вечерта дивизионните щабове, стигна до полковите, премина в дружинните и запъпли между войниците.
Павел се разсъни напълно. През отворения прозорец на селската къща се виждаше сребърно- белезникавият небосклон на изток. По него все още трептяха звезди. После на хоризонта се появи розова ивица, която се разрасна постепенно, доби оранжев оттенък и удави блясъка на звездите. Павел обичаше тия часове. Те бяха лишени от паразитните чувства и мисли, които тормозеха съзнанието му през останалата част на деня. През тях времето сякаш протичаше с обратен ход, така че в съзнанието му оживяваше миналото, а личността му го съзерцаваше удивено и добиваше сила за нов устрем напред. И сега времето пак потече с обратен ход. Той се видя отново в скривалището на партизанския щаб, където играеше на шах с врага и смъртта, после във военната школа на Съветския съюз, където бе изучил тънкостите на тази игра, после в долината на Ебро, където повеждаше рота от испански работници в атака, после в галериите на Минас Хераес, където организира стачка между безропотния човешки добитък от индианци, метиси и негри, после в тъжните степи на Патагония, където студен антарктичен вятър свиреше покрай кулите на петролните кладенци, после в товарния параход, който го пренесе от Марсилия в Буенос Айрес, после в групата от трима нелегални, изтощени от глад младежи, които бягаха към границата.
Сиянието на зората се превърна в майско утро. Стаята се изпълни с ярка светлина и лъчите на слънцето огряха куртката му, окачена на стола. Върху нея лъщяха пагони на генерал-лейтенант и лентичките на нови съветски ордени. Той се усмихна доволно. Пагоните и ордените го радваха, макар да се преструваше на равнодушен към тях. Те бяха подарък от народа и от щастливата му пролетарска звезда, която го бе провела невредим през изпитания и опасности, в които три четвърти от другарите му загинаха. Те бяха част от поемата на пълнокръвния му динамичен живот, който не бе оставил зад себе си сенки на неудовлетвореност или печал. Понеже обичаше живота и животът го беше възнаградил.
Някой почука тихо. Вратата се открехна и зад нея се показа мургаво войнишко лице.
— Другарю генерал, часът е шест!…
— Ставам… — извика Павел.
След половин час, обръснат и свеж, той закусваше с офицерите от щаба си в малката селска гостилничка, приспособена за стол. Новината за капитулацията на немците бе потвърдена по телефона от щаба на армията.
Около тясната маса седяха десетина мъже в кафени походни униформи и една дребна, слаба жена с пагони на майор. Тя имаше умно лице, което човек, макар и повехнало, без колебание би нарекъл приятно. Тя изпълняваше неопределената функция на офицер за поръчки при политическото командуване на армията, движеше се по целия фронт и произнасяше пред войниците хубави вълнуващи речи.
Повечето мъже в стола бяха офицери от бившата армия и показваха съответната изисканост в маниерите. Те имаха загладени лица, безупречно стегнати униформи и някакво особено чувство за генералщабно достойнство, което изразяваха в снизходителна сдържаност и желание да не смесват преценките си с грубото въодушевление на партизаните, които нахълтаха с големи чинове в армията. В началото на войната те приеха своя командир с иронична почтителност и веднага се опитаха да му направят няколко дребни шиканийки. Но генералът от съпротивата показа, че не беше наклонен да се шегува. Той реагира бързо и строго. Двама от шмекерите той заплаши с военен съд, а на останалите внуши, че при опит да своеволничат ще докара един охранителен взвод от първите линии. Щабната машина заработи изведнъж бързо и точно. Недоволниците се подчиниха, но своето чувство на генералщабно достойнство те не загубиха и дори в тоя момент продължаваха да гледат насмешливо новите му пагони. Те мразеха военните му познания, добити в Съветския съюз, хладнокръвието и бързата му съобразителност, енергията и умението му да се справя с хората. Те се дразнеха от хубавата му спортна външност и съвършенството, с което говореше испански, френски и руски език. А същата неприязън изпитваха те и към жената-майор, която разпалваше войниците, и към подполковник Данкин, от очите на който не убягваше нищо, и към дивизионния лекар с продълговатите бадемовидни очи, който с еднакво умение можеше да изпълнява и функцията на политически командир. Те ненавиждаха и четиримата, защото виждаха, че това бяха комунисти от най- противния за тях вид — неумолими, настръхнали, бдителни.
Но всичко това те криеха доста умело под маската на съмнително приобщаване. Само един или двама от тях бяха заели честно отношение към новия свят и приемаха радостно доверието, с което ги удостояваха комунистите. Останалите разчитаха върху по-нататъшното развитие на събитията, върху стария опитен конспиратор, който дърпаше още конци във Военното министерство и след два преврата в миналото навярно замисляше трети. Те криеха тая надежда под бъркотия от прогресивни фрази и смешни съчетания от набързо усвоени марксически термини. Павел сърбаше чая от липов цвят и с ведрото си чувство за хумор продължаваше да ги слуша и да се забавлява с тях. Той мислеше: „Не беше лесно да командуваш дивизия с щаб от такива шмекери… Аз се справих с тях, защото партията ме е научила да боравя с хората. Неколцина ми помагаха честно и са вече спечелени… А да печелиш хората е цяло изкуство.“ После той се сепна изведнъж: „Внимавай да не станеш глупак… Внимавай кого ще предложиш за производство.“
Той изпи чая си и произнесе внезапно:
— Капитан Денев!…
— Заповядайте, господин генерал…
— Ще ме придружите в обиколка по сектора.
— Тъй вярно, господин генерал.
Павел стана и тръгна към вратата, последван от Варвара и капитан Денев. Останалите офицери се изправиха едновременно, удариха токовете си и застанаха мирно. Капитан Денев тръгна след Варвара под косите иронични погледи на другарите си. Той бе мършав кестеняв човек и минаваше за кариерист, понеже бе спечелил доверието на генерала.
Навън пред щабния стол чакаше мощна военна кола, зад която дойде охрана от мотоциклисти в каски. Павел ги погледна с досада. Нямаше вече нужда от тях. Под майското слънце, в синия простор, в благоуханието на цветя и треви се носеше мирът. Стръмните покриви на селските къщици, потънали в букети от зеленина, се очертаваха ярко върху фона на чистото небе. Фасадите и покривите им бяха обрасли със зелен мъх. Ливадите и хълмовете бяха също зелени. Всичко тук бе зелено и свежо. На отсрещния тротоар, задържана от войници, се вълнуваше тълпа от словашки селяни, която посрещна българския генерал с бурно ура. Тя го поздрави за победата и мира. Павел и Варвара отговориха с вдигане на юмрук — бойния поздрав на комунистите. От тълпата се отделиха две момиченца, синеоки и руси като куклички. Те поднесоха букети от рози. Варвара и Павел поеха усмихнати цветята, а след това целунаха двете деца и седнаха в колата. До шофьора се настани капитан Денев. Селяните продължваха да викат ура.
Когато колата потегли, лицето на Павел стана отново хладно и сериозно както преди. Той се преструваше пак на равнодушен, макар че всичко, което видя, го гьделичкаше и ласкаеше приятно. Той не можеше да победи лекото опиянение от това, че щастливата му червена звезда се издигаше все по-високо, че бе произведен завчера генерал-лейтенант, че небето синееше, тревите благоухаеха и красиви словашки момичета хвърляха цветя в колата му. Той се радваше на победата, на девойките, на цветята, на пролетта. А Варвара, която седеше до него, сякаш съзна това и помисли тъжно: „Този човек е неспособен да изпита печал… Може би е ужасно повърхностен.“ А след това се поправи: „Не, не е!… Той реагира на всичко, но е твърд като стомана и затова изглежда студен.“
Колата излезе от тесните улички на селото и Варвара погледна с пусти очи зелената равнина. Измъченото й мозъчно същество напразно търсеше радост в цъфналия пейзаж. Преди няколко седмици тук бе преминал огненият валяк на войната. От двете страни на шосето, до самите канавки или навътре в нивите, стърчеха зловещо опожарени танкове, влекачи с изкривени колела, разбити оръдия, пехотни бункери с телени мрежи около тях. Но всички тия останки на смъртта сега бяха покрити с килим от избуяла трева и полски макове, над който сияеше пролетта. Варвара пак се опита да намери в себе си някаква радост, но не можа. Всичко й напомняше непрестанно последното сражение на отряда при гарата, всичко, по силата на контраста или приликата, я караше да мисли за пущинака, в който бе загинал един мъж. Тя виждаше още този мъж с очи и походка на тигър. Защо, защо не загина с него?… Тя си зададе меланхолично за хиляден път този въпрос, а после, както винаги, съзна безсмислицата му и стана отново уравновесена и твърда, но неспособна да изпита никаква радост. „Зле съм — спокойно помисли тя. — Нервите ми са много зле… Аз приличам на ранен, който ще умре след победата.“ И тогава тя съзна, че нервите й бяха разбити от тригодишния живот в отряда, от гоненицата със смъртта, от глада и студа на
