публични домове на немската армия. Всичко, което я заобикаляше, стана за миг противно и мръсно. Обзе я тъга за миналото, за чистите и свежи дни, когато привечер, след залез слънце, помагаше на баща си да откачат тютюневите низи, за да ги предпазят от нощната роса. Обзе я желание да се върне към спокойствието на тия дни, да се измие от калта, която я покриваше сега. Ала тя съзна, че не можеше да направи вече това. Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик. Единственото, което й оставаше, бе да не стига до най-големите подлости, да не мачка достойнството на хората, да не проявява дързостта и лукавството на вулгарните уличници. И тогава тя произнесе:
— Аз трябва да отида в болницата.
— Сега ли? — попита фон Гайер. — Нали намерихте човек, който да ви замести?
— Боя се, че няма да отиде. Той е малко страхлив. А тази вечер съм дежурна аз и отговорността пада върху мене.
— Тогава трябва да тръгнете веднага — загрижено посъветва бившият летец.
Той бе уморен от деня и мисълта да играе бридж го отегчаваше малко.
— Ние ще ви закараме с колата до болницата — прибави той.
Лихтенфелд слушаше разговора с тревога. Видя му се пълна лудост да тръгнат сега, когато самолетите приближаваха и артилерията щеше де влезе в действие. Той отново помисли за смъртта и тя му се представи като парчета от снаряди, които се забиват в главата му.
— Няма време… — заекна той.
— Какво?… — попита бившият летец.
— Опасно е сега… — измънка баронът. — Флакът ще почне да действува.
— Да не би да се боите?… — гневно произнесе фон Гайер.
— Вие се шегувате, господин капитан!… — отвърна Лихтенфелд с нервен смях.
— Аз мога да отида с моята кола — каза Ирина.
— Не!… Бъдете спокойна!… — храбро заяви Лихтенфелд. — Аз ще ви закарам до болницата.
Ирина облече шлифера си и тримата слязоха по тъмните стълби. Улицата беше пуста. Силуетите на къщите сгърчеха безмълвно върху фона на звездното небе. Фон Гайер седна зад кормилото. Ирина се намести до него, за да му показва пътя, а Лихтенфелд седна зад тях. Бившият летец подкара колата по безлюдните улици. Над града продължаваше да виси зловеща тишина, сякаш жителите му бяха измрели. Затъмнените фарове на автомобила осветяваха слабо белите линии и стрелки, които показваха входовете в скривалищата. Фон Гайер се ослуша. Всред задавеното бумтене на колата слухът му долови тихо и слабо бучене, напевния, басов и добре познат шум от бързо въртящи се пропелери, който го върна изведнъж двадесет години назад. Отнякъде приближаваха самолети, но шумът им бе все още далечен, глух и неясен. Това бе монотонно и зловещо бучене на мотори, което някога бе изпъвало нервите му до скъсване, а сега, напротив, поради странната игра на времето и спомените му се стори приятно. Това бе механично, силно и плътно бучене на бойни самолети, което го върна към жизнения устрем на неговите двадесет и три години, към фантастиката на младостта и сладникавата романтика на летците от Първата световна война. Той се унесе в миналото си, което сега му се стори безплътно и красиво като горестната легенда за нибелунгите. Но един окаян глас, който идеше отзад, го върна отново към действителността.
— Идат!… — заекваше баронът. Самолетите идат!… Карайте по-бързо, господин капитан!…
— Престанете да давате съвети — изръмжа бившият летец.
Ирина се изсмя.
— Вие се боите, нали? — попита фон Гайер.
— Не — отговори тя. — Но цялата работа е много досадна за вас.
— Ние просто си отиваме в къщи… А вие, щом сте дежурна, трябва да бъдете в болницата. Ако заместникът ви не отиде, вероятно ще ви мъмрят.
— Не, не е това — каза тя. — Никой не би се осмелил да ме мъмри и заместникът ми ще дойде. Но не намирате ли, че е безобразно да манкирам от дежурството си, за да играя бридж? Тази вечер реших да бъда малко по-честна към хората.
— Това е безсмислено — отговори той. — Човек трябва да бъде честен само към принципите си.
— Така ли?
— Да.
— Но ако човек е без принципи?
— Вие не сте без принципи. Тя се засмя и рече внезапно:
— Днес следобед при мене дойде Ценкер.
Фон Гайер не отговори. В мигновената вцепененост, която го обзе, ръката му направи неволно движение. Гумите закачиха тротоара и колата подскочи.
— А!… — произнесе той, сякаш се учудваше разсеяно и шеговито. — Сам ли пожела да дойде?
— Не. Поканих го аз.
— Това трябваше да се очаква — рече той. — Аз го допусках.
В гласа му прозвуча равнодушие и някаква безкрайна отдалеченост от света.
— Предполагам, че сега ме презирате достатъчно.
— Не — отговори той. — Не съм толкова тъп. Вие сте различна от другите и имате право да вършите каквото си искате. От това няма да станете по-лоша.
— Значи, моето поведение ви е все едно?
— В известен смисъл да. Но това е без значение. Важното е, че ви уважавам.
— Та какво е останало да уважавате в мене?
— Например това, че не се боите от нищо и решихте да отидете в болницата… Например това, че ми казахте за Ценкер.
— Направих го случайно — отговори тя. — Можех да премълча.
— Не, още не сте достатъчно силна и не бихте могли да премълчавате. Но отсега нататък сигурно ще можете… Би трябвало да можете.
— Благодаря. Това е удобно, но не мога да го използвам.
— Защо?
— Защото после се чувствувам много зле.
— Слабост!… — почти съчувствено произнесе германецът.
А на Ирина се стори отново, че този човек бе също като нея — безнадеждно отровен от света.
Колата излезе на шосето за Княжево, което минаваше покрай болницата. То бе тъмно и пусто. Бученето на самолетите се чуваше съвсем ясно. Те бяха вече над града и по небето се проточиха дългите пипала на прожекторите. Отнякъде затрещяха първите изстрели на артилерията. Снарядите се пукаха върху леко заоблаченото небе като фойерверки и оставяха след себе и дълги светящи ленти.
— Спрете тук — каза Ирина. — Аз ще отида до болницата сама.
— Ние ще ви свалим точно пред вратата на клиниката — спокойно отговори фон Гайер.
— Няма време!… — изкрещя Лихтенфелд зад тях.
Но фон Гайер не обърна внимание на вика му и зави по улицата към болницата. Трясъците на артилерията ставаха все по-чести. Върху паважа падаха късове от снаряди. Внезапно всред гърмежите на оръдията се чу бучене на самолет, който се спускаше ниско. Стрелбата на близката зенитна картечница стана истерична, а после изведнъж се разнесе глуха бомбена детонация. Всичко това стана само в продължение на няколко секунди, след което бученето на самолета се отдалечи и картечницата млъкна. Фон Гайер караше бавно автомобила из тъмните алеи на болничния парк. Ирина му показваше пътя с равен, спокоен глас. Когато стигнаха пред вътрешната клиника, самолетите бяха изчезнали и оръдията не стреляха. Фон Гайер изпрати Ирина до вратата. Когато се сбогуваха, тя усети върху ръката си бързото ледено докосване на устните му.
Преддверието на клиниката бе тъмно. В дъното на коридора мъждееше лампа. Ирина влезе в стаята на дежурните лекари, но в нея нямаше никой. Целият персонал бе избягал в скривалището. „Какво малодушие“ — помисли тя разсеяно, като изпитваше учудване пред страха на колегите си и болничните сестри. Тя съзна, че не би се уплашила дори ако започнеха да падат бомби. Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост, която в тоя момент не изпитваше отвращение към бомбите и смъртта.
