усмивка, кухите й, лишени от разум очи бяха втренчени в тавана, а от устата й се точеха лиги.
Сестрата беше прочела много медицински книги и чакаше отдавна този момент. Еднообразният и самотен живот с болната бе започнал да й дотяга въпреки голямата заплата, която пестеше изцяло. С течение на времето тя бе натрупала малко богатство. Но тя бе пропуснала младостта си.
Сестрата повика по телефона специалиста, който се грижеше за Мария. Той пристигна още същия ден с колата си от София, без да гледа горещината и разстоянието, с онова себеотрицание, което проявяваше винаги към богатите пациенти.
— Тя ще свърши — рече той, гледайки лицето на болната. — Това е последният стадий на болестта.
Той бе млад, бързо напредващ и способен човек, с много широка култура и добри маниери, които му помагаха да се лансира навсякъде. Имаше високо чело и носеше очила с кокалени рамки, зад които гледаха студени умни очи. Понякога тия очи можеха да изразят и съчувствие. Но дори в тоя момент лицето му не губеше пресметливия израз на търговец, който умееше да продава изкуството си. Сега той не изрази съчувствие. Болната беше омръзнала и нему.
— Господи!… Нима ще умре? — фалшиво произнесе сестрата.
А после очите й попитаха: „Кога ще стане най-сетне това?“
— Утре или най-късно вдругиден — отговори лекарят, като разбра въпроса й.
— Бедничката!… — въздъхна сестрата.
Сега тя се развълнува наистина от промяната, която щеше да настъпи в живота й след смъртта на Мария. Най-сетне и тя можеше да заживее като другите увехнали, но незагубили още своята привлекателност стари моми. Мислеше да си купи двустаен апартамент и да си намери приятел — някой дребен чистичък чиновник, с когото щеше да ходи вечер на кино, а в неделя — на екскурзии по Витоша. Но да се омъжи тя не искаше. Девет години тя бе размишлявала в самотата за болестта на Мария, за Борис, за Ирина и за живота на господин и госпожа Спиридонови. И така тя беше дошла до заключението, че бракът имаше само стойност на договор, който урежда парични отношения. Сега тя бе осигурена от спестяването си и нямаше нужда от такъв договор.
— Къде е господин Морев? — попита лекарят.
— В Берлин — отговори сестрата. — А може би в Хамбург. Замина заедно с господин Костов.
— А госпожа Спиридонова?
— Тя е в Карлсбад.
Лекарят наведе глава разочаровано. Дори ако бъдеха повикани с радиограма, близките нямаше да пристигнат преди смъртта. А поради липсата на близки стори му се излишно да играе ролята на лекар, който се бори отчаяно със смъртта. Той приличаше на добър актьор, който не желаеше да показва изкуството си в празен салон.
— Ние можем да телеграфираме на госпожица Ирина — каза сестрата.
— Къде е тя?
— Във Варна.
Лекарят направи слаба гримаса. Ирина бе умна като него и щеше да разбере веднага рекламната основа на безполезните му усилия.
— Мисля, че е излишно — рече той. — Аз ще нощувам тук… Бих желал да имам топла баня за утре сутринта.
— Ще се погрижа — обеща сестрата.
— Благодаря.
И лекарят слезе в градината да прочете вестниците, след като направи на болната само една съвсем безполезна инжекция с кардиазол.
Мария умря на другия ден вечерта, малко преди да пристигне Ирина. Тя угасна тихо като забравена свещ, която догаряше. Сестрата се разплака. Тя почувствува внезапна тъга към живота, който водеше до болната, към самотата, спокойствието и четенето на книги. През тия девет години Мария сякаш бе станала част от живота й, но тя съзна това едва сега.
Когато Ирина пристигна, лекарят си бе заминал, а Мария лежеше измита и чиста в леглото си. До главата й стоеше букет от планински цветя, който сестрата беше набрала в ливадата. На нощната масичка гореше свещ. Сега Мария бе само изстинал труп и тялото й сякаш почиваше от мъките на света, който я бе създал и проял. Върху лицето й нямаше нито следа от предишната гримаса на безсмислен смях. Болният разум бе отлетял. Тя се бе изравнила отново с другите. Ирина изпита особеното смущение, което я обземаше при сумрачните състояние на лудата. Устните на Мария сякаш шепнеха: „Сега всичко ще ти принадлежи. И Борис, и «Никотиана», и цялото огромно богатство, което баща ми остави, а Борис удвои… Ти се грижеше за мене и аз ти благодаря, но ти не обичаш вече Борис и се стремиш към богатството му като уличница и крадла…“
Ирина излезе от стаята, за да не гледа шепнещия труп. През нощта времето се развали. Между боровете свиреше вятър. Вратите стенеха и скърцаха, сякаш мъртвата бе станала от леглото си и обикаляше вилата за последен път. Ирина не можа да издържи, стана, запали цигара и се опита да чете. Но свиренето на нощния вятър, мъртвешките звукове и тишината на вилата продължаваха да я потискат. Тогава тя отиде при бюфета в трапезарията и си наля чашка коняк. Алкохолът отпусна изопнатите й нерви, удави смущението й в скептичен смях. Колко много приличаше сега на Борис!… Тя се боеше от нещо, което не можеше да определи, но също като него искаше да извърви пътя докрай, също като него си даваше изкуствената самоувереност на смутен подлец. Влоговете, които притежаваше в разни банки, й се струваха дребни спестявания, скъпият апартамент — недостатъчен, спортната кола — банален лукс. Момичето, което ходеше на срещи при параклиса, се бе превърнало неусетно в приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна, поддържана жена, за която бе все едно дали я почитат или не. А сега тя искаше да се омъжи за Борис, да стане господарка на „Никотиана“ и милионите й. Сега тя се бе сринала в подлостта на компромисите на света, който се управляваше само от пари, бе се отдала на леността, егоизма и насладите си, парадираше с дилетантски интереси в медицината, смайваше всички с разточителството и лукса си. И като съзна това, тя почувствува, че сега не беше нищо друго освен паразит, който озлобяваше хората.
От изток изгряваше бавно дъждовна зора.
На другия ден тя изпрати телеграми в Берлин, Хамбург и Карлсбад, погрижи се за пренасянето на трупа в София и нареди да го балсамират, за да се запази до пристигането на Борис и госпожа Спиридонова от чужбина. На мъртвата трябваше да се устрои поне прилично погребение. Но на самото погребение тя не желаеше да присъствува и реши да прекара десетина дни в Чамкория. Сестрата замина с трупа за София. Във вилата остана само една възрастна прислужница, която готвеше добре и отвреме-навреме, когато поднасяше яденето, се разплакваше истерично за Мария. Това бе неприятен, вдетинен плач. За да се отърве от него, Ирина я изпрати в София и почна да се храни в казиното, а после нареди да й носят храната във вилата. Тя се постара да не мисли повече за Мария и се отдаде на почивката си с изкуството на светска жена, която полага дребнави грижи за красотата и здравето си.
Времето се оправи. След дъждовете въздухът бе наситен с дъх на озон и смола. Денем грееше ярко слънце, а нощем трептяха хладни звезди. Сутрин тя се разхождаше в гората, а следобед четеше и спеше. Но вместо отмора в душата й нахлуха неусетно тъга и досада. Тишината, спокойствието и целомъдрието я отегчаваха. Веднъж я обзе желание да извика по телефона фон Гайер от София, но не го направи. След приключението й с Ценкер бившият летец се беше оттеглил тихо и гордо, показвайки й превъзходството си. Друг път тя срещна в гората един фелдфебел-школник от моторизираната част, която охраняваше двореца в Ситняково. Младежът бе приятен и хубав. Отегчена от самотата си, Ирина го погледна насърчително. Школникът се спря и завърза леко разговор. После тя се сети внезапно, че този младеж бе син на бивш министър, един от юрисконсултите на „Никотиана“. Някакво ненадейно благоразумие я спаси от едно приключение, което стоеше под достойнството й. Тя се прибра във вилата тъжна и разгневена на себе си. Стори й се, че в душата й имаше нещо прогнило и безнадеждно, от което дори чувството за собствено уважение вече я спасяваше трудно.
Една вечер, когато си легна и угаси лампата, тя изпита пак страха, който я бе обхванал в деня на смъртта на Мария. Стори й се, че във вилата имаше някой. Трябва да бе полунощ и тя направи усилие да заспи, но вятърът стенеше тихо и я смущаваше. По небето летяха разкъсани дъждовни облаци, между които
