— Сега съм по-добре — каза тя.
— Направих ви инжекция за сърцето, а след малко ще ви дам и успокоително… Опитайте се да заспите.
— Да, това е добре… Дайте ми саридон.
Но той й даде друго лекарство, под формата на прах, който разбърка в чаша вода. В казармените аптеки липсваше саридон. След това той се обърна към останалите и каза:
— Тази жена има нужда от пълно спокойствие.
Прислужницата и Данкин излязоха. Лекарят погледна Ирина, след това Павел, а после, съобразявайки нещо, произнесе шепнешком:
— Никакъв разговор.
— Ясно, докторе… Тя е разстроена от събитията.
— Има защо. Най-добре е щом се поправи, да я изпратите при майка й.
— Ще го направя веднага.
Лекарят излезе и Павел го изпрати до вратата, а после се върна и остана прав до Ирининото легло. Тя дишаше равномерно, с полузатворени, унесени в пространството очи. Той погледна замислено профила й на одалиска. Линията на носа й образуваше лека орлова чупка, устните й бяха свити в спазма на горчивина. Синкаво-черната й коса бе гъста и мека като коприна, а от гърдите и раменете й се излъчваше някаква магнетична сила, недостъпна за разума и стара като света. Павел усети тази вероломна сила и с леко усилие на волята отклони погледа си от Ирина. Тя го бе развълнувала слабо само през оная нощ, преди една година, когато нервите му бяха изострени от нелегалния живот, от безсънните нощи, от всекидневния риск да попадне в ръцете на Гестапото или българската полиция. Тази жена бе просто отломък от старото, болна душа с хипертрофирана чувственост, унищожена воля и покварен ум. Тя бе осъдена на гибел, проядена безнадеждно от пороците и паразитния си живот. Нищо не можеше да я спаси. Сега тя будеше у него само съчувствие поради рефлекса да се самоунищожи — последен и благороден рефлекс на някога горда, здрава и силна душа, която светът на „Никотиана“ бе осакатил.
След няколко минути тя заспа. Преди да напусне стаята, Павел я погледна още веднъж. Сега, под кремавата светлина на нощната лампа, лицето й изглеждаше призрачно красиво и сякаш носеше печата на неизбежна съдба, на близка гибел. Той излезе от стаята на пръсти.
Ирина остана сама. А навън бе есен и върху черните стъкла на прозореца дъждовните капки барабанеха като пръсти на мъртъвци.
Тя се събуди на другия ден към обед, затъпяла и безчувствена от силното приспивателно, което й даде партизанският лекар и което бе предназначено не за жени, а за тежко ранени мъже, които умират в агония. Отдолу идеше познатият шум от щаба — звън на телефон, стъпки от подковани ботуши и бумтенето на автомобили и мотоциклети. От дантелената завеса на прозореца се процеждаше тъжната и белезникава светлина на дъждовния ден. Прислужницата донесе закуската в леглото й, но тя не хапна нищо, защото й се повдигаше от лекарството, което вероятно съдържаше опиум. След малко дойде партизанският лекар със загоряло монголоидно лице и кепе с червена звезда. И когато го видя, пак й се стори, че познаваше отнякъде този човек.
— Повръща ми се — каза тя.
— Това е от лекарството… Вие сте лекарка, нали?
А тя отвърна:
— Бях.
Той не отговори веднага. Може би не разбираше какво искаше да му каже, защото не познаваше миналото й и не допускаше, че жена, завършила медицина, може да почне да търгува с тялото си, като стане любовница на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн. И може би не знаеше, че дванадесет години духовна леност бяха затрили от паметта й почти всички знания, необходими за практиката.
— Навярно женитбата ви е накарала да скъсате с медицината — произнесе той след малко.
Тя каза:
— Да.
— А сега ще трябва да възстановите знанията си… Трябват кадри да строим социализма.
— Това е невъзможно.
— Кое?
— Да възстановя знанията си.
— Защо?… — Той се въодушеви неочаквано. — Една година усилено четене и работа в клиниките е достатъчна.
— За мене е трудно.
— Аз самият постъпих така… В продължение на пет години не се занимавах с никаква медицина.
— Защо? — попита тя.
— Бях политически затворник.
„Така ли“ — помисли тя. А после се усмихна и му прости, задето й бе дал приспивателно, от което й се повръщаше.
— Къде е вашият генерал?
— Излезе преди малко и заповяда да му кажа по телефона как сте.
— Кажете му, че съм много добре.
— Не, няма да му кажа това.
— Защо?
— Защото не сте никак добре… Вие сте просто кълбо от възбудени нерви. И никакви драми днес.
— Драми ли?… Какви?
Тя почервеня от срам при мисълта, че този човек знаеше или подозираше нещо от историята й. А той забеляза това и рече:
— Просто ще вземате нещата от смешната им страна.
— Може би нямам чувство за хумор като вас.
— Това не пречи да излезете за малко от себе си… Инак припадъкът ви ще се повтори.
— Не мога — мрачно каза тя.
И като се учуди на признанието си, усети, че ръцете й почнаха да треперят.
— Как да не можете?… Това е глезене.
— Глезене ли?
— Да, през времето на Шарко лекуваха такива пациенти с плесници.
— Може би имате намерение да приложите тази терапия и върху мене?… Ще бъде като приспивателното, от което ми се повръща.
Тя се разсмя и в същия миг почувствува, че ръцете й престанаха да треперят. А след това помисли: „Този тип има право. Трябва да се смея.“
— Какъв беше вашият цяр? — попита тя.
— Опиум!… В чантата си нямах друго. Задигнах го от една селска аптека, докато отрядът водеше сражение с фашистите… Но утре всеки дружинен лекар от групата ни ще разполага с асортимент от най- модерни лекарства. И ако бяхте почакали с припадъка си, можех да ви предложа специалитети.
Тя се разсмя и помисли: „Значи, не си толкова бос… Аз помислих, че ми даде опиум от невежество.“ А после съзна, че в удължените му бадемовидни очи, които трябва да бе виждала някъде много пъти (защото събуждаха в паметта й откъси от студентски спомени), имаше ведрина, която идеше от спокойствието и здравето на духа му. И тогава пак й се стори, че този човек с груба външност бе всъщност фин и сърдечен и че го бе срещала някъде, но не бе имала време и възможност да го оцени. Това я накара да каже:
— Боря се с едно глупаво усещане… Не се ли познаваме отнякъде?
А той отговори шеговито, с известно колебание в гласа:
— Да, познаваме се… Ние сме от един курс.
— Така ли?… — Тя се смути, но без да знае защо.
Разединените от времето отломки от спомени се обединиха в цялостен образ.
— Спомням си, разбира се… — Тя му заговори веднага на „ти“. — Наричаха те Чингис… Ти бе
