с тях), Зара седна на пясъка между фон Гайер и Лихтенфелд. Тялото й беше тънко, върху ноктите на краката си имаше педикюр, а бедуинската й глава, омотана в жълт тюрбан, запазваше още мургавата си юношеска свежест. Само очите й се бяха променили — отчасти поради възрастта, отчасти поради омразата, която изпитваше вече към мъжете. Предишният им израз на невинно и някак трагично лекомислие бе сторил място на подигравателен цинизъм и добре обмислено, сигурно в себе си нахалство. Макар да беше натрупала завидно състояние от предишните си любовници, тя изстискваше сега Лихтенфелд до последния предел. Баронът теглеше все по-често аванси срещу грамадната си заплата от Немския папиросен концерн и сключваше често заеми от Прайбиш. Зара вече доеше мъжете с изкуството на виртуоз, но въпреки това все още не бе успяла да улови по-голяма плячка от глупак като Лихтенфелд. Той й беше омръзнал до гуша, но връзките с него служеха като доказателство за лоялност пред немската разузнавателна служба, от която също получаваше пари.
Фон Гайер прие идването й като кацане на досадна муха.
Лихтенфелд, който не пропущаше случай да ухажва всяка красива жена, побърза да заеме празното място, което Костов беше оставил между Ирина и себе си. Лихтенфелд предложи за двадесети път на Ирина да я научи да плува, но тя отказа. Баронът се увери, че тази жена представляваше непревземаема крепост. За нея трябваха пари, много пари!… А Лихтенфелд нямаше никак пари. Горчивото съзнание за това се присъедини към лошото му настроение от сутринта. И той бе слушал немските радиостанции почти цялата нощ, и той бе разстроен и гневен от сутринта, задето един мръсен австрийски ефрейтор заповядваше над осемдесет милиона немци, включително и над него — Еберхард фон Лихтенфелд.
Докато баронът показваше пред Ирина умението си да забавлява жени, Зара наведе над фон Гайер бедуинската си глава и почна да му разправя поверително най-новите слухове между англофилски настроените обитатели на вилите. Украсени от въображението на Зара, тия слухове поразяваха със своята глупост. Германецът направи с ръка движение на досада и я накара да млъкне. Стори му се, че Зариното сътрудничество обиждаше немската разузнавателна служба, но нямаше какво да се прави. Човекът, който завеждаше тази служба в София, беше обикновен полицейски дръвник, когото един провинциален обергрупенфюрер беше издигнал до дипломатически пост.
След малко Ирина стана и влезе в кабината да се облече.
Лихтенфелд и Зара отидоха да плуват, а Костов се премести по-близо до фон Гайер.
— Какво представлява всъщност това момиче? — попита германецът, след като Ирина си отиде.
— Тя е поддържана жена — отговори мрачно експертът.
— Но не в най-вулгарния смисъл на думата, нали?
— Разбира се, че не!… Тя е просто лъгана и разочарована на няколко пъти от господин Морев, който има твърде, малко скрупули към жените. Отношенията им са пред скъсване.
— Така ли?… — иронично произнесе германецът. — И това й тежи?
— Да. Оплака ли ви се?
— По-скоро позира.
— Човек позира понякога, за да спаси достойнството си.
— Жалко!… — разсеяно забеляза фон Гайер. — Значи, те ще се разделят?
— Не съм уверен в това. В известно отношение те не могат един без друг.
— Ако се разделят, губим един интелигентен партньор за бридж.
В гласа на германеца прозвуча наистина съжаление.
— Да, губим!… — скръбно потвърди Костов. — Освен ако й намерим някакъв почтен доход, чрез който би могла да остане в нашата среда.
— Какъв? — попита фон Гайер.
— Комисиона например.
Свежото лица на фон Гайер остана неподвижно, но около очите му се образуваха ситни бръчици на хладен, вътрешен смях.
— Трябва да помислим върху това — каза той.
— С нея не може да се постъпи как да е — добави експертът.
Германецът се загледа в синевината на морето, сякаш съобразяваше нещо, и след къса пауза рече с усмивка:
— Вие не страдате ли от твърде големи скрупули по отношение на жените?
— Не — почти грубо отвърна Костов.
— Добре!… Ще наредим нещо. — Фон Гайер се усмихна пак. — Но естествено комисионната ще бъде за сметка на продавача… Аз нямам право да ощетявам концерна заради добрите си партньори на бридж.
Костов кимна с глава. Германецът почукваше равнодушно една цигара върху капака на простата си никелирана табакера.
— Знаете ли?… — каза той след малко, сякаш разговорът за Ирина не беше оставил никаква следа. — Снощи осведомих вашия шеф, че поради някои обстоятелства концернът ще бъде принуден да намали доставките от „Никотиана“.
— Не съм разговарял с шефа от снощи — сухо отвърна експертът.
— Интересите на българското стопанство изискват да разпределим част от доставките между по- дребните фирми — невъзмутимо продължи фон Гайер.
— Да — съгласи се експертът.
А след това помисли: „Значи, почнахте да се грижите вече и за българското стопанство.“
— Ние искаме да го приобщим към нашата програма за социалното преустройство на Европа.
— Това трябваше да се очаква — кисело измънка експертът. (И веднага си каза: „«Никотиана» пречи на концерна да смъкне цените още по-ниско.“)
— Може би ви се вижда странно!…
— Обективно казано, никак. („Има си хас да бъдем тъй глупави.“)
— Досега връзките ни бяха напълно лоялни. („Концернът ви даваше почти монополното право да търгувате с нас и да натрупвате грамадни печалби.“)
— Това трябва да се признае — рече експертът. („А вие малко ли печелехте?“)
— Аз се надявам, че и в бъдеще ще останат такива. („Но сега вече ще почнем да стягаме въжето около шията на «Никотиана».“)
— И аз също. („Въжето ви обаче може да се скъса.“)
— Така!… — В гласа на германеца имаше дързък, почти напълно съзнателен цинизъм. — Аз се радвам, че шефът ви зае патриотично становище по тази въпрос. („Концернът не може да търпи монополно предприятие в България и «Никотиана» трябва да бъде постепенно задушена.“)
— Моят шеф е твърде умен човек. („Но докато концернът задуши «Никотиана», вашият смахнат фюрер ще тикне Германия към пропастта.“)
— И аз се уверих в това. Той съзнава, че съдбата на българския народ е свързана с нашето оръжие. („Ние почваме тежка война. Въпреки пакта положението на изток остава неизвестно.“)
— Безспорно!… („Идиоти!… Тогава защо я почвате?“)
Двамата мъже замълчаха и се погледнаха с притаена ненавист. Те се уважаваха взаимно и даже си бяха приятни един на друг, но сега въпросът се касаеше за тютюн, а това стоеше над всички човешки съображения. Двойственият им диалог свърши, ала мислите им продължаваха да текат — мисли, които се губеха в мрак, в тревога, в неизвестност.
Фон Гайер се изправи бавно.
— Трябва да се прибера — рече той. — Днес стоях много на слънце.
Той поздрави учтиво и тръгна към кабината да се облече.
След малко експертът видя широкоплещестата му фигура, която куцаше по пътеката към вилите. Стори му се, че дори в манталитета на този добре възпитан германец имаше нещо високомерно и дръзко до нетърпимост. Той беше приел да гостува във вилата и накрая вместо благодарност поднасяше на домакина й новината за намаляване на контингента. Но Костов се усмихна горчиво и го оправда. На циничното раболепие германецът отвръщаше с цинично нахалство. На това държане го бяха научили гръцките и турските тютюневи васали.
Експертът се обтегна на пясъка и затвори очи. Светът, в който живееше, му се стори отново осъден на
