повече чувство за действителност от вас.
— Да — побърза да каже той. — Но това е вашата грешка. Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.
— Това е удобно, но безполезно — рече тя.
— Защо?
— Защото дори вие не можете да повярвате в това.
Той се замисли, търсейки връзка между нейното настроение и фактите през деня. През главата му минаха всички възможности с изключение на най-простата — че Ценкер си беше отишъл преди малко. Той не знаеше и не можеше да знае, че приключението беше оставило у нея отвращение и печал, от които тя се мъчеше да избяга.
След малко дойде Лихтенфелд, възбуден от тревожни новини. Неприятелски самолети бомбардирали изневиделица квартала около гарата. Българската противовъздушна служба помислила самолетите за немски, а изтребителите се вдигнали късно. Баронът разправи всичко това с много развълнуван глас.
— Къде оставихте колата? — попита той шефа си.
— Аз дойдох пеш — отговори фон Гайер.
— Пеш?… — учуди се баронът.
Видя му се безразсъдно куц човек да отиде на гости без автомобил при опасност от въздушна тревога и в същото време похвали мислено собствената си предвидливост. Колата му стоеше пред входа. Ако сирените засвиреха, той щеше да откара цялата компания до вилата в Бояна.
— Да, пеш — изръмжа фон Гайер, като долови страха у барона. — Разчитам на колата ви.
Той погледна Лихтенфелд, сякаш искаше да му внуши: „Първо ще ме откарате в къщи, а после ще скитате из кабаретата.“ А баронът отговори мислено: „Днес е Великден и кабаретата са затворени.“
— Бих изпил с удоволствие чашка коняк — обърна се той към Ирина.
— И аз също — рече тя, а после извади от бюфета бутилка с три чаши. — Ще вечеряте тука, нали?
Лихтенфелд погледна въпросително шефа си. Решението зависеше от фон Гайер, но бившият летец не отговори, ослушвайки се в нещо.
Някъде далеч се подемаше тънък пронизителен вой, който се засилваше постепенно и наподобяваше свирене на вятър в запустяла къща. Воят достигна определена височина и отслабна вълнообразно, за да се усили пак, но сега вече последван от второ, трето, четвърто, все тъй грозно, все тъй зловещо и металическо виене. Десетки, стотици сирени предупреждаваха града за смъртна опасност. Свиренето им се сливаше в разстройващ дисонантен акорд, който през първите секунди деморализираше напълно съзнанието и всяваше ужас. Той наподобяваше рев на допотопни чудовища, в него имаше нещо варварско, което искаше сякаш да погълне цивилизацията, нещо първобитно и жестоко, което свеждаше живота към недиференцираната му същност, което превръщаше разума и волята в прост рефлекс за самозапазване. Това състояние у Ирина и фон Гайер продължи само няколко мига, но смути много по-дълбоко Лихтенфелд, който не притежаваше уравновесената сила на съзнанието им да идва веднага на себе си. Баронът си представи смъртта под формата на извити железа и разпукан бетон, които смазват тялото му. Обзе го паническо желание да хукне към колата си и да избяга с нея вън от града. Но той не направи това, а само побледня и рече прегракнало:
— Въздушна тревога!…
— Да — разсеяно потвърди фон Гайер.
— Какво трябва да правим? — попита Ирина с досада.
— Според наставленията би трябвало да слезем в скривалището — отговори бившият летец.
— Опасно ли е, ако останем в етажа?
— Въпрос на вероятност.
— Тогава да разчитаме да вероятността!… — каза Ирина. — След малко ще дойде Костов и можем поне да вечеряме.
Но в същия миг електричеството угасна и те се изправиха пред неприятната перспектива да седят и пушат на тъмно. Лихтенфелд светна няколко пъти с ръчното си фенерче-динамо. Прислужницата донесе запалена свещ и прегледа дали облепените с черна хартия прозорци са затворени добре. Ирина наля коняк повторно. Баронът изпи чашата си на един дъх.
— Костов няма да дойде — рече той. — Най-добре е да отидем с колата във вилата.
Ирина долови с изненада, че гласът му трепереше.
— Защо във вилата? — попита фон Гайер.
— Там бихме могли да играем бридж по-удобно.
— Кое е по-удобното?
— Имаме силна петролна лампа.
Фон Гайер не отговори. Страхът на барона го беше раздразнил и му се струваше недостоен за германец. Но после той съзна, че Лихтенфелд се боеше от опасността както всички нормални хора, които обичаха живота. Баналният снобизъм и светската глупост го спасяваха от язвата, която разяждаше духа на Ирина и фон Гайер. В тоя момент той беше далеч по-здрав и по-жизнен от Ирина, която се гневеше, задето въздушната тревога щеше да попречи на бриджа, и от фон Гайер, който не желаеше да мръдне от мястото си.
— Имате ли петромакс? — попита баронът, искайки да засили доводите за отиване във вилата.
— Не — отговори Ирина. — Но утре възнамерявам да купя… Впрочем бихме могли да вечеряме и играем на свещи.
— Аз имам слаби очи и не мога да играя на свещи — заяви баронът.
Той млъкна угнетен, понеже съзна, че беше издал паниката си.
— Нищо няма да излезе от вечерта — песимистично каза Ирина.
— Тогава да пием!… — с фалшиво безразличие предложи баронът.
Той взе бутилката и напълни чашите.
Алкохолът подкрепи мъжеството му, но заглъхващото свирене на сирените продължаваше да го мъчи. От улицата продължаваха да се чуват стъпки — закъснели хора тичаха към скривалищата. Отвреме-навреме бързо прелитаха коли, но клаксоните им не даваха сигнали, тъй като по булеварда вече нямаше минувачи. Над затъмнения град се разстла тревожна и напрегната тишина. Лихтенфелд я усети мъчително по липсата на всякакъв шум отвън. Той пресметна, че след четвърт час английските самолети щяха да бъдат над града. Обзе го гняв срещу Хитлер, който в съзнанието му си оставаше винаги смахнат простак, срещу българите, които се пъчеха войнствено и от един месец бяха поставили зенитни картечници по покривите на зданията, срещу фон Гайер, който не можеше да се стресне от нищо, и даже срещу Ирина, която гледаше тъй лекомислено на всичко. Обзе го гняв, задето тази вечер бе дошъл тук да играе бридж, а не остана във вилата да си чете детективски роман. Но всичките му разсъждения, както и гневът се удавиха в навика да мълчи безропотно пред фон Гайер. Той си наля още една чаша коняк и когато я поднесе към устните си, ръката му трепереше.
Ирина забеляза това, но не се разсмя. Някакво горчиво чувство на собствено угризение потисна смеха й. Без да се страхува за себе си, тя съзна внезапно, че колегата, който тази вечер щеше да я замести в болницата, се боеше от бомбардировките като Лихтенфелд. Този човек беше изтощен от усърдието да угажда на всички, за да влезе в клиниката като редовен асистент. Амбицията да се издигне и полугладните студентски години го бяха превърнали в безшумно и услужливо влечуго. Ирина си спомни раболепното му лице с умни очи, в които гореше трескава жажда за университетска титла и богати клиенти. Той щеше да отиде в болницата, измъчен от малодушието да не я разгневи, да не загуби могъщата й протекция пред шефа на клиниката.
И тогава тя съзна, че с егоизма си отиваше твърде далеч, разпореждаше се безцеремонно с хората и по суровата си безчувственост приличаше вече на Борис. Обзе я срам, задето тази вечер бе просто заповядала на колегата си да я замести в болницата. Стори й се унизително, че бе постъпила тъй с един беззащитен човек, който не смееше да й откаже, защото чакаше помощ от нея. Колко мръсно злоупотребяваше със слабостта му!… Колко просташки мамеше Борис с фон Гайер и фон Гайер с други, случайни любовници!… Можеше ли да помисли за всичко това преди една година, без да се изчерви, без да почувствува погнуса от себе си? Тя изпита изведнъж дълбоко отвращение от себе си и от света, в който живееше. Борис, фон Гайер и Лихтенфелд й се сториха глупци, а Ценкер приличаше на мръсно животно, дресирано в офицерските
