Чувството за разруха, което го измъчваше, смъкваше булото на илюзиите от много неща. Но сега той мислеше само за тази жена, която бе като него — мъртва, изхабена душа. Той продължаваше да я обича и да копнее за тялото й с първобитния елемент в личността си, който оставаше след разрухата.
Те се отправиха най-напред към западната половина на града. В ниската си част, докрай морето, тя бе нова, с големи държавни здания, с тютюневи складове и големи частни къщи, които по шосето за Драма ставаха по-редки и почваха да приличат на вили, заобиколени с градини от буйна субтропична растителност. После те тръгнаха нагоре към стария квартал, по стръмните улици със стъпала от гранит, и видът на къщите се промени. Между нажежените от слънцето скали се гушеха вехти, жалки, прогнили от времето паянтови жилища, без дворове и зеленина, с врати, по които седяха унесено меланхолични стари жени, с решетести прозорци, върху които съхнеха окъсани долни дрехи или пелени. Тук-таме по гранитните стъпала на уличките слизаше безработен мъж с лице, замръзнало от апатия и безнадеждност към гладната жена, която го бе изгонила от къщи, към слънцето и синия простор. Жълтеникави маларични деца играеха на кокалчета или седяха неподвижно, озлобени, безмълвни от глада и дизентерията, които разяждаха червата им. Зад басмената завеска на някой прозорец се показваше жена и после разочаровано се дръпваше назад. Видът на куция чужденец не обещаваше оскъдното парче моряшки хляб, защото с него вървеше жена — прекрасна и гладка като слонова кост, омразна съперница в пазара на любовта. Завеската се спускаше в очакване на някой войник или моряк, които щяха да минат, държейки хляба в ръка. От всичко лъхаше миризма на разложение, скрито усещане за неприязън и потискаща сънливост. Ирина попита:
— Как ви се струва този квартал?
— Прилича на помийна локва, която трябваше да избиколим.
— Същото помислих и аз… Но не ви ли се струва, че сме закоравели ужасно?
— Обратното би било смешно и безполезно.
— Ако тук беше Костов, щеше да почне веднага с раздаване на пари.
— Затова ми е противен — сухо произнесе германецът.
Те слязоха отново на площада, а оттам тръгнаха към хълма, на който се намираше крепостта. Трябваше да се изкачват пак по стръмните улици, които приличаха на урви с нажежени от слънцето камъни. От паянтовите къщици лъхаше задуха и смрад. Най-после те се изкачиха горе, в подножието на крепостта, и намериха прохлада в сянката на малък чинар.
Оттук се виждаше целият град, както и част от хълмовете, по които криволичеше шосето за Драма. Синият залив продължаваше да бъде тих. Една немска торпедна лодка браздеше огледалната му повърхност, оставяйки зад себе си дълга ивица от млечно-бяла пяна. В далечината към сушата, под яркото кобалтово- синьо небе се губеше верига от безплодни жълтеникави хълмове.
Под сянката на чинара дойде пазачът на гробницата, уморен и запъхтян от трудното изкачване. Той извади часовника си, за да покаже своята точност, а после с голям и старинен ключ отвори вратите на крепостта. Влязоха вътре. Дворът беше обраснал с татул, с непознати бодливи растения, макове и слез, между които бръмчеха насекоми. Върху камъните пробягаха гущери. Изронени стъпала водеха към крепостните стени, към бойниците и кулите, чийто пепелносив цвят изпъкваше с мек контраст върху лазурния фон на залива.
Ирина и фон Гайер се изкачиха върху една от стените, ронейки при всяка стъпка ерозираните й камъни. Тишината и мъртвешката неподвижност на крепостта засилиха у двамата чувството за разруха и горест, което сега им се стори някак приятно.
— Това е тъкмо за вас — рече тя.
Германецът не отговори. Погледът му, смекчен и замрежен, блуждаеше в синевината на залива, сякаш го виждаше осеян с варварските кораби на средновековието — мрачни галери с платна и чугунени топове, с гребци, оковани във вериги. Мисълта му възстановяваше десанта на сарацинските пирати, тревогата в крепостта, опустошителното нашествие на разбойниците в града и обичайното клане след това. И всички тия образи го бяха развълнували като старинна приказка за минали времена, които нямаше да се върнат никога.
— Оттук венецианците са бранели града — каза той след малко.
— Защо им е бил този горещ град? — попита Ирина.
— За търговията — отговори германецът.
А после му се стори, че в следите от венецианското владичество над тази крепост имаше нещо противно, което напомняше похватите на Немския папиросен концерн и разсейваше романтиката на миналото. Той наведе глава и отрони с бастуна си един камък от бойницата. Крепостта се беше превърнала изведнъж в досаден куп от развалини на венецианска търговска кантора.
Слязоха от бойниците и тръгнаха към вътрешната част на крепостта, минавайки през двора, разделен със зидове на по-малки отделения, които можеха да се бранят последователно, ако неприятелят прехвърлеше външните стени. Пред Ирина и фон Гайер се разкриха караулни помещения, водохранилища, стаи за началниците, карцери, заобиколени с ров, места за припаси и храни. Дъбовите врати, обковани с ръждясали железа, се отваряха и скърцаха тъжно и продължително в лабиринта от високи кули, от тъмни и хладни каземати. Под случайно обърнатите камъни изскачаха скорпиони, които пазачът се мъчеше да стъпче. В нишите на стените спяха прилепи. По пода се търкаляха мумифицирани от сухия въздух трупове на грабливи птици, намерили последно убежище в това място на запустение и тъга. Най-сетне обиколката свърши и те излязоха с чувство на облекчение под синьото небе.
Когато тръгнаха да си отиват, те видяха едно отделение български войници, което бе влязло в двора на крепостта. Слаб и мършав подпоручик, чието лице, обагрено жълтеникаво от всекидневната задължителна употреба на атебрин, даваше отсечени заповеди. Част от войниците монтираше две тежки зенитни картечници, а останалите ги камуфлираха със зеленина. Всичко се вършеше бързо и нервно, сякаш заповедта да се заеме тази позиция бе дошла много припряно. Пазачът стана сериозен и угодливата усмивка върху лицето му изчезна.
— Какво е това? — попита Ирина.
Фон Гайер повдигна рамене, но лицето му остана спокойно.
— Можете да се осведомите от офицера — каза той.
Ирина се приближи до подпоручика, който, погълнат от работата си, не бе забелязал още цивилните.
Той бе запасен от Школата, мрачен и кисел младеж, мобилизиран непрекъснато от две години насам. Режимът, правителството и армията го бяха озлобили срещу всичко. Той не бе комунист, но се вбесяваше от това, че в тила имаше съученици, които се занимаваха с търговия и които военните окръжия не мобилизираха никога. Тия привилегировани типчета си оставаха в безопасност при всички възможни промени, докато на него, под страх на военен съд, началството заповядваше да върши издевателства. И затова той чакаше с мрачна злоба и нетърпение края, разрухата, поражението, в които искаше да види министрите и началствата си съдени, макар че самият той имаше да отговаря също, задето се бе подчинявал на тяхната лудост.
— Извинете!… Има ли нещо тревожно? — попита Ирина. Младежът я погледна саркастично, сякаш искаше да каже:
„А нима всичко досега ви се струва спокойно?“ Той почувствува раздразнение от изумрудите върху платинения часовник на ръката й. Ирина му обясни, че иска да отиде на острова.
— Не бързайте толкова!… — Малко по-приветливо рече той. Ирина го бе облъхнала с мирното спокойствие на тила, за което душата му копнееше. — По крайбрежието е обявена бойна готовност.
— Какво значи това?
— Може би десант. От Крит е потеглил английски конвой. Ако завие към Африка, тревогата ще се вдигне и тогава можете да отидете на острова.
— Благодаря — каза Ирина.
Войниците монтираха бързо картечниците върху тежки поставки. И тия зенитни картечници, със своите измервателни уреди, винтове и лостове, образуваха странен контраст с първобитния венециански топ, който лежеше в тревата до тях — проста тръба от чугун с много дебели стени и малък отвор за фитила при слепия й край.
Ирина се върна при фон Гайер и му съобщи новината, която бе научила от офицера.
— Ще се осведомя подробно от Фришмут — каза германецът.
