остана в нея.
— Какво искате да разкриете?
— Това са неща, които не представляват интерес за вас.
„Значи, не разчиташ на мене? — помисли тя. — Добре, ще видим!“
— Аз предполагам, че баща ми няма да ви изслуша. За отделните клонове той държи отговорни само директорите и не се бърка в работата им.
— Случаят е по-особен.
— Той няма навик да отстъпва от принципите си.
— Все пак аз ще направя опит да го видя.
— Не ви предричам успех.
Той се усмихна иронично, като че искаше да каже: „Ти си упорита, самомнителна и разглезена — истинска дъщеря на милионер!… Но не си въобразявай, че си интересна или хубава.“ После изведнъж лицето му стана мрачно. Може би планът му щеше да се провали. Той нямаше да успее, ако всичко не се обяснеше на Спиридонов подробно и ясно. Не се касаеше за уволнението на Борис, за кражбите на Баташки, за бюрократичната леност на директора и чиновниците, а за въвеждане на тонгата повсеместно и изведнъж във всички складове на „Никотиана“. Това щеше да бъде лъвски удар. Това значеше колосален гешефт, помитане на всички конкуренти в германския пазар. Джобовете на Борис бяха пълни с изчисления, таблици и листчета, върху които бяха отбелязани схематично, по точки, главните моменти за извършването на покупките, манипулацията и спогодбите, с оглед на промените, които изискваше ударът. Бяха предвидени всички възможни противодействия от работниците, конкурентите, политическите лица и стопанските институти, както и начините за тяхното преодоляване. Като че всички специалисти на фирмата бяха взели участие в изготвянето на този план. Той струваше на Борис много безсънни нощи, изтощително и напрегнато мислене, къртовска работа с таблици и статистики след отровната атмосфера и уморителния работен ден в склада. Ала великият човек, господин генералният директор на „Никотиана“, едва ли имаше време да изслуша поне две думи от фантастичното предложение на своя нищожен, дребен, уволнен чиновник, когото дори никога не беше виждал. Може би дъщеря му имаше право. Може би почивката за него беше тъй скъпа както и работата. Тогава на Борис не оставаше нищо друго, освен да напише изложението на пишеща машина и да го изпрати в централата или дома му като ония маниаци, които изпращаха до влиятелни хора планове за вечен мотор или за спасяване на света от икономически кризи. Но това щеше да го изложи веднага на подозрението, че представляваше един от тези маниаци. Оставаше още една много малка надежда: да заговори на Спиридонов в момента, когато последният излизаше от къщи да се качи в колата си. Но тъкмо в такива моменти големите хора бяха най-разсеяни, тъкмо когато бързат за някъде, просеците, глупците и маниаците ги отегчават най-силно. Не, и това нямаше да помогне. Едва сега Борис съзна колко труден беше пътят, по който искаше да тръгне, но пак не се отчая. Оставаха други възможности, други фирми, в които също можеше да опита.
Мария забеляза как върху лицето му се появи израз на гняв и презрение, сякаш искаше да каже: „Ти и баща ти сте надути пуяци, но аз не обръщам внимание на това. Важното е да свърша работата си.“ Тя не знаеше, пък и не можеше да знае нищо за плановете му. За нея той си оставаше само обикновен, дребен чиновник, който искаше да бъде върнат на службата си. Може би в тая безработица уволнението означаваше за него дълги месеци на лишения и хлопане по чужди врати, но той не желаеше, не се опитваше да я помоли за помощ дори с една коректна фраза, която нямаше да го унижи, дори поне с един намек в очите си. В тези тъмни, остри и хладни очи имаше някаква студена гордост, някаква неуязвима надменност, която по-скоро можеше да се изрази във верига от безскрупулни действия, отколкото да моли. И тогава тя пак съзна, че той се отличаваше напълно от всички мъже, които беше срещала досега, от всичките й ухажори, които така напразно и угоднически я уверяваха, че беше хубава, интересна, талантлива и съблазнителна. И тогава пак я осени парливото и странно усещане, че толкова жизнен и толкова твърд трябваше да бъде мъжът, когото желаеше да срещне и за когото мечтаеше в самотните часове на сплина и меланхолията си. Но тя все още не беше уверена в откритието си. Много пози и много хитрости я бяха разочаровали. Тя искаше да провери характера му докрай. Може би достатъчно беше да му направи само един двусмислен знак, че й харесваше, за да освободи веднага пружината на раболепието му и дръзкото желание да опита щастието си по-нататък. Много мъже бяха правили същото. Наистина тя рискуваше за малко гордостта си, но после можеше да я възстанови с един удар. Нека опита.
Тя повдигна глава и срещна очите му. В продължение на няколко секунди погледите им останаха втренчени един в друг, сякаш се мъчеха да проникнат в загадката на израза си. После тя се усмихна — това беше бледа, слаба, но все пак трептяща от кокетство усмивка на сивите й очи, на безкръвните й устни, която се явяваше у нея много рядко и приличаше на уморен слънчев лъч през разкъсаните облаци на дъждовен ден. Тази усмивка казваше: „Всичко зависи от мене.“ Тя почака малко, след това добави с погледа си: „Ти си доста особен и би могъл да ми харесаш.“ Пак почака, но и този аванс остана без отговор, удави се в непроницаемото спокойствие на очите му — тия остри, хладни и красиви очи. Сега те не изразяваха ни гняв, ни насмешливост, ни дръзката поза на човек, който съзнаваше, че го харесват, но това не бяха също и очи, които се смущаваха, бягаха или искаха да се скрият. Те бяха просто неуязвими, отчайващо недостъпни, пълни с неизвестност. „Хитрува — помисли тя. — Очаква да види докъде ще стигна.“ — Тогава тя хвърли последната си карта и произнесе смело:
— Ще говоря на баща си за вас.
— Опитайте — каза той. — Може би ще ме приеме.
Но пак нито помен от предишната насмешливост, нито следа, че се чувствуваше поласкан от усмивката й или че е глупак, който не я разбираше. Никаква раболепна благодарност в очите му и никакво желание да използва неуспеха й след аванса, който му отправи. Нищо, освен един малък, вежлив, безразличен поклон.
Тя измина бързо разстоянието до входа и влезе в хола. Изпитваше дълбоко вълнение, сякаш някакво откровение беше разкрило всичката красота на живота, която сплинът и неврастенията скриваха досега от погледа й.
Много пъти като дете тя беше влизала в този хол с гипсови украшения по тавана, с големи огледала и мраморни масички в ъглите, и винаги беше правила това с някакво радостно усещане за откритие на неща, хора или събития, които беше видяла навън в ливадата, двора или градината. Сега изпитваше същото усещане, същото желание да изтича в трапезарията и да съобщи на баща си, в пристъп на детинска радост, за откритието, което беше направила. Дойде на себе си веднага. Двадесет и четири години бяха издълбали бездънна пропаст между някогашното дете и бащата. Може би той щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, но нямаше да я разбере. От хола тя чу басовия глас на баща си в трапезарията, който се мъчеше да говори английски с ужасно произношение. Зара разтягаше напевно и живописно звънливото си сопрано и го поправяше. Двамата се забавляваха отлично и бяха почнали да пият чай, без да чакат Мария. Това й се стори много грубо и неучтиво.
Все пак тя влезе в трапезарията, като поздрави весело, и премести върху желязната подложка горещия електрически чайник, който Зара беше забравила небрежно върху покривката. Зара се извини плоско, като излъга, че го е оставила така само за миг. Тя беше навлякла ярък син пеньоар, който се отваряше при всяко движение и разкриваше доста безсрамно коленете и деколтето й. Татко Пиер се мъчеше да разпръсне лошото впечатление от всичко това, като се преструваше, че не го забелязва. Той се намираше в много добро настроение и постоянното, някак враждебно стеснение, което изпитваше от дъщеря си, сега се беше превърнало в чувство на благодарност, задето тя отказа да продължи пътуването до Атина. Той забеляза с изненада руменината върху бузите й. Човек не можеше да си представи нищо по-рядко от това — да види Мария оживена.
— Е, какво?… Изглежда, че ливадата ти харесва — рече той. — Аз също бих останал тук, ако не беше тоя проклет французин от режията, когото трябва да видя в Атина…
Никакъв французин нямаше нужда да вижда той в Атина. Дори напротив, заради приключението със Зара той отлагаше една важна среща с холандски търговци в Хамбург. Но Мария не обърна внимание на лъжата му и каза бързо:
— Навън чака един младеж, който иска да ти говори. Моля те да го приемеш веднага.
— Какъв младеж?… — попита татко Пиер.
