партизанските нощи и от самотността на жена, която не можеше да забрави един мъртъв и обичан човек. Но над всичко, което изпитваше сега, владееше спокойствието и волята й, която бе излязла от отряда закалена и твърда и която побеждаваше пристъпите на неврастенията й. Тази воля извираше от вярата в бъдещето, от дълга към партията и към хиляди загинали комунисти. Тя не бе мръднала от своя пост.
Колата наближи първите линии и останките на смъртта ставаха все по-пресни. Табелки с надпис посочваха неизчистени минни полета. В една нива, забит почти отвесно в земята, стърчеше опожареният корпус на самолет. Някъде гниеше конски труп. А над всичко грееше майско слънце, пееха чучулиги и никнеха треви и цветя. Павел говореше нещо за края на войната, но Варвара не го слушаше и мислеше за друго. Тя го прекъсна внезапно:
— Доволен ли си от мене?
— Да, разбира се!… — Той я погледна учудено. — Защо питаш? Ти се държа тук в критичните моменти много добре.
— Както в отряда ли?
— Много по-добре.
— Значи, не съм вече баласт… с револвера-играчка, окачен на шията ми.
— Никой никъде не те е считал за баласт.
— Може би само Динко.
Той я погледна внимателно и по треперенето на мускулите върху лявата половина на лицето й разбра колко зле бяха нервите й. Пак Динко!… Тази умна жена бе непоправимо чувствителна и само работата можеше да я изтръгне от меланхоличния й болезнен спомен за него. Може би тя щеше да бъде съвсем друга, ако този стихиен човек й бе дал поне приятелството си… Ала тя и така беше добра. Пред офицерите в щаба тя показваше само непоклатимата си уравновесеност на комунист, а това я караше да прилича на тънък стоманен кинжал. Имаше ли значение какво преживяваше отвътре?
Павел съзна, че имаше. Тя се намираше пред прага на неврастенията и с последни сили стоеше на поста си. А после щеше да рухне изведнъж тихо, безславно, незабелязано, като неизвестен партизан, умрял в планината от студ или глад. И тогава дори другарите от отряда й щяха да я забравят. Поемата на нейния живот бе героична, но тиха и скръбна.
Той я погледна внимателно пак и рече:
— Знаеш ли какво е решила да прави партията с тебе?
— Какво?
— Да те използува в чужбина.
— Все ми е едно. — Тя не изпита никакво вълнение, но след това помисли малко и добави: — Бих предпочела да работя по линията на профсъюзите.
— Не!… — каза той. — Ти си умна и твърда, а партията има нужда от такива хора в чужбина… Моята препоръка ще бъде също такава… Но преди това ти трябва да починеш… Лявата половина на лицето ти не е в ред.
— Да, мускулите играят… Дребна работа.
— Не е дребна работа… Ужасът беше твърде голям, а умът и тялото ти го усещаха двойно. Имаше много причини за това.
— Да — рече тя, като почувствува досада от разговора. По шосето се зададе дълга колона от немски пленници.
— Виж!… — каза тя. — Пленени фрицове.
Той се усмихна и я погледна изпитателно.
— Не те ли обзема желание да изпразниш един пълнител в тях?
— Не!… — каза тя. — Странното е, че не. Но ако не бях влязла в отряда, може би щях да изпитам такова желание… Страданието изостря борбата и движи света напред, като създава бунта на масите. Но едновременно с това то прави хората по-човечни… И това е откритие на евреин.
Павел я погледна критично. Нейният ум си оставаше винаги чудноват и склонен към контрапунктове, без да напуска реалността.
— Нагазваш в християнска етика — рече той, като помисли за умората на нервите й.
— Съвсем не!… — Тя се усмихна, обзета от оживлението, в което винаги я докарваха споровете. — Това е вяра в човека… Това е благороден и прост механизъм на съзнанието, чрез който ние се издигаме над личното и увличаме масите… Съгласи се, че ще бъде абсурдно, ако някой луд евреин, следвайки думите на Мойсея, започне да разстрелва тая пленена сган… Половината от нея са работници и утре могат да се превъзпитат в комунисти.
— Да!… — Павел се усмихна. — Ти почваш да агитираш дори пред своя командир.
— А ти винаги си правиш експерименти с мене.
— Искам да видя състоянието на нервите ти.
— Бъди спокоен… Нервите ми са в ред. А ако се почувствувам негодна за работа, ще си тегля куршума.
Той я погледна и видя, че мускулите върху лявата половина на лицето й трепереха пак. И тогава почувствува мъка, задето тя бе едновременно толкова героична и слаба. Слаба — поради своята чувствителност, и героична — със своето себеотрицание да служи на партията.
Автомобилът се изравни с колоната на немските пленници. Те вървяха бавно, с наведени лица, смазани под тежестта на умората и непрекъснатите сражения, обезоръжени, мрачни, окъсани, с избелели от дъжда и слънцето униформи. Някои бяха ранени и превързани набързо с кървави бинтове. Имаше нещо потрисащо в израза на лицата им и това бе резигнацията, отчаянието, пълната безнадеждност на хора, които нямаше към какво да отидат и при какво да се върнат, защото бяха унищожили всичко пред себе си и зад себе си. Някои гледаха все още ожесточено и тъпо като зверове, попаднали в клопка, но имаше и тихи, скръбни, укротени човешки лица, които съзнаваха вече безумието на престъпленията си, отговорността за които почваше някъде отгоре, но стигаше и до тях. И някои от тези тихи и скръбни лица се повдигаха нагоре и гледаха с копнеж лазурния хоризонт, зеленината и цъфналите цветя, сякаш търсеха някакво усещане или някаква надежда, че животът можеше да почне отново, да победи отчаянието, разрухата и смъртта. Пленниците отминаха. Те бяха цяла рота или може би остатък от дружина, която се бе предала сутринта.
Шосето се издигаше нагоре с лек наклон и след малко колата стигна до билото на леко възвишение, от което се виждаха пехотни позиции. Павел извади бинокъла си и се загледа в тях. Тук-таме в немските линии се вееха бели знамена, а българите, излезли от окопите си и събрани на групи, коментираха радостно мира. Зад една малка могила се виждаха група от танкове, които сякаш все още не вярваха на примирието и се спотайваха зад прикритието си. Наляво равнината преминаваше в хълмист терен, в чиито гънки се бе сгушил щабът на един артилерийски полк. Колата се отби от асфалтираното шосе и по черен, изровен от танкове и влекачи, път тръгна към щаба, последвана от охраната на мотоциклистите. Павел искаше да поговори с полковия командир, а след това да обиколи с него позициите на батареите. Интересуваше го настроението на войниците. И пак някакво чувство на безоблачно щастие, на доволство от себе си, което идеше от победата, слънцето и цветята, го накара да си представи грейналите им от радост лица и поздравите, с които щяха да го посрещнат. Но капитан Денев го разочарова внезапно.
— Господин генерал… — каза той смутено. — Мостчето още не е в изправност.
Капитанът си спомни, че го бяха предупредили сутринта по телефона, но той беше забравил това.
— Пионерите спят ли? — попита генералът — Поправят го от снощи… Виновен съм, че пропуснах да ви кажа това.
— Тогава спрете колата!… Ние ще почакаме тук, а вие идете в щаба и докарайте полковника с мотоциклет. Вероятна мостчето ще издържи тежестта му… А на пионерния подпоручик кажете, че ако баба му можеше да носи пагони, бих предпочел да приема в дивизията си нея.
— Тъй вярно, господин генерал!… — облекчено отвърна капитан Денев, доволен, че гневът на генерала се изрази в безобидна шега.
Колата спря и капитанът слезе от нея, за да седне в коша на един мотоциклет от охраната. Той съзна, че у генерала имаше нещо подкупващо, ведро и слънчево, което приобщаваше хората към новия свят. Тревогата и чувството на несигурност, което капитанът изпитваше отначало към комунистите, се превръщаха неусетно в спокойна солидарност към тях. И докато мотоциклетът го возеше по неравния път, той почна да мисли за неверниците от щаба: „Те са мухлясали глупци!… Те не виждат колко силно и пълно
