„Никотиана“ си купи кола, поддържаше метреса и даде децата си в немско училище, но скоро се увери, че тия неща не бяха лъжица за неговата уста, тъй като всички почнаха да му се смеят. Единствените места, където продължаваше да се усеща добре, си оставаха пак малкото кафене в родния град и вмирисаните кръчмици по селата, в които изнудваше селяните. Тук той си оставаше купувач без съперници, ненадминат майстор в стихията на дребните шмекерии. И затова той успяваше да постигне винаги ниско кайме при високи партиди.
„Никотиана“ се подготви също за похода в Беломорието. В съдружие с другите едри фирми тя накара правителството да изработи закон, чрез който държавата поемаше риска на закупените тютюни в Беломорието. Така господата Морев, Барутчиев и други се гарантираха от евентуални загуби при сигурни печалби. Ако Тракия останеше под чужда власт, държавата се задължаваше на незнайни основания да им заплати стойността на закупените и останали там тютюни.
— Това ще бъде великолепен удар — каза Борис една вечер в Чамкория.
— Кой удар?… — разсеяно попита Ирина.
Тя го погледна уморена от деня, който бяха прекарали с фон Гайер и някогашния майор Фришмут. Свежото и младежко лице на Борис бе започнало да повяхва. В загубената еластичност на кожата, в бръчките около устата и торбичките под очите личеха признаците на преждевременно остаряване от напрегнатия живот и злоупотребата с коняк. Ирина съзна равнодушно, че след още няколко години той щеше да се превърне в непривлекателен и досаден физически мъж.
— Ти не слушаш какво ти говоря — рече той троснато. — Интересуват те само удоволствията.
— За какво говореше?… — попита тя, търсейки един детективски роман, с който искаше да се приспи.
— Казвам какво би било, ако успея да закупя, преди да свърши войната, големи количества тютюн от последната реколта в Беломорието…
— Откъде знаеш, че Тракия ще остане наша?
— Докато не падне Германия, ще бъде наша… Немците са обещали това изрично. И представи си сега, че аз пренасям навреме партидите в България и ги хвърлям на международния пазар, когато всичко живо търси тютюн!… След всяка война консумацията на тютюна се увеличава. Всичко това е свързано с големи рискове, но аз ги обичам.
— А какво ще стане, ако ни окупират гърци? — произнесе тя раздразнено. — Те просто ще пренесат тютюна си обратно, като заграбят и нашия… Тогава страстта ти към рискове ще изчезне.
— Гърци и сърби няма да ни окупират никога — отговори той. — Армиите им ще бъдат унищожени тази пролет.
— Така ли?
— Ще ни окупират англичани, а те зачитат частната собственост.
— Но не мислиш ли, че могат да ни окупират руси?
— Руси ли? — Той се изсмя. — Ти направи днес впечатление със своя песимизъм дори на глупак като Фришмут!… Англичаните водят работите така, че Германия и Съветският съюз да се смелят взаимно.
— А ти не чу какво добави фон Гайер след глупостите на Фришмут. Той счита, че войната не е започнала още. Истинската война за немците ще почне, когато потеглят на изток.
— Те ще смажат Русия за три месеца. А след като я смажат, няма да съществува нито немска, нито съветска армия.
Ирина намери детективския роман, който търсеше, и реши да се оттегли в стаята си. Оптимизмът на Борис й се стори налудничав и досаден. У него нямаше жажда за живот и наслади, а само тъпото и мрачно упорство на преждевременно остаряващ скъперник, който се беше вкопчил в златото си и не допускаше, че някаква сила можеше да му го отнеме.
— Добре нареждаш събитията — произнесе тя равнодушно.
— А ти какво мислиш?
— Не мисля нищо. Все ми е едно.
Тя се прозина лениво и тръгна към стаята си, без да му каже лека нощ. Алкохолът и неразумният, свръхнапрегнат живот като че бяха убили предишната му проницателност. Дори в търговските работи, в които някога разумът му щракаше безупречно, той бе станал вече слаб, нерешителен и страхлив. И тогава тя съзна, че изпитваше някакво отмъстително злорадство от затъпяването му. Тя го мразеше дълбоко, неопределено, несъзнателно, мразеше алчността, жестокостта и ограничения му ум, мразеше пълната му неспособност да използва благата, които беше натрупал. Тя го мразеше все тъй дълбоко и затова, че той я беше направил своя съучастница, че беше отровил душата й, че беше умъртвил радостта й от света и живота, които обичаше тъй много. И затова, когато влезе в стаята си, тя помисли с облекчение за близката среща с фон Гайер, на когото беше вече любовница.
Тя се съблече, прочете няколко глави от детективския роман и заспа. Събуди се призори. Стъклата на прозорците трепереха от глух, непрекъснат тътнеж. Стори й се, че приближаваше буря, но не чу познатото свирене на вятъра. Някаква странна възбуда я накара да стане и отвори прозореца. Бе почти на разсъмване и върховете на боровете се очертаваха ясно върху първата дрезгавина на зората. Никакъв вятър не люлееше клоните им. Небето беше кристално чисто и върху него все още блещукаха хладни звезди. Около вилата царуваше пълна тишина, но далечният глух тътнеж сега долиташе съвсем ясно. Той наподобяваше стихиен рев на планинска буря, към който се примесваше продължително ехо от гръмотевици. Грохотът долиташе отвъд планините през върхове, дефилета и долини, които го отразяваха мрачно. Ирина съзна, че това бе грохот от бомби на самолети, от тракане на картечници и залпове на тежки оръдия, които разбиваха бункери. До гръцката граница по въздушна линия нямаше повече от двеста километра. Походът за Беломорието започваше. И тогава тя почувствува неясен ужас от кървавите ръце, които управляваха света.
Борис отиде да прекара Великдена при родителите си в провинцията, а Ирина използва това да покани на обед Лихтенфелд и фон Гайер, които напоследък му бяха станали много неприятни. Същевременно тя нареди в болницата да бъде дежурна вечерта на Великден, което щеше да послужи пред Борис за доказателство, че не желаеше да се забавлява в негово отсъствие. И най-сетне, за да покаже своите добри чувства към съюзниците, тя помоли фон Гайер и Лихтенфелд да доведат със себе си по един немски войник или офицер.
Фон Гайер доведе скучния майор Фришмут (който беше станал вече полковник), а Лихтенфелд показа повече въображение, като изненада Ирина с един свой братовчед — поручик Ценкер, от танковите войски. Малко преди да дойдат, колата на фон Гайер донесе четири букета от орхидеи.
Обедът започна под знака на новините, които поручикът носеше от Германия. Младежът беше приятен, свеж и духовит — доколкото позволяваше присъствието на полковника. Разказваше прилични анекдоти, които разсмяха Ирина. В бакърения цвят на лицето му, в сините очи и зеленикавата му униформа имаше нещо толкова германско, щото Ирина помисли, че може би въпросът за расата съществуваше наистина. Но семитската физиономия на полковник Фришмут, с орлов нос и черна коса, веднага опровергаваше това. Докато го гледаше, Ирина си спомни един свой колега евреин с досъщ арийско лице. Всичко това я настрои иронично към младия човек. Но тя не можа да преодолее парливото усещане, с което я изпълваха дръзките му смеещи се очи. Най-после поручик Ценкер млъкна, смутен от своята бъбривост и строгия поглед на братовчед си, който успя да му внуши, че Ирина беше вино, от което пиеше само началството. Обедът стана малко скучен. Поручик Ценкер поглеждаше виновно и страхливо към фон Гайер, който дояждаше мълчаливо десерта си. Лихтенфелд бе потънал в мрачни мисли, смутен от слуховете за разширена мобилизация, която можеше да засегне и по-старите набори. Фришмут се помъчи да внесе разнообразие, като почна да задава на Ирина един от друг по-скучни въпроси за състоянието на медицинската служба в България. Той ги задаваше по своя обикновен, досадно изчерпателен начин, отбелязвайки всичко в бездънната си генералщабна памет.
— Защо ви интересува толкова медицинската служба? — попита фон Гайер.
— Аз трябва да се интересувам от всичко — отговори полковникът. — Така стигам до преценка за военната издръжливост на нацията.
Хубавото вино и учтивите сътрапезници го държеха твърде далеч от мисълта, че можеше да им стане досаден. Ирина поддържаше бъбривостта му с умели въпроси. Полковникът се увлече и разкри здравите си
