Тя се прибра в къщи привечер, след продължителен разпит в милицията, където самоубийството на Костов и фирмата „Никотиана“ събудиха големи подозрения. За да не прекара нощта в участъка, тя прибягна до роднинството си с Павел и помоли началника да се обади по телефона в щаба на гвардейската част. Освободиха я под гаранцията на Данкин, който удостовери лаконично, че Ирина бе наистина снаха на другаря Морев и че не се е занимавала конкретно с фашистка дейност.
Отново заваля ситен дъжд, който забули редките улични лампи с пелена от мъгла. За първи път от десет години насам тя се прибираше в дъждовно време без кола и влагата щеше да развали прическата й. „Ще трябва да ходя у фризьора пеш“ — помисли тя с досада, когато си спомни, че колата им бе вече реквизирана. „Както през студентските времена — продължи да мисли тя, — когато пестях от друго, за да си купя хубави обувки и чорапи.“ И в същия миг я осени свежестта на годините, когато дъждът и влагата на есента събуждаха вълнението от започването на учебната година в Медицинския факултет. А стори й се, че подобно вълнение изпитваше и сега, когато видя осветените прозорци в стаята на Павел.
Тя се изкачи на втория етаж, преоблече се, поправи развалената си от влагата прическа и почука нерешително на вратата на Павел. Стори й се, че равният му баритон отговори малко по-приветливо от снощи.
Но веднага щом я видя, лицето му се втвърди и тя съзна, че той очакваше да види Данкин или някой друг от своите помощници, а не нея. Той бе пак добре избръснат, с гладко вчесана назад коса, която разкриваше високото му чело и даваше особена твърдост на очите и енергично стиснатите му устни. Носеше куртка със златни дъбови клончета на яката и дълги панталони с червени лампаси, под чиито маншети се подаваха черни, грижливо лъснати обувки — униформа за вечерен прием. Може би се готвеше да отиде в някоя от легациите. Външността му изглеждаше безупречна и тя прецени това пак със светския навик да отличава стегнатите и енергични мъже от ленивите и отпуснатите. Но заедно с това тя изпита и някаква изненада, че в новия свят също можеше да става дума за елегантност и красота. Скривайки удивлението си, тя попита:
— Може би отивате на прием?
Той се намръщи и отговори сухо:
— Зает съм в девет часа. — После погледна ръчния си часовник и добави равнодушно: — Имам време.
Тя приседна на едно кресло огорчена и раздразнена от безразличието му. После извади от малката си сребърна табакера цигара и зачака да й поднесе огън, но понеже той не гледаше към нея, запали я нервно и бързо сама.
— Каква беше тази история с милицията? — попита той, като постави разсеяно в чекмеджето на бюрото си някакви книжа.
А тя отговори:
— Експертът на фирмата ни се самоуби.
— Вероятно се е почувствувал провинен.
— Не. Той просто нямаше за какво да живее.
Ирина му разправи с няколко думи за характера на експерта и епизода с Аликс. Той изслуша историята безстрастно и каза:
— Нямаше да му сторим нищо.
Настъпи мълчание. Есенният дъжд се беше засилил и ръмеше тъжно. От изопнатото му лице лъхаше безнадеждна, обезсърчаваща хладина. И тогава, губейки самообладанието си, тя попита бързо:
— Вие ли отворихте касата в моята спалня?
Той се усмихна внезапно и някак горчиво. После запали цигара и каза:
— Да.
— С какво право? — простена тя.
— С правото, което ми даде народът.
Тя намери сила да каже:
— Банално оправдание, което чувам навсякъде!… — А после добави: — Какво ви интересуваше?
— Миналото на брат ми.
Лицето му стана мрачно. Очите му гледаха остро, хладно, неумолимо. Сега в тях имаше пак нещо от погледа на Борис.
Тя попита:
— Унищожихте ли договорите и поверителната кореспонденция с Немския папиросен концерн?
А той отговори:
— Не. Предадох ги в Централния комитет на партията.
Сега той й се стори демоничен като самия Борис. Но в очите му нямаше тъжния и зъл блясък, който пламтеше в погледа на брат му.
— Тогава добре стана, че вашият брат умря… — каза тя.
— Не!… — Гласът му издаде мрачно вълнение. — Не е добре!… Той трябваше да отговаря пред Народния съд.
— Нямаше ли да го спасите?
— Бих го обвинил най-страшно от всички. — Лицето му трепна от омраза, която не можеше да прикрие. — Заради Стефан и избитите работници през голямата тютюнева стачка.
— Но той ви помагаше… криеше, когато бяхте нелегален.
— Пресметливост на подлец… Вие сама ме предупредихте, че ако немците почнат да печелят, ще ме издаде без колебание.
Отново настъпи мълчание, в което дъждовните капки барабанеха по стъклата на прозорците като пръсти на мъртъвци. Есенната нощ бе черна и безнадеждна. Ирина потрепера.
— Всичко това е страшно… страшно… — прошепна тя.
А гласът му отговори твърдо:
— Да, страшно е, но животът върви напред.
Тя си спомни, че същото нещо бе казал и Динко, когато умираше. А същото казваха някога и бедните студенти в Медицинския факултет, когато отиваха на митинг, за да бъдат разгонени от стражарите с коне и гумени бичове. И същото, някак смътно и неуверено, се промъкваше в нейното съзнание сега, но без да я засяга и без да я ободрява. Тя се стресна внезапно от твърдия металически звук на запалката му и попита глухо:
— Прочетохте ли другите книжа?
Очите му издадоха мигновено колебание. Той отговори бързо и сухо:
— Частните писма на брат ми не ме интересуват.
— Тия книжа… засягат мене — каза тя.
— Не ги прочетох — отговори той.
Тя съзна, че той лъжеше от великодушие, от човечност, от желание да не я унижи, може би заради оная нощ, когато бяха разговаряли заедно и когато нещо неуловимо и сладостно бе докоснало и двамата.
— Това е невъзможно!… — В гласа й прозвуча горчива ирония към лъжата му. — Невъзможно, разбира се… Вие просто лъжете, за да спасите достойнството ми… Вие знаете, че аз съм развратница… пропаднал човек… Фон Гайер даваше големите контингенти на „Никотиана“ заради мене… Живях и се прахосах безумно, а после почнах да върша глупости…
— Не знаех това — произнесе той хладно.
— Сега го узнахте.
— Не виждам защо.
Гласът му си оставаше равнодушен и сух, а това я пронизваше по-силно от всякакъв упрек. И тогава тя се разхлипа истерично, болезнено, както през крехките години на своето юношество, както през дните, когато „Никотиана“ й бе отнела Борис. А сега нещо друго й отнемаше Павел и това друго бе пак „Никотиана“, чийто мрачен призрак, символ на загиващ свят, беше помел и унищожил толкова хора. Тя усети, че мъката й стигна до пароксизъм. После нададе слаб вик и за да потисне припадъка, захапа ръката си. След това го погледна унизено и засрамено. Той мълчеше и пушеше бавно. Нищо не бе разклатило равнодушието му.
