— Кога се получиха повиквателните?
— Вчера следобед.
— Осведомен ли е шефът за тях?
— Не зная.
На барона се стори, че гласът на Прайбиш прозвуча неискрено.
— Какво мислите вие по тази работа?
— Нищо — с лукаво примирие отвърна Прайбиш. — Ще вървим.
— Слушайте, Прайбиш!… — внезапно избухна баронът. — Вие мислите, че сте си оплели вече кошницата, но преди да направя постъпки в Берлин, искам да поговорим другарски.
— Какво да говорим?
— Тук има много тютюн, който трябва да бъде приет и експедиран в Германия. Ако ни мобилизират, фон Гайер не може да се справи с това сам.
— Ще повикат експерти от Хамбург.
— Те не разбират нищо от ориенталски тютюни.
— Значи, допускате, че Вермахтът може да ни освободи? Лицето на Прайбиш изрази фалшиво недоверие. Баронът разбра, че трябваше да говори направо.
— Не се преструвайте, Прайбиш!… Вие знаете много добре, че шефът ще направи постъпки за освобождаването на един от двама ни… И този един трябва да бъда аз.
— Защо пък вие? — мрачно попита Прайбиш.
— Защото аз съм по-възрастен.
— Досега винаги сте твърдял обратното.
— Шегувал съм се… Освен това страдам от киселини в стомаха… Не мога да понасям консервите… живота в окопите… Аз съм просто болен човек.
— Нищо ви няма — рече Прайбиш, като заработи отново с машината. — Не сте дори болен от язва. Имате само нервен стомах… А аз съм баща на четири деца.
Лихтенфелд изтръпна под тежестта на този аргумент, който не му бе идвал на ум досега. Ужасът от Изток, който прозираше между редовете на военните дописници, в думите на отпускари, в разказите на Адлер, завладя отново съзнанието му. Това бе ужас от безкрайни равнини, ледени през зимата и жарки като пустиня през лятото, ужас от яростен противник, чиито фабрики, скрити в Урал, бълваха все нови и нови оръжия, ужас от безбройната пехота и артилерия, които разкъсваха, обграждаха, смилаха без отдих, безспир, без признак на отслабване грамадните немски армии… И колкото този ужас растеше в съзнанието на барона, толкова по-лъчезарен му се струваше блясъкът на синьото море, толкова по-сладостни изглеждаха спокойствието на кантората, въртенето на вентилатора, тихата следобедна почивка, вечерните удоволствия. Лихтенфелд почувствува отчаяние. Вярно, дявол да го вземе, Прайбиш имаше деца — несъкрушим аргумент, срещу който един безполезен стар ерген не можеше да възрази нищо. Но все пак надеждата не остави барона и той прибягна към последното унизително средство — молбата.
— Слушайте, Прайбиш… Ние се познаваме от толкова години… Аз ви моля да отстъпите… Ако не беше ходатайството на баща ми, нямаше да ви приемат във фабриката като надзирател… Вашето издигане почна от фабриката на братя Нилзен, спомняте ли си?
Прайбиш се намръщи.
— Досега все съм отстъпвал — каза той след малко.
— Но последния път бяхте облагодетелствуван.
— Да, с повече работа и отговорности.
— Това беше за сметка на моето авансиране.
— Не е така!… — възрази Прайбиш. — Аз си гледам добре работата, докато вие карате през пръсти. В Хамбург знаят това… Ако вие бяхте трудолюбив, предимството щеше да бъде на ваша страна.
— Оставете това сега… Аз ви моля… Нека се разберем!… Вие трябва да отстъпите… Най-сетне аз съм един Лихтенфелд.
Червеното лице на Прайбиш стана още по-мрачно, но мъничките му очици загубиха лукавия си израз. Баронът стана, отиде до прозореца и постоя малко при него с непоносимото усещане, че настъпваше краят на света. После изведнъж в съзнанието му блесна един отчаян план. Той влезе при госпожица Дитрих и каза глухо:
— Дайте да разпиша писмото.
А в това време Прайбиш отново се бе навел над сметачната машина, но не работеше. Някакъв тъмен и вековен страх от бароните Лихтенфелд, върху чиито земи бяха израснали прадедите му, родителите му и самият той, внасяше смут в душата му. Лицето му беше разстроено и по него се стичаше пот.
Куцайки, в бял костюм и с бастун в ръка, фон Гайер се връщаше от плажа с намерение да разгледа града, докато горещината не беше станала още много силна. След безсънната и задушна нощ плуването го бе освежило, но не можа да разсее мрачното чувство за разруха след снощното посещение у Костов. От вниманието му не убягнаха дребните хитрости, с които „Никотиана“ се опитваше да откаже ускореното манипулиране на партидите, предназначени за Немския папиросен концерн. Борис се стараеше да угоди повече на Кондоянис, а не на концерна. Цялата машинация с Кондоянис бе съвсем прозрачна и фон Гайер можеше да я осуети веднага чрез Гестапото, но после се отказа от това. Арестуването на гърка и развалянето на сделката щеше да докара неприятности с Холандския картел на тютюн, а този картел бе гигант от злато и канал, по който Германия получаваше чужди девизи. Пред него стихваше покорно дори оргията на хитлеристите. Фон Гайер знаеше всичко това, но бе раздразнен от нелоялността на Борис, който отказа да предаде партидите един месец преди договорния срок, макар че имаше възможност да направи това. Ако
„Мръсен тип!…“ — помисли германецът, като крачеше и чукаше гневно с бастуна си по нажежения паваж. Но веднага му дойде на ум, че всеки друг на мястото на Борис щеше да постъпи по същия начин. Законът на печалбата не допускаше друго. С какво право трябваше да се иска от „Никотиана“ да жертвува интересите си за концерна? Немският кораб започваше да потъва и плъховете го напускаха първи. Началният признак на паника, на измяна, на нелоялност идеше не от правителството, не от администрацията, не от армията, а от „Никотиана“, която бе вкарала немците в България и печелеше от тях най-много.
Дори Ирина сега се стори на фон Гайер като огромен женски плъх, който се опитваше да го измами с мълчанието си. При снощното посещение у Костов тя не прояви никакво желание да разговарят за миналото. Бе отегчена и безразлична. Двамата размениха само няколко сухи любезности, които отекнаха болезнено в душата на германеца. Изчезването на тази жена от живота му оставяше след себе си празнота, която не можеше да се запълни.
И затова, когато той я срещна неочаквано на същия тротоар, по който вървеше, изпита съжаление, че не бе успял да задържи тази жена със силата на характера и парите си. Тя бе неуловима и сега принадлежеше само на себе си. Носеше бяла рокля от шантунг и пантофи на бос крак — просто облекло, което й придаваше вид на чиновничка, но подхождаше за климата и за нейното гъвкаво и силно тяло на пантера. Само малкият платинен часовник върху ръката й, украсен с изумруди, показваше, че бе същество от друг свят и нямаше нищо общо с труда. Тя вървеше загледана пред себе си, не го виждаше или просто не желаеше да го види, но когато той се изпречи пред нея с мрачното решение да я спре на всяка цена, тя повдигна тъмните си очила и каза просто:
— О, вие ли сте?… Нямаше да ви забележа с тия очила.
А после го улови за китката и добави бързо:
— Елате да ме придружите до пристанището. Искам да попитам кога тръгва моторницата за острова.
Той се подчини веднага, без да мисли, опиянен от срещата с нея и докосването на ръката й.
— Значи сте решили да отидете на острова?
— Да.
— Сама ли?
— Ако не иска да ме придружи никой.
