— Къде са мъжете? — попита той, когато седнаха на верандата.
— Заминаха тази сутрин по работа.
— Това не е много учтиво към вас — рече той, като гледаше разсеян краставичките и ракията. — Дойдох да ви предупредя за неприятни неща.
— Неприятни ли?… Какви?
— Положението е много лошо — осведоми той, като запали едната от петте цигари, които лекарите му позволяваха да пуши следобед.
— Отдавна знаем това — каза Ирина.
— Да, но сега е вече неудържимо!… Русите са при Днестър, а след две седмици ще бъдат може би в София.
— Толкова скоро?… — с досада произнесе Ирина. После тя си спомни за моторницата, която фон Гайер щеше да иска от Фришмут, и попита бързо: — Какво става с бойната готовност по крайбрежието?
— Нищо — отговори генералът. — Вдигната е.
— А защо беше обявена?
— Не можах да разбера точно. Немците мълчат като риби.
— Любезни ли са?
— Не повече от друг път. Нима сте виждали любезен немец?
— Днес фон Гайер ми обеща моторница за Тасос.
Генералът я погледна с опулени от безразсъдството й очи.
— Какво?… — рече той. — На Тасос ли?
— Да!… А после в Солун.
— Това е лудост от ваша страна!… — произнесе той. — Пълна лудост!… Надявам се, че няма да го направите. Аз изпратих семейството си в България още миналия месец… Вие не знаете колко опасно е тук. Гърците са настръхнали и могат да ни изколят всеки момент.
— Ще потърсим закрила от Кондоянис.
Ирина се засмя, но генералът не разбра шегата й и каза възбудено:
— Оставете тоя грък!… Червените андарти ще обесят и него. Тази война не прилича на никоя друга… Сега положението е съвсем особено… много тревожно… ужасно лошо.
— Вие какво смятате да правите?
— Какво ли?… Купих на дъщерята апартамент, дадох образование на сина… Какво повече?… Нямам пари да отида в чужбина. Аз съм дребосък, стар човек, няма кой да ме закача… С гърците се отнасях добре и съвестта ми е чиста… Да му мислят други.
— Но преди войната вие бяхте военен аташе в Берлин — закачливо напомни Ирина.
— Та що от това?… — някак обидено попита генералът. — Знаете ли какъв доклад има от мене?… Още три години преди да почне войната аз писах във Военното министерство, че ако германците тръгнат срещу Русия, ще бъдат бити катастрофално… Заявих това и на самия Хамерщайн, когото после Хитлер хвърли в немилост.
Генералът не бе сигурен, че това очистваше политическата му съвест напълно, на фактът изглеждаше верен.
— Добре сте!… — каза Ирина, като гледаше тъмнеещия силует на острова. — Това е все пак заслуга. Моят съпруг не може да се похвали с нищо.
— Той се увличаше много — съчувствено произнесе генералът. — Аз го съветвах често да няма вземане-даване с политиците и да внимава със стачниците… Какво мисли да прави с тютюна?
— Не зная — равнодушно отговори Ирина. — Не се интересувам от него.
— Как не се интересувате? — с упрек попита генералът. Той бе свикнал да разрешава всички важни въпроси с помощта на жена си. Тя имаше голям дял в амбицията му да стане тютюнотърговец.
— Не разбирам нищо от търговия — обясни Ирина.
Тя го погледна бързо и по напрегнатия израз на лицето му разбра, че сега бе дошел не да бъбри, а да иска някаква услуга. Като повечето офицери той не умееше да хитрува.
— Носят се слухове, че вашият съпруг ще продаде тютюните си на Кондоянис — предпазливо подхвърли той.
— Приказки!… Едва ли има нещо вярно в това.
— Снощи Кондоянис е бил на вечеря у вас.
— Кой ви каза?
— Лихтенфелд.
— Обикновено посещение на учтивост — разсеяно отговори Ирина. — Впрочем вие също бяхте поканени, но не дойдохте.
— Имах разправия със съдружника си.
— Кой ви е съдружник?
— Един простак!… — каза генералът и въздъхна безпомощно. — Някога е бил на служба у вас… Казва се Баташки.
— Чувала съм това име.
— Сега не можеш да му излезеш насреща.
— Защо не го оставите?
— Той е добър техник, а аз не разбирам нищо от тютюни. Генералът отпи от ракията и се загледа неподвижно в хоризонта. От морето духаше слаб прохладен ветрец. Слънцето клонеше към заник. Една рибарска ладия с надути платна приближаваше лениво брега.
— Добре е, ако стане, защо не? — подзе генералът, като се върна отново на слуховете за сделката с Кондоянис. — Нека изплува поне един.
— Вие предадохте ли тютюна си на Немския папиросен концерн? — попита Ирина.
— Предавам го тия дни.
— Значи, нямате повече грижи тук?
— Нямаше да имам — изпъшка генералът. — Но излъгахме се, та купихме петдесет хиляди килограма тютюн извън контингента за Немския папиросен концерн… Рекохме да спечелим някоя и друга пара след примирието, когато тютюнът се търси… Кой можеше да помисли, че положението ще стане такова!…
— Предложете ги на фон Гайер — каза Ирина. — Немският папиросен концерн ще ги купи веднага.
— Защо ми са книжни пари? — плачевно въздъхна генералът.
Ирина се засмя вътрешно. Пак под натиска на енергичната си съпруга генералът се беше присламчил към търговския пир на лъвовете и сега, затънал до гуша, се чудеше как да излезе.
— Какво мислите да правите с този тютюн? — попита Ирина.
— Тъкмо за това дойдох да се посъветвам с вашия съпруг — каза генералът. — Ако той подготвя действително нещо голямо с Кондоянис, би могъл да вмъкне и моята дребна партида… Кажете, не намирате ли, че може? — Гласът на генерала стана изведнъж патетичен. — Най-сетне касае се за услуга на един честен… заслужил българин…
В червеникавата светлина на залеза върху сакото на генерала личеха лентичките на множество ордени, които той носеше отчасти от суетност, отчасти за да вдъхва респект на администраторите в Беломорието. Той си оставаше все тъй лек, приятен и безобиден дърдорко, на когото връзките с Немския папиросен концерн не стигаха до черно родоотстъпничество. Ала нещо невидимо отнемаше част от достойнството му, смаляваше го, превръщаше го от генерал с ордени и заслуги в обикновен търговски шмекер. И това беше навикът му да показва и друса ордените си в преговорите за всеки гешефт, който простакът Баташки му внушаваше да направят. А онова, което липсваше от достойнството му, бе отнето, подобно на хиляди други хора, пак от тютюна.
Генералът си отиде, когато стана тъмно и на небосвода почнаха да трептят бледи, забулени в млечна мъгла звезди. Ирина му обеща уклончиво подкрепата си. След малко по телефона се обади фон Гайер. Той й съобщи, че Фришмут е дал моторница и на другия ден могат да отидат на острова. Уговориха да се срещнат сутринта на пристанището. След това Ирина вечеря сама, защото Борис и Костов още не бяха се завърнали, а после взе хинин, отиде в стаята си и потъна в загадката на някакъв детективски роман. Тия романи бяха станали отдавна единственото четиво, което я увличаше. И така тя задряма върху кушетката несъблечена, понеже бе решила да дочака идването на Борис и на Костов и да им каже, че на сутринта щеше да отиде на
