острова с фон Гайер. Те дойдоха към полунощ, уморени от пътуването с колата до съседния град, където „Никотиана“ манипулираше двеста хиляди килограма тютюн извън редовния контингент за Немския папиросен концерн и извън други триста хиляди, които се обработваха в Кавала.
Идването им я изтръгна от някакъв сън, объркан и безсмислен като всички сънища, но наситен с горестното чувство на спомени от юношеството. После изведнъж приятният сън изчезна, за да стори място на неприятно и дрезгаво грачене. И когато се събуди, тя съзна, че това грачене бе свиренето на клаксона, с което Костов викаше Виктор Ефимич да му отвори голямата желязна врата на двора, за да прибере колата в гаража. Тя остана да лежи върху кушетката, искайки да задържи горестното опиянение от съня, който не бе траял повече от няколко секунди. Но това опиянение изчезна почти мигновено и се замести веднага от равна и студена печал, от досада към болния и преситен свят, който я заобикаляше и усещаше своята гибел. Докато лежеше неподвижно, тя чу как експертът прибра сам луксозната си американска кола в гаража. После тя чу как двамата, Костов и Борис, влязоха в трапезарията, а Виктор Ефимич им донесе вечерята.
Тя стана, оправи лениво косата си и влезе при мъжете. След изчезването на вълнуващия сън лицето й бе придобило обикновения си любезен и безразличен вид.
— Свършихте ли? — попита тя.
— Още не — отговори Борис. — Но всичко върви много добре.
По високия афектиран тон на гласа му тя разбра, че както винаги в късните часове на нощта, той бе много пиян, но за разлика от друг път — сега се намираше в добро настроение. С тях бе заминал и Кондоянис, за да прегледа тютюна, и вероятно спогодбата за сделката беше вече постигната.
— А кога ще свърши всичко? — попита тя с досада.
— Търпение, мила!… — Той се опита да бъде нежен, като погали ръката й, но остана само сладникав. — Трябват ми още няколко дни, за да проверя калкулациите, а след това ще отидем в Солун да прегледам фабриката и подпиша договора.
— Да, но аз нямам никакво намерение да се пържа тук дотогава… — Тя се обърна към Костов: — Къщата ви прилича на пещ!… Подозирам в нея и дървеници.
— Такава е — равнодушно отговори експертът. — Но дървениците са чисто въображение!… Искате ли вино?
— Не — отговори тя.
Костов си наля чаша вино, проклинайки пристъпа на гръдната жаба, с който щеше да изкупи удоволствието от него.
— Трябва да ви намерим някакво развлечение — каза той след малко, като пипна в джоба си кутийката с нитроглицеринови хапчета.
— Аз си го намерих сама — заяви тя. — Утре отивам на острова.
— С кого? — попита експертът.
— С фон Гайер.
Настъпи мълчание, което предвещаваше буря. Съзнавайки това, Костов пожела иронично лека нощ и побърза да се измъкне от трапезарията.
— Какво ще търси и фон Гайер с тебе? — мрачно попита Борис.
— Ти почваш пак!… Не мога да отида на острова сама. Трябва да ме придружи някой.
И тя се изсмя. Цинична и дръзка, каквато бе станала с него, тя не искаше да го лъже, а само да избегне скандала.
— Не позволявам!… — сурово отсече той.
— Ще бъде идиотско и невъзпитано, ако се откажа сега… Сама помолих фон Гайер да поиска моторницата от Фришмут.
— Не позволявам!… — диво изкрещя той, като се изправи настръхнал. — Няма да ставам посмешище на чиновниците си тук… Цяла София говори вече за поведението ти… Или не ти стига, че му беше любовница три години?
А тя го смаза хладно с думите:
— Да, по твоя поръчка.
По лицето му, изкривено от ярост, пробягна болезнена спазма, сякаш го бяха ударили с камшик. Тя се изсмя жестоко в очите му, макар да съзнаваше, че той изпитваше чувство, което го бе държало прикован към нея още от оня далечен ден, когато я целуна при параклиса за първи път. Защото през всичките години на своето могъщество той не бе имал друга любовница. Но това чувство бе вече страшно обезобразено от живота и потъпкано от него два пъти заради „Никотиана“. И затова тя не изпита към него никаква жалост, а само наблюдаваше хладно болезнените гърчове на лицето му, измъчения и жаден поглед, с който търсеше да намери у нея онова, което бе пропуснал завинаги в живота си. Изтощен от напрежението и мъката си, той се строполи отново на стола и гласът му изхриптя тихо, сякаш говореше на себе си:
— Няма да те пусна, каквото и да стане… Ще направя скандал на улицата… на самото пристанище.
А тя се разгневи внезапно от заканата му и рече ядовито:
— Опитай се и ще видим… Тогава тичането ти подир Кондоянис може да стане излишно.
— Какво?… — изрева той вън от себе си. — Значи, ти ме заплашваш?
— Само те предупреждавам.
— Какво?… Че ще ме арестува Гестапото ли?
— Не тебе, а Кондоянис.
Той се озадачи малко, защото разсъдъкът му, замъглен от пиянството, работеше бавно.
— Искаш да провалиш сделката… — безсмислено произнесе той.
— Ти ще я провалиш сам, ако направиш скандал!… Разбираш ли ме?… Тъкмо сега вниманието на фон Гайер трябва да бъде отвлечено от Кондоянис.
В мътните му очи се появи просветление.
— А-ха!… — рече той внезапно. — Искаш да ме увериш, че ще действуваш както по-рано?
— Не както по-рано!… — извика тя гневно. — Сега фон Гайер ми харесва… Искам само да кажа, че интересът ти съвпада с моето поведение.
— Така ли? — изхърка той.
Очите му изразяваха тъпо безпомощно смайване пред новото положение. Пияният му разсъдък го възприемаше бавно и сякаш се колебаеше. Стори й се, че дори в тоя момент, когато приличаше на самотен и грохнал звяр, алчността му щеше да притисне чувството към единствената жена, която бе обичал в живота си. Дори в тоя момент, когато душата му беше разкъсвана от страхове, когато потискаше кошмара от престъпленията си с алкохол, когато предусещаше гибелта си и имаше нужда от близко същество, пред него изпъкваше пак най-напред златният призрак на „Никотиана“, която беше обезобразила живота му. Но това бе само проста видимост от пиянството и бавния начин, по който възприемаше нещата. Всъщност той беше стигнал до дъното на пропастта, в която го бе завлекла „Никотиана“, бе се опомнил, бе съзнал ужасната си самотност в света, който се управляваше само от закона за печалбата. Той нямаше ни семейство, ни близки. Ледената му душа, отровена от тютюна, бе недостъпна за чувствата на обикновените хора. Той беше отритнал болната си жена, беше забравил почти напълно родителите си, беше умъртвил брат си, продал любовницата си, потискал, изнудвал и уронвал достойнството на стотици хора, осъждал на хронически глад хиляди работници. Той беше един от истинските, същинските властници, които от много години управляваха страната. Всички му се подчиняваха, но никой не го обичаше. И ето че сега проядените основи на света, който го бе издигнал, започнаха да скърцат. Наближаваше всеобща разруха, страшният удар на потиснатите, който щеше да помете и „Никотиана“. Пред него се очертаваха несигурно бъдеще, страхове, бездействие и неврастения, които щеше да потиска само с алкохол, а това означаваше лудост и гибел. Никога, никога повече от сега той не копнееше за близко същество, което да го обича и спасява от непоносимата самота!… А това същество за него можеше да бъде само Ирина. Цялата „Никотиана“ и всичко, което бе постигнал досега, не струваше повече от Ирина. Най-сетне той бе съзнал една истина в живота си. То този живот беше вече разбит и осакатен, а самата истина — безполезна. Дори поривът на любовта му, така мрачен и закъснял, бе покварен от егоизма — основното чувство, което управляваше живота му. В следващия миг той не викаше, а ревеше обезумяло:
— Така ли?… Така ли, мръснице?… Значи, ти искаш да отидеш на острова само заради любовника си!… Но аз няма да позволя това, чуваш ли?… Няма да ти позволя да мръднеш оттук!… По дяволите Кондоянис… и
