II
И в затънтения Средорек войната докара също известни промени. Спаднаха цените на тютюна, немотията стана още по-голяма и много запасни бяха мобилизирани и изпратени в новите земи. Но в селото продължаваха да идват агенти на фирмите. Те оглеждаха тютюна на зелено, говореха помежду си на немски и с гримаса на отвращение влизаха да починат в кръчмата на Джони, която продължаваше да мирише на престояла чубрица и вкиснато вино. През кампанията на покупките се развиваха все същите пазарлъци и шмекерии. Агент-купувачите продължаваха да се оплакват, че селяните ще докарат чорбаджиите до просешка тояга, и с вид на изнудени броеха скъпернически капарото, което бирникът прибираше веднага, уверявайки жертвите си, че без данъци държавата ще загине. Но нито чорбаджиите стигаха до просешка тояга, нито държавата загиваше. Напротив, чорбаджиите ставаха все по-весели и доволни, а държавата си позволи лукса да открие полицейски участък, от който Средорек не изпитваше особена нужда, тъй като жителите му нито се караха, нито се убиваха помежду си. Това ставаше само в много редки случаи, когато между братята в някоя къща избухнеше спор при подялбата на оскъдната бащина земя.
В участъка се настаниха петима стражари. Старшията им беше мургав и зъл хубавец от Северна България, който се прозяваше цял ден в кръчмата на Джони, правеше дълги дознания или закачаше булките. Той имаше тъмни очи, които гледаха лениво и втренчено като очи на усойница.
В селото назначиха енергичен кмет с висше образование, който по външност приличаше на съдебен пристав от каубойските филми и веднага почна да взема рушвети. Този кмет бе граблив и способен нехранимайко, яздеше добре на кон и ходеше винаги с пистолет. Той си присвои феодалното право да раздава собствено правосъдие, което селяните донякъде предпочитаха поради бавността на официалното и алчността на градските адвокати.
Джони си остана агент-купувач на „Никотиана“ и обвързваше все тъй умело селяните, които прибягваха до услугите му. Полека-лека страхът му от комунистите изчезна. Държавата вземаше здрави мерки да се справи с тях. Историята с Фитилчето се разнищи докрай и Джони престана да се бои от убийците му. Единият от тях се самоуби в града, а от другия нямаше никаква следа. Но това успокояване на Джони стана за сметка на приятелството му със Стоичко Данкин. Отношенията между двамата побратими охладняха и само споменът от войнишкото тегло при Дойран създаваше понякога слаба връзка между душите им, разделени завинаги от тютюна.
Една юнска вечер Стоичко Данкин влезе уморен и потиснат в кръчмата на Джони, след като сутринта бе сякъл дърва в гората, а следобеда помогна на жена си да прекопае тютюна. Той се бе въздържал да не стъпи у Джони почти цяла седмица, надявайки се, че това щеше да засегне приятеля му. У Стоичко Данкин се беше появило дори горестното желание да не го посещава никак до идването на покупките, но една непредвидена нужда го накара да прибегне отново към паричната помощ на лихваря.
В кръчмата Стоичко завари само старшията с разкопчан мундир и Джони, изправен както винаги до тезгяха. Бе топло и задушно. Около потъмнялото от сажди стъкло на газената лампа се въртеше голяма вечерна пеперуда. Старшията допиваше бавно ракията си и разпитваше Джони за някаква вдовица, която му беше харесала. Джони отговаряше мазно, но неохотно, без да казва нищо определено. Той се стараеше да запази разположението на старшията и в същото време да не стане клюкар или сводник. Женските истории не го интересуваха никак и любовните похождения на старшията бяха омръзнали на всички. Стоичко Данкин каза „добър вечер“, но нито старшията, нито кръчмарят отговориха на поздрава му. Дърварят беше най-незначителният и безвреден жител на селото. Но сега старшията го погледна враждебно, задето бе прекъснал разговора му, а Джони почувствува досада. Дрипите на Стоичко събуждаха подозрения за въшки и това излагаше реномето на „Кръчма, гостилница и хотел Средорек“ пред господата, които идваха с автомобили да проучват реколтата.
Стоичко седна тихо на една маса до вратата, за да не пречи на разговора. Старшията се прозина бавно с израз на досада върху ленивото си и сладострастно лице. После стана внезапно, изпи остатъка от ракията си и звънтейки с шпорите си, излезе от кръчмата, като кимна разсеяно на Джони. Кръчмарят почна да нарежда изплакнати ракиени стъкла върху тезгяха.
— Е, Джоне!… — горчиво произнесе Стоичко Данкин. — Не ме ли видиш?
Джони не отговори и дърварят замълча обидено. Но Стоичко възнамеряваше да възстанови на всяка йена старото приятелство. Това се налагаше особено сега, когато трябваше да направи нов заем, преди да бе изплатил старите.
— Дай една ракия!… — каза той с великодушната шеговитост на човек, решил да не се дразни.
— Гази вечер ще минеш без ракия — сухо отговори Джони. — Стига си ме доил.
— Кой, аз ли те доя?… — смаяно попита Стоичко Данкин.
И макар да съжаляваше малко, той извади от пояса си дълга кърпа, в която пазеше няколко петолевки. След това взе една, преброи загрижено останалите и я хвърли небрежно върху тезгяха. Джони погледна монетата презрително.
— Прибери си парите!… — навъсено рече той, като бутна пред Стоичко едно шишенце с ракия. — И това е за последен път… Повече не давам ни с пари, ни без пари. Да знаеш.
— Их, Джоне!… — произнесе Стоичко Данкин, развълнуван внезапно.
Но мисълта да изпие безплатно едно шишенце ракия, след като цяла седмица не бе вкусил от нея, стопи гордостта му и той побърза да прибере петолевката си.
— Голтак!… — измърмори сърдито Джони. — Риза няма на гърба си, а пари ще ми подхвърля.
Но Стоичко бе свикнал с чорбаджийския нрав на приятеля си и не се обиди. Той пийна от ракията, замижа и почувствува блажено огъня в жилите си.
— Защо се довлече пак? — попита Джони.
— Така!… Да си поприказваме за старото време.
Джони се усмихна под мустак. Той не бе съвсем безчувствен към спомените от миналото и погледна неволно глинената бутилка за ром. Стоичко Данкин използва веднага мигновената му сантименталност и каза бързо:
— Помниш ли, Джоне?… Заедно го отвлекохме.
Кръчмарят продължаваше да гледа бутилката. Подвигът на патрулното нападение, който преди двадесет и пет години им донесе медали и отпуска, бе твърде вълнуващ, за да се припомня хладнокръвно. Той изпълваше Джони с трепетно чувство за дребните случайности, от които зависеха понякога животът или смъртта. Сухи, окъсани, полугладни, но млади и пъргави като пантери, те се промъкнаха до английските окопи в една безлунна нощ и въоръжени само с бомби и ножове, успяха да отвлекат един полумъртъв шотландец, който умря от получените рани след няколко часа. През схватката имаше ужасни мигове, в които всичко зависеше от бързината на ударите с ножовете. Но Стоичко Данкин беше спекулирал досега много пъти с вълнението, което тия мигове пробуждаха у Джони. И затова, макар и разчувстван, кръчмарят рече:
— Гиди лисица!… Само за ракия ли мина сега или пак пари ще искаш?
Стоичко се ухили виновно, показвайки редките си жълти зъби.
— Немотия, братко… Нали знаеш!… — смотолеви той.
— Не давам — намръщено отсече Джони. — Тая година тютюнът ще спадне още. Дал съм ти за целия максул… та и отгоре.
Стоичко Данкин продължаваше да се хили едновременно стеснително и гальовно като манастирски послушник, който иска от игумена пари.
— Колко? — сурово попита кръчмарят.
— Дай там хиляда и петстотин — смутолеви нерешително Стоичко.
— Защо са ти?
— Искам да облека момчето — заекна дърварят. — Най-големия… ти го знаеш… дето учи в града. Тая година свърши гимназия… а наесен го викат в школата за запасни офицери.
— Оня, хайманата ли?… — злобно попита Джони. — Дето на Гергьовден напсувал царя?
— Лъжа е, братко, не вярвай на хората — бащински се застъпи Стоичко Данкин, като глътна от ракията и обърса с длан посивелите си мустаци. — Някой го е наклеветил… Момчето си е добро. Работеше и се
