— Не — отказа той.
— А на мене ми се пие — рече тя.
После стана, отиде при бюфета и почна да търси в полумрака нещо за пиене. Но в бюфета имаше твърде много бутилки и тя се чудеше какво да избере.
— Какво предпочиташ? — попита тя, ровейки бутилките. — Има гръцки коняк, мастика, сливова и разни вина… Ах, сетих се, ти си по испанските вина!…
— Защо мислиш, че съм по тях?
— Защото си бил в Испания… През гражданската война.
— Кой ти каза това?
— Борис.
— Ти знаеш за мене доста неща.
— Да, повече, отколкото трябва — разсмя се тя.
След това донесе от бюфета две чаши и някакво френско вино, тъй като лакомият Лихтенфелд през честите си гостувания отдавна беше изпил испанските. Тя отвори с тирбушон бутилката, след като почака напразно той да направи това, и напълни чашите, изпитвайки все същото горчиво раздразнение от недоверието му.
— Да пием!… — каза тя насмешливо. — За запознаването. Но той не мръдна, не се дори докосна до чашата си, а само рече:
— Няма да пия. Мозъкът ми трябва да работи добре тази вечер.
— Защо? — попита тя злобно. — Подушваш опасност ли?
— Може би да.
— Успокой се!… Пистолетът е в джоба ти.
От гърдите й се изтръгна задушен смях. А после тя съзна, че след обидното недоверие, което срещаше, не й оставаше нищо друго, освен да се прибере в стаята си. Но тя не съзна, че за това бяха виновни заверката на паспорта и още много други неща. Тя се изправи внезапно и бързо, а той направи бързо движение към джоба, в който носеше пистолета си.
— Къде отиваш? — попита той сурово.
— В стаята си.
— Стой тук!…
— Какво значи това?
— Заповед. Няма да мърдаш от погледа ми, докато не напусна вилата.
— О!… — простена тя болезнено.
Но той не обърна внимание на вика й, а отиде при телефона и като го дръпна силно, изкърти и скъса шнура, който го свързваше с външните жици.
— Горе има друг телефон — произнесе тя с досада. — Трябва да скъсаш и него.
Той заповяда повторно:
— Стой на мястото си.
— Няма да стоя!… — озъби се тя. — Можеш да стреляш в гърба ми.
И тръгна по стълбите нагоре, като съзна, че в характера му имаше нещо, по което приличаше на Борис. Тя изкачваше стъпалата, питайки се насмешливо дали нямаше да почувствува куршумите му в гърба си. Но той не прояви никакво намерение да упражнява повече насилие върху нея и сякаш се увери, че тя не мислеше да го издаде.
Тя влезе в стаята си, изпитвайки познатото чувство на гняв и тъга, което я обземаше винаги, когато търсеше нещо, но не успяваше да го намери или го намираше, но не успяваше да го задържи. И това, което не беше успяла да задържи сега, бе някакъв горчиво-сладостен порив, който се разби в недоверието на този мъж и така я накара да се почувствува оскърбена от него и от целия свят. Стаята й беше хладна и свежа, облята от лунна светлина, и със своя лукс приличаше на разкошна гробница за умъртвеното й сърце. Обзе я усещане на безпомощна унизеност и на ярост срещу всичко, което се беше случило в живота й досега. Тя се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата, като хапеше истерично китката на ръката си. А после, когато припадъкът й премина, тя заплака тихо.
След малко той почука на вратата и гласът му попита някак разкаяно:
— Мога ли да влеза?
— Не — отговори тя.
Но понеже чукането му продължаваше настойчиво, тя стана, избърса сълзите си и като отвори вратата, произнесе сурово:
— Какво искаш?
— Искам да поговорим още малко — каза той. И после, за да избегне всякакво подозрение, добави бързо: — Слез долу.
— Не, няма да слеза. Разговорът ни е свършен.
Лампите в коридора горяха и под светлината им той забеляза, че очите й бяха зачервени от плач.
— Не можех да постъпя другояче — обясни той. — Трябва да бъда постоянно нащрек. Ако ме уловят, ще ме изтезават ужасно, а може да пострада и самият Борис.
— Борис ли?… — произнесе тя внезапно. — Нима се безпокоиш и за Борис?
— Да, все пак той ми е брат.
— Брат!… — повтори тя учудено. — Не, Борис не ти е никакъв брат!… Той е отровна змия, която ще те ухапе някога.
Той я погледна критично.
— Защо си плакала?
— Не, не съм плакала.
— На китката ти има кръв.
— Не, няма никаква кръв.
Той я улови за лакътя и повдигна бавно ръката й.
— Нервите ти не са в ред — каза той съчувствено.
— Не, всичко у мене е в ред.
— Виждам!… Този свят те е опустошил добре.
Тя се дръпна и отвори вратата, като омота носната кърпичка около китката на ръката си. Той седна на един стол до кръглата маса, а през това време Ирина отиде до нощното шкафче и взе някакво хапче.
— Какво гълташ? — попита той.
— Не мога да спя и вземам приспивателно.
От гората през отворения прозорец долиташе тъжното свирене на вятъра. На небето грееше ярка луна. Някъде самотно бръмчеше самолет. Зад планинските гребени, между лабиринта от върхове и долини, полетя червена ракета, безшумна като падаща звезда. Всичко това бе наситено с някаква тиха, тревожна и парлива неизвестност, която опияняваше.
Той произнесе:
— Още не мога да определя с коя от двете любовници на брат ми имам работа: добрата или лошата.
— Брат ти не е развратен — каза тя. — Той има само една любовница.
— Сигурна ли си? — попита той с усмивка.
— Да — отговори тя безразлично.
— Навярно му липсва време?
— Или може би наклонност… Главната му страст е да трупа пари и опропастява достойнството на хората.
Той се намръщи и замълча, после попита:
— А какво представлява Зара?
— Тя му върши търговския шпионаж между германците и получава заплата за това.
— Красива ли е?
— Прилича на бедуинска принцеса.
— Моята майка ми писа за вас… Но аз не можах да свържа имената с качествата ви.
— Между двете няма съществена разлика.
