отвреме-навреме надничаше луната. От гората през отворения прозорец лъхаше усойна планинска влага с дъх на папрат и гъби.
Тя се сгуши в завивката и се опита да заспи, но нелепото усещане на страх, на физическа и нравствена самота прогони отново съня й. Като че някой ходеше в първия етаж. Преди да си легне, тя бе заключила грижливо всички врати и все пак сега й се струваше, че някой ги отваряше. „Нервите ми са отслабнали — помисли тя. — А може би и съвестта ми не е достатъчно чиста.“ Тя си спомни, че преди пет години не настоя достатъчно да изпратят Мария в чужбина, за да се опитат най-новите методи на лечение. Влажният и усоен климат на Чамкория усложняваше състоянието на болната с тежки бронхити. Понякога я забравяха тук до късна есен и я прибираха в София чак през ноември. Всички, включително и Ирина, напоследък гледаха на нея като на досаден товар, от който искаха да се отърват по-скоро. И сякаш сега мъртвата се беше върнала отново в своя дом, желаейки да прогони натрапницата, която искаше да й го отнеме. „Слаби нерви — пак помисли тя, — имам желание да постигна нещо, а ми липсва смелост. Такава съм била винаги. Всъщност моето отношение към Мария беше съвсем лоялно. Дори аз се показах към нея много по-великодушна, отколкото заслужаваше…“ Но веднага си спомни, че каквото и да правеше, беше очаквала нетърпеливо в дъното на душата си смъртта на Мария. И негодуващият призрак на мъртвата сякаш продължаваше да се разхожда из вилата.
Скърцането на вратите, глухите стъпки, неясните и продължителни шумове продължаваха да смущават нощната тишина. Тя стана с решение да вземе приспивателно, което щеше да я потопи в дълбок продължителен сън. И тогава тя съзна изведнъж, че долу наистина имаше някой. До ушите й долетя съвсем ясно характерното скърцане на вратата между хола и всекидневната в първия етаж. Сърцето й заби. Обзеха я страх, паника, чувство за безизходност. Вилата беше усамотена, а напоследък все по-често говореха за някакви „шумкари“, които скитаха из планините и нощно време слизаха в населените места да вършат саботажи срещу германците или търсят храна. Понятието за тях се бе свързало в съзнанието й с образа на отчаян, преследван и озлобен човек, готов да извърши убийство при най-малкия повод.
Тя се ослуша и не чу повече никакъв шум освен тъжното свирене на вятъра между боровете. Мина й през ума, че това, което чу преди малко, беше измама на слуха. Тази мисъл я облекчи и накара да се усмихне на себе си. Физическият страх от шумкарите я накара да съзнае нелепостта на моралния гнет от призрака на Мария. Най-добре бе, вместо да трови нервите си с приспивателно, да се увери наистина, че долу нямаше никой. Подигравайки се на себе си, тя облече тежък копринен пеньоар, захапа цигара, взе кибрит и излезе от стаята, като палеше лампите една след друга.
Нямаше нищо подозрително във втория етаж. Само празното легло в спалнята на Мария, огрято от лунна светлина, й се стори някак зловещо и я накара да потрепера. Но това бе само за миг. Сега тя не се боеше от призрака. Тя запали цигарата си и слезе по дървената стълба, която водеше към хола в първия етаж. Холът бе осветен само от лампите по стълбата, така че половината от него оставаше тъмна. Като отмина и последното стъпало, тя завъртя ключа на електричеството, който беше поставен за удобство между стълбата и преддверието, до главния вход. Кристалният полиелей заля хола с ослепителна електрическа светлина. Но под тази светлина тя внезапно откри нещо, което я накара да замръзне на мястото си от уплаха. Тя бе заключила внимателно вратата между хола и всекидневната, тъй като от последната се излизаше на ниска тераса, от която лесно можеше да се вмъкне външен човек.
Тази врата сега бе широко отворена.
Зад нея зееше тревожно и заплашително черният мрак на всекидневната. Значи, шумът преди малко беше действителен. Вратата не можеше да се отключи и отвори сама. Във вилата имаше някой.
Обзе я облекчаващата мисъл, че това трябва да бе сестрата, която гледаше Мария, Борис или може би Костов, пристигнали неочаквано от София. Ала Борис и Костов бяха още в Хамбург, а сестрата трябваше да позвъни на главния вход, тъй като нямаше ключ. Ирина съзна отново, че бе сама в цялата вила. Обзе я паниката на физически страх и през главата й мина мисълта за отмъстителни работници, които бяха преминали в нелегалност още от времето на голямата тютюнева стачка. Нима трябваше да плаща сега за жестокостите на Борис? Глупости!… Макар обитателите на вилите да наричаха шумкарите бандити, тя знаеше, че тия нелегални са комунисти, излезли в планината с оръжие и следователно не са и не можеха да бъдат злодеи. Какво щяха да й направят?… Нищо!… Но тя се уплаши пак, когато съзна, че влезлият можеше да бъде вулгарен бандит или апаш. Това я стресна. Не трябваше да стои така безпомощна и смразена. У нея се пробуди внезапна жизненост, мъжественото хладнокръвие, което бе наследила от баща си. Умът й направи бързо усилие да прецени положението и намери изход от него. Така!… На две крачки от нея се намираше телефонът. С безшумно движение, за да не предупреди злосторника, ако такъв се намираше във вилата, тя отиде при апарата и грабна слушалката, гледайки напрегнато в отворената врата на всекидневната. В слушалката прозвуча тънкият сигнал на централата. Тя завъртя диска, но още от първата цифра загуби самообладанието си. Слушалката падна от ръцете й.
В черния правоъгълник на отворената врата изникна внезапно високата фигура на непознат мъж, който тръгна бързо към нея. Стори й се, че този човек искаше да я убие — тъй стремително се спусна към нея, — но после съзна изведнъж, че главната му цел бе да вдигне слушалката и я постави на мястото й.
— Вие ли сте съпругата на Борис? — бързо попита той.
Непознатият я гледаше строго. Ирина не отговори. Уплахата все още й пречеше да разсъждава нормално. Тя съзна само, че видът и държането му не бяха особено заплашителни. Мъжът носеше измачкан, но доста приличен сив костюм. Лицето му беше матово, с тъмни очи, а косата му — гладка и вчесана назад — образуваше около челото и слепите му очи тъмен лъскав шлем. Стори й се, че бе виждала хиляди пъти това лице и все пак то си оставаше напълно непознато.
— Ела на себе си — каза той. — Няма нужда да се боиш от мене.
— Кой сте вие? — попита тя, след като се окопити малко.
Пак я осени нелепото усещане, че това лице, тоя поглед, тия устни й бяха безкрайно познати, но разумът й отново отказа да възприеме заключението, което се налагаше.
— Много си любопитна — отговори непознатият. — По-добре е да ми обещаеш, че няма да пипаш повторно телефона.
— Какво искате от мене?
— Само благоразумие. Можеш да бъдеш напълно спокойна за целомъдрието си… Но ако дойдат войници или полицаи да питат за мене, трябва да забравиш веднага, че си ме видяла, и да се възмутиш като всяка прилична дама от нощния обиск… Ясно, нали?… В противен случай ще бъда принуден да стрелям и първият куршум ще отиде непременно в главата ти.
Ирина го погледна втренчено. Той говореше небрежно, малко презрително, с едва забележима усмивка, която разкриваше святкането на зъбите му. Матовото му лице бе изразително и красиво, с високо чело, с прав нос, с тънки, саркастично свити устни. Чий поглед наподобяваха тези остри, тъмни, дълбоко поставени очи? Но разумът й пак отказа да възприеме приликата с друго едно лице, чиято студена подлост познаваше до втръсване. Отказа може би затова, че лицето, което виждаше сега, бе по-мъжествено и по-красиво от онова, на което приличаше. В него нямаше нито следа от змийската хладина на другото, което подкупваше, мамеше, грабеше, от тъпата ограниченост на еснаф, обхванат от безумието да завладее света. Това лице бе честно, одухотворено и пламенно. И тогава тя почувствува внезапно, че това, което изпитваше сега, приличаше на вълнението при първата й среща с Борис. Но това бе само мигновено усещане, което се задуши веднага в пепелта на покварата й. В следващата секунда тя съзна насмешливо, че този мъж й харесваше с Широките си плещи, със стройното си тяло, с безцеремонното си и дръзко държане.
Той извади от джоба си дългобоен синкав парабел.
— Значи, аз наистина имам оръжие — предупреди той. — И моят съвет е да обмисляш постъпките си.
Ирина се усмихна. Страхът й беше изчезнал, но покварата я накара да й се стори, че появата на този мъж приличаше на пикантно среднощно приключение.
— Защо се смееш? — попита той троснато.
— На страха ти — отвърна тя, като на свой ред почна да му говори на „ти“. — Аз нямам интерес да те издам.
— Така ли? — Той се засмя. — Да не би да ти харесвам?
— Да, ти ми харесваш.
