Полето ставаше каменисто и безплодно. Тук-таме се виждаха мочури с блатна растителност, тръни с бели цветове и тъжна, изгоряла от слънцето тръстика, а после се заредиха ниски възвишения с отвесни сиво-зелени скали. Шосето минаваше през долина, подобна на каньон, в дъното на който течеше река.
Тя се унесе в дрямка.
Вълни от прохладен въздух и дъх на море им подсказаха приближаването на Кавала. Серпантината на шосето почна да се катери по хълмове, проядени от пороища или обрасли с храсти и ниска гора — посърнала зеленина сред урви и кафяво-червени сипеи върху фон на горещо, пепелно-синьо небе. Колата стигна билото и последните скали, които скриваха гледката.
И тогава изведнъж се показа морето — огромен, тих и син простор, бездна от вода и небе, съединени зад високия силует на Тасос, окъпан също в прозрачна синина. Надясно се губеха едва доловимите очертания на Атон, а наляво — блатните равнини на Саръшабан, мочурите на Места, потънали в омара, и тъмните петна от зеленината на Керамоти. В средата, в подножието на хълма, се разстилаше Кавала — гигантски амфитеатър от бели, гъсто натрупани къщи, изпъкващи в ослепителен контраст с тъмната мастилена синевина на морето. Кавала — с геометричните линии на вълнолома си, с древния римски акведукт, с назъбената венецианска крепост; Кавала — с огромните си тютюневи складове, със стръмните си улици, с плажовете, с пристанището, кейовете и гемиите си; Кавала — град на богатство и мизерия, в който тютюнът се превръщаше в злато, а трудът на работниците — в проклятия, град без зеленина, град от бели камъни под огнено-синьо небе.
Дори смразеното от досада сърце на Ирина почувствува вълнение.
Борис й тикна бинокъла под носа.
— Големият склад до пристанището е мой, а двата вдясно от него ще купя фиктивно от Кондоянис.
Тя блъсна ръката му грубо и каза:
— Остави ме да гледам така.
Колата почна да слиза надолу. Зад гърба им останаха флотските казарми, разни морски щабове, немски комендатури, вили, хотели. Асфалтираното шосе премина в улица, павирана с гранитни блокчета. Облъхна ги дъх на амбалиран тютюн, на риба, плодове и миязми. Монументалните здания, напечени от слънцето, излъчваха задуха и горещина. По улиците гъмжеше навалица — патрули в пълно въоръжение, които отиваха да заемат постовете си, с каски, с бомби, с натъкнати ножове и къси панталонки, моряци с шоколадени лица, флотски офицери с ослепително бели униформи, чиновници от пристанището с оперени лица, с тропенхелмове и неизбежния пистолет на пояса — тълпа от въоръжени колонизатори, които с едното око следяха движенията на гърците, а с другото гледаха неспокойно на север.
Едно малко момченце с восъчно лице и зачервени от глада очи се покатери върху калника на автомобила, протегна ръчичката си и каза тихо:
— Псоми!…
Късно подир обед, след съня и банята, Ирина седеше върху верандата на къщата, която Костов бе наел преди една година за себе си, изгонвайки чрез ловки маневри някакво военно учреждение, което с правото на завоевател се бе настанило преди него. Като изискан тютюнев благородник главният експерт на „Никотиана“ бе успял да нареди приятно живота си и в Кавала. Къщата се обслужваше от Виктор Ефимич със същото усърдие, както етажа на „Цар Освободител“ в София. Тя бе разположена на крайбрежната улица, имаше широк двор, засаден с олеандри и кипариси, а между тях — кръгъл басейн с водоскок и червени рибки. Един наскоро построен гараж подслоняваше тъмносинята му американска кола, която будеше удивление в целия град. Главният експерт на „Никотиана“ получаваше в Беломорието двойна заплата и бе разширил значително както проявите на своята елегантност, така и великодушието на щедростта си, поради което се ползваше между гърците с известен респект — далеч по-голям от онзи, който налагаха официалните администратори с държавни коли и въоръжена до зъби охрана.
От верандата се виждаше пожарът на залеза — медно-червено море, което постепенно добиваше блясъка на сребърна плоча, докато зад Атон и скалите на Каламица портокаленото небе тъмнееше. Ирина, в рокля от светло емприме, се бе изтегнала върху дългия платнен стол и гледаше силуета на Тасос, забулен в прозрачни виолетови изпарения. Костов си наля втора чаша коняк и я изпи на един дъх. Той си оставаше все същият — висок, сух, със сребърно-бяла коса и ослепително елегантен в току-що изгладения костюм от шантунг.
— Струва ми се, че почвате да приличате на шефа си — критично забеляза Ирина.
— Няма да има време — отговори Костов.
Той тикна пред себе си един стол от плетена тръстика и седна до Ирина, с лице към острова.
— Толкова трудно ли е да се превърнете в хронично пияна свиня?
— Аз никога няма да стигна дотам. За това трябва една година, а всичко ще свърши може би след месец.
— Нима положението е толкова лошо?
— Трябва да е почти безнадеждно, ако се съди по темпото, с което Немският папиросен концерн експедира готовите си тютюни в Германия… Нервничи дори фон Гайер, а Прайбиш и Лихтенфелд са просто непоносими.
— Нима те са тук? — равнодушно попита Ирина.
— Да!… Поканих ги след вечеря. Но ще бъдат в лошо настроение.
— Защо?
— Защото боговете залязват… Тази сутрин е почнал десантът на запад. Изобщо новините стават все по-приятни. Миналата седмица едно наше пехотно отделение е било унищожено до крак от бели андарти… Казват, че на ранените са извадили очите, а после са ги доубили.
— Ужасно!… — настръхнала произнесе Ирина.
— Само от наше гледище… Те действуват според историческата си традиция.
— Отвратително!… Къде са били нападнати нашите?
— При Аргирокастро, родното място на Аристотел.
— Бедният мъдрец.
— Да пием за него. Искате ли коняк?
— Да, сипете ми.
Ирина изпи чашата си и усети нервно изпотяване От морето лъхаше задух и топла влага като от парен котел.
— Тукашният климат е наистина непоносим — каза тя.
— Вие не сте изпитали сладостта му при пълно безветрие.
— Вземате ли атебрин?
— Не!… Замествам го с коняк!… Атебринът боядисва кожата и очите с неприятен жълт цвят.
— А болките в сърцето и лявата ръка?
— Не им позволявам да ме направят аскет.
— Така и предполагах. Кажете нещо за тукашното общество!… Има ли фини гъркини?
— Фините са избягали навреме в Атина!… Има само гладни прости жени, разхубавени често от туберкулоза или малария… Нашият приятел Лихтенфелд икономисва изцяло заплатата си. Срещу парче хляб и няколко таблетки хинин си доставя редовно всички блаженства на любовта.
— Тази вечер сте непоносим.
— Поради любезностите на вашия съпруг… Искате ли още коняк?
— Не.
— Тогава позволете ми да глътна малко. Това е истински „Метакса“ от старо критско вино… Вашият съпруг се е запасил с цяла изба.
— Завиждате ли му?
— Да, но не за коняка.
Тя се разсмя.
— Тогава да пием за завистта!…
Те изпиха по още една чаша и докато се гледаха втренчено в очите, изпитаха лека досада един от друг. Той почувствува, че нейният аванс бе само великодушно шарлатанство, с което искаше да му направи удоволствие, а тя съзна, че той развяваше дрипата на преминалото си увехнало чувство към нея просто от
