върху лицата на едрите кърлежи, които изсмукваха труда на средоречани.
Един горещ юнски следобед Динко почиваше на сянка под брястовете до нивата си. Той бе прекарал сутринта в уморително прекопаване на тютюна под палещите лъчи на слънцето, след това се нахрани със сирене и хляб, които беше донесъл от къщи, и поспа малко. Когато се събуди, жегата бе преминала. Червеникавите, покрити с тютюн хълмове изпъкваха ярко върху синьото небе. Наоколо бе тихо и тъжно, а по нивите отново бяха почнали да работят хора. Динко въздъхна, сякаш от задухата, но всъщност от мъката и чувството на застой, които притискаха душата му. На бойната група, организирана в селото, не достигаше оръжие. Попадиин бе избягал от немай-къде, когато надуши, че щяха да го арестуват заради приказки срещу немците. Той отнесе със себе си само една бомба и ръждясал войнишки нож.
Все тъй угнетен от мислите си, Динко разкърши едрото си тяло, после взе мотиката и с бавни крачки тръгна да поработи още малко на нивата. Грижата му за тютюна бе съвсем безсмислена сега, но убиваше времето и го спасяваше от подозренията на кмета. Нивата се намираше от другата срана на долчинката с брястовете. Тя стигаше до билото на хълма, върху което Динко работеше само привечер или сутрин рано, когато слънцето не приличаше силно. Отвъдният склон на хълма представляваше ронлив сипей. По него лъкатушеха серпантините на шосето, което водеше през Средорек за града.
Когато Динко се изкачи на билото и погледна надолу, по шосето идеше едно селско момиче с бяла забрадка и стомна с вода. Беше Елка, сестра му. Той я позна по едрата фигура и тромавия вървеж. Щом го видя, тя закрачи по-бързо и размаха оживено над главата си нещо, което трябва да бе книга, писмо или вестник. Динко се разведри. Тя носеше прясна, студена вода и може би пощата с известия от града.
— Повиквателно!… — извика тя, когато наближи. — Имаш повиквателно за казармата… И писмо от Ирина.
Динко усети мрачна радост. Повиквателното щеше да сложи край на застоя, а редките писма на Ирина събуждаха винаги горчива смес от копнеж, любопитство и вълнение. Образът й продължаваше да живее в паметта му. Тя му пишеше веднъж на две или три години, когато трябваше да уреди някаква работа по имотите от баща си в града и селото. Тези писма бяха отговор на неговите, в които той й напомняше сухо и лаконично да изпрати пари за данъците, когато последните не се покриваха от наема на имота или прихода на изполицата. Обикновено тя изпращаше много по-голяма сума, отколкото бе нужно, с обидна молба да се купят с остатъка подаръци за бедните роднини. Но тя никога не си даваше труда да купи или избере тези подаръци сама. Това бяха изкуствено любезни писма с фалшив интерес към братовчедите, чичовците и лелите, чиито имена и семейно положение тя постоянно объркваше, защото бе от друг свят и всъщност никак не се интересуваше от тях. Те бяха надраскани на луксозна хартия, с отвесен и едър почерк, за да се свърши по-скоро страницата и ликвидира с досадното задължение. Но макар и такива, те разгаряха в сърцето на Динко старото чувство и го изтръгваха задълго от еднообразието на живота в Средорек.
Елка дойде изпотена и зачервена от бързото изкачване по ронливия сипей. Тя бе едра и хубава като Динко — с тъмносини очи и руса коса. Приличаше на красиво работно животно, което някой беден селянин щеше да обича като земята си. Но у нея липсваше грацията на Ирина, финесът и мекотата на южната македонска кръв. Само усмивката и равните й зъби напомняха далечно образа на братовчедката от града.
— Откъде знаеш, че писмото е от Ирина? — равнодушно попита Динко.
Той искаше да скрие вълнението си.
— Познавам го. — Девойката остави стомната и дишайки тежко, избърса с кърпа лицето си. — Познавам го по хартията и парфюма.
Динко взе писмото и повиквателното, които Елка беше увила в стар вестник, за да не ги изцапа с потните си ръце. Оригановият парфюм на плика изпъкна веднага сред селските миризми на изгоряла от слънцето трева, на пръст и тютюн. Благоуханието му идеше от недостъпно същество на чужд свят, който изпълваше сестрата с удивление, а брата — с ненавист. Динко прегледа първо повиквателното. То бе от военното окръжие, но не го изненада много, защото то очакваше. Още щом го прочете, той взе решението си. Повиквателното означаваше бягство от армията и присъединяване към партизанската група. От утре той щеше да почне нов живот — подвижен, напрегнат и опасен, но наситен с чувство на пълнота, което му липсваше досега. Нямаше друг изход, ако искаше да остане верен на това, което бе мислил, разбирал и вършил досега. А Елка сякаш разбра решението му и попита уплашено:
— Какво ще правиш?
— Ще хвана балкана — отговори той. — Какво друго?
— А ние с мама?
— Ще кротувате. Не вярвам да ви закачат.
Елка почна да плаче, но Динко я смъмри.
— Стига си ревала! — викна той. — Затова ли те направих ремсистка?
Той разкъса намръщено луксозния плик. Писмото на Ирина почваше с обикновени любезности, с учтив интерес към роднините и с познатото объркване на имената им, които никога не можеше да запомни. По- нататък тя съобщаваше накъсо за едно внезапно хрумване: бе решила да продаде имота, останал от баща й на село, и упълномощаваше Динко да стори това. „Искам да вложа парите в едно предприятие, което се развива много добре — пишеше тя, — и вярвам, че ще одобриш решението ми, тъй като доходът от двете ниви и воденицата едва покрива данъците, които трябва да плащам за тях.“ Накрая тя отправяше покана към Динко да й се обади, когато дойде в София, и уверяваше великодушно, че не желае да бъде забравена от роднините на баща си.
Динко пъхна писмото в плика и се замисли горчиво. Тя си оставаше онова, което беше била винаги: неискрена, чужда и напълно откъсната от тях. Той си спомни, че още в гимназията, още преди да стане поддържана жена в недостъпния свят на господарите, тя се срамуваше от роднинството си с него, от цървулите му и шарената торбичка, в която той носеше книгите си. И още много дребни неща от детинството си спомни той, които го отдалечаваха от нея и за които бяха виновни само бедността и невежеството на село. Но и сега тия неща бяха замъглени пак от тихата и примирена горест на копнежа, на безнадеждната му любов към нея.
— Какво пише? — попита Елка.
Сълзите на тревогата й се бяха изсушили от женското любопитство, което се досещаше за много неща.
— Нищо — отговори Динко.
Той изпита внезапно раздразнение от съчувствения поглед на сестра си. Очите на Елка питаха: „Още ли те мъчи и не можеш да я забравиш?“ После той съзна, че тъкмо отговорът, който даде, издаваше вълнението му. Той се помъчи да го смекчи, като смотолеви презрително:
— Иска да продаде имота.
— Имота ли?
— Да, иска да продаде всичко.
— Как всичко? — развълнувано попита Елка.
— Ей така, всичко! Бахчата, двете ниви, воденицата…
— А кой ще ги купи?
Динко се изсмя.
— Купувачи колкото искаш… Има умни да купят, но малко са глупците, които продават. Сега парите се обезценяват и всеки гледа да ги превърне в имот… Впрочем тя може би има право. Нейният свят ще свърши скоро.
— Та нали е умна и учена? — саркастично забеляза Елка. Тя не пропускаше случай да уязви Ирина пред брат си.
— Нейна работа — презрително каза Динко. — Сигурно иска да превърне парите в акции на „Никотиана“.
— Акции ли? — попита Елка. — Какво е това акции?
— Това е дълго и широко… Не е за твоята глава — с досада произнесе той. Но после се поправи: — Акциите са начин, по който т е си разпределят печалбите.
— Кои? — попита Елка.
— Тия, които смучат потта ни… — В гласа на Динко прозвуча внезапно ожесточение. — Търговците,
