цигарата си, който въздушното течение отнасяше веднага, тя попита:
— Какво става с брат ти?
А той отвърна, доволен от желанието й да разговаря:
— Вилнее по горите.
— Аз го видях веднъж — каза тя.
— Къде?
— В Чамкория… Когато ти беше на погребението на Мария в София.
— О!… Любезен ли беше?
— Да… Разговаряхме приятелски.
— Значи ти разговаряш с нелегалните приятелски?… — Той се изсмя. — За какво разговаряхте?
— За разни неща.
Той помълча.
— Защо не ми каза това досега?
— Защото ми се стори излишно.
Отговорът беше обиден, но той не забеляза това, както бе престанал да забелязва и хиляди други общи неща, с които изобилствуваше нейното държане към него.
Тя се загледа отново в пейзажа. Дефилето се разширяваше. По непристъпните места в скалите или до самото шосе зееха бункери — мрачни дупки, неверни гнезда на засада и смърт, скрити в букети от разкошна зеленина. Дефилето нямаше край. Прелитаха бързо противотанкови препятствия от желязо и бетон, телени мрежи, опожарени минни полета за изчистване на зарядите. А после пак бункери и германски гробове — тъжни дървени кръстове с окачени каски върху тях, каски, от чиито кухини се излъчваше нещо мъртвешко и поразяващо в тишината на знойния ден, в тая чужда страна, под това огнено слънце. Печални гробове на хиляди километри от безумната родина, еднакви като жертвите, които почиваха в тях.
— Защо спомена за Павел? — внезапно попита той.
— Така!… Просто ми дойде на ум.
— Ако не беше комунист, от него щеше да излезе човек.
— Какво разбираш ти под човек?
Той замълча тъпо, незнаейки какво да отговори. Голямото количество коняк, което бе изпил от сутринта, бе размътило вече съзнанието му. Тя повтори пак:
— Какво разбираш ти под човек?
— Честен… родолюбив мъж.
— Като тебе.
— Подиграваш ли се? — попита той намусено.
— Не, говоря сериозно.
— Зная, че ме смяташ за каналия!… — избухна той. — Но ако не бях аз, щеше да бъдеш нищо и никаква лекарка… и да преглеждаш сополанчетата за въшки в някое селско училище.
Бе настъпил раздразнителният стадий на пиянството му, през който той, от страхлив и раболепен, ставаше агресивен. А после идеше пълната му вцепененост, която щеше да я освободи от него. Знаейки това, тя не реагира.
— Ние сме си опрели здравата гърбовете — каза той с неочаквана примирителност.
— С кого?
— С Павел.
— Той едва ли разчита на тебе — забеляза тя.
— Защо?
— Защото ние и нашият свят загиваме.
— О!… — каза той с пиянски оптимизъм.
А тя го погледна и помисли: „Глупак“ — защото знаеше, че Червената армия бе стигнала вече при Днестър. След това попита любопитно:
— Какво би направил с Павел, ако положението се обърнеше?
— Ще го пазя, разбира се — отговори той.
А тя се разсмя.
Най-сетне колата излезе от дефилето и стигна до някакво селище с огромен мост над реката. Внезапно колоната спря. Борис бутна шофьора по рамото и също му заповяда да спре. Тогава тя загуби търпение и попита високо, тъй че шофьорът и секретарят можеха да чуят:
— Още ли те е страх?
— Не става въпрос за страх!… — смънка той, мъчейки се да скрие тревогата си. — Но благоразумието изисква…
— Тук сме в равнина… Няма опасност от никакво нападение.
— Няма, разбира се!… Исках просто да предложа на офицерите бутилка коняк.
— По-добре е да не им предлагаш нищо.
В това време подполковникът слезе от колата и последван от адютанта си, тръгна по шосето напред. Униформите им бяха побелели от прах. Подполковникът се готвеше да наругае както трябва цивилните, а след това да намери някъде в градчето мастика, докато колоната направеше предвидения от правилника двучасов престой. Но когато стигна до цивилната кола, ругатните замръзнаха в гърлото му.
— За родната армия!… — каза Борис, поднасяйки му разпечатаната бутилка гръцки коняк, какъвто не се намираше вече в Беломорието.
— Хм!… — Подполковникът все още правеше усилие да задържи гнева си. — Вие напълнихте добре очите на родната армия с пясък… Шегувам се, разбира се!… Я гледай, това е истински „Метакса“!… Е, щом е от българи, можем да го приемем… Покорно благодарим.
Той направи знак на адютанта си да прибере бутилката, после добави:
— Горещо, а?… Как понася госпожата? Няма ли да се раздвижим заедно до градчето?
— Изглежда уморена. — Борис се наведе към прозорчето На колата и попита: — Мила, искаш ли да починем с господата?
А тя изсъска вън от себе си:
— Карай напред!… За Бога, карай напред.
Той реши да продължат пътя сами, след като се увери от подполковника, че наистина нямаше никаква опасност от нападение на партизаните и че в равнината имаше големи български гарнизони, между които отрядите им не смееха да се вмъкнат. А докато ставаше това, тя изпитваше ужасен срам и чувство на унизеност от насмешливите и дръзки очи на подполковника, който се подиграваше с мъжа й. През всичкото време, докато отговаряше на Борисовите въпроси, очите му гледаха само нея и сякаш искаха да кажат: „Аз разбирам, че ти си се омъжила само за парите му и сигурно имаш много любовници.“ Най-сетне колата потегли отново и циничните инквизиторски очи на подполковника изчезнаха.
Наближаваше обед и горещината бе станала непоносима. Зад гърба им оставаха Беласица и Пирин, чиито вериги се отдалечаваха неусетно в синкава мъгла. От движението на колата се образуваше горещ вятър, който не разхладяваше, но поне изсушаваше потта. Сега пътуваха сред поле — вълшебна градина с гигантски слънчогледи и царевици, с памук, сусам, тютюн и смокини, със захарни пъпеши и разкошни кайсии и праскови. Но всичко това сред равната и тиха досада я оставяше безучастна. Тя не отвърна на опитите му да завържат разговор. Случката с подполковника я бе унизила до смърт. Мислеше само, че трябваше да си изработи нов защитен рефлекс — да бъде неуязвима и пред чуждите хора.
— Дай ми глътка коняк — помоли тя.
Той й подаде бутилката, а тя избърса гърлото й — нещо, което не би направила преди, защото сега изпитваше почти физическо отвращение към него.
— Имаш ли в Кавала достатъчно коняк? — попита тя.
Той отговори:
— Цяла каса.
А тя помисли: „Значи, ще мога да прекарам в Тасос сама.“ Постепенно мисълта за острова изпълни отново съзнанието й. „Ще прекарам цяла седмица там — мислеше тя, — освен ако островът не представлява някакво противно свърталище на комари.“ Идеята да остане поне една седмица без Борис й се стори примамлива. Облекчена от решението си, тя се загледа пак в пейзажа.
