора и сега сееха отново комунистическа зараза. Всичко това щеше да струва скъпо на фирмата. Но имаше и друго, което още по-силно вбесяваше Борис. Между тези типове се мъдреше и Стефан, малкият му брат. Какъв коз в ръцете на директора, на чиновниците, на главния майстор, на цялата паплач от бездарници и шмекери, която спъваше напредъка на Борис в „Никотиана“! Да имаш брат комунист беше семеен порок, незаличимо и мръсно петно, което отнемаше всяка възможност за напредък.
Двамата братя, големият и малкият, се втренчиха мрачно един в друг. Стефан беше навършил седемнадесет години и минаваше за най-хубавия от трите сина на Редингота. Той беше висок, мършав, с черна коса и правилно лице, което имаше матов оттенък. Срещу него седеше някакво момиче с изпъкнали скули и чип нос. То имаше остри зеленикави очи, които гледаха присмехулно. Това момиче беше дъщеря на железничар и също изключено от гимназията. Останалите младежи, момичета и момчета, макар и по-дребни на ръст, не отстъпваха по дързост в изгледа си.
Когато Борис стигна до тезгяха им, те млъкнаха изведнъж и се съсредоточиха в работата си. Но имаше нещо предизвикателно и двусмислено в усърдието им. Лицата им си останаха присмехулни и самоуверени, движенията отсечени, гръбнаците изправени, а това сякаш оскърбяваше скъпоценната стока, която манипулираха. Когато трябваше да поемат листята от пазара или да предадат пасталите на денкчията, те правеха това с вирнати глави и небрежна усмивка, сякаш искаха да кажат: „Ние нямаме намерение да правим кариера от тази работа.“
„Гамени“ — гневно помисли Борис. През главата му мина серията от полицейски мерки, които щеше да поиска от държавата срещу тях, ако станеше тютюнев магнат. В мрачното безсилие на своята бедност той беше обмислил дори това.
— Чистач!… — внезапно произнесе дъщерята на железничаря. — Вие поставяте надясно счупени листя.
Тя вдигна един счупен лист и го показа на Стефан, който беше чистачът. Гласът й, заедно с обръщението на „вие“, прозвуча условно, с явна тенденция да предизвика смях. Няколко младежи се изкикотиха. Стефан грабна счупения лист и го хвърли в купчината на левите капаци.
— Повече съзнание!… — назидателно рече девойката, а после внезапно преправи гласа си и викна пискливо като помощник-майстора: — Вие ядете хляба на фирмата „бадява“.
— Кучи синове! — добави някой с остър фалцет.
Кикотенето стана всеобщо и заля целия салон. Лицето на Борис се изкриви от гняв.
— Ще млъкнете ли? — яростно викна той. — Гамени!
— А майсторът възпитан господин ли е? — попита девойката.
— Вие го карате да се държи така — високо произнесе Борис. — У вас няма никаква съвест.
Настъпи мълчание, в което внезапно се чу гласът на Стефан.
— Слушай, момче — обърна се той към брат си. — Я не ставай толкова съвестен!… Човек би помислил, че си главен акционер във фирмата.
Борис направи няколко крачки към него, сякаш искаше да го удари, но се спря изведнъж. Стефан седеше неуязвимо от другата страна на тезгяха. Двамата братя се гледаха злобно, предизвикателно, готови да се хвърлят всеки момент един върху друг.
— Хулиган!… — изсъска Борис. — Не забравяй, че имаш дело в полицията.
— Ще помня винаги.
— А-ха, почваш пак?…
— Върви да докладваш.
Задушен от гняв, Борис тръгна към истифчийското отделение, искайки да избегне скандала.
„Истиф“ наричаха ферментацията на тютюна. Истифът беше толкова важен, колкото и самата манипулация. Балите се поставяха да ферментират в различни положения — на „плака“, на „калъч“ или на „побивка“ — за да придобият и запазят своя „таф“ или нормално съдържание на влага. Влажните бали поставяха в горните етажи, а сухите — в долните или в избата. Ако ферментацията не се извършеше правилно, тютюнът мухлясваше или изсъхваше. Тогава партидата се считаше за „изтървана“, което влечеше загуба в качеството и количеството й. Понякога изтърваните партиди се обезценяваха напълно. Ако някои от балите почваха да ферментират бързо, те овлажняваха и се затопляха. Тогава им се правеше „тарак“ — разхлабване на канапите, с които бяха вързани, или пък ги разваляха напълно и поставяха пасталите им да изсъхнат върху кръгли дъски — „текерлъци“. На оставените да ферментират бали се правеше и „алабура“,
