испанската война и военната школа на Съветския съюз. Косата му беше още съвсем черна, гладка и вчесана назад. Високото чело и тъмните широко поставени очи издаваха, както през оная нощ, съчетание между интелект и воля, а в извивката на тънките устни имаше нещо чувствено, което намаляваше студенината им.
В първия миг тя изпита лекото и противно вълнение, което я обземаше винаги при виждането на красиви мъже, които й харесваха физически. Ала почти веднага това вълнение се превърна или по-скоро съедини с горестния копнеж към недостижимото, към онова, което бе търсила винаги, но никога не бе могла да намери, и което бе почувствувала през нощта на нелегалната му поява и Чамкория. През късата секунда, в която гледаше втренчено лицето му, тя съзна изведнъж, че в душата й бликна нещо необикновено, което не бе изпитвала ни към Борис, ни към фон Гайер, ни към който и да е от мъжете, които бе познавала досега. Под влиянието на това лице и на цялата личност, от която лъхаше одухотвореност и красота, тя усети, че се раждаше и почваше да живее отново. От сплина и равнодушието й, от пепелта и утайките на душата й изникваше ново чувство, не плахо и юношеско като онова, което изпита за първи път към Борис, а могъщо и зряло като пълния разцвет на тялото й, като зноя на лятото, през което животът достига апогея на развитието си. Това бе чудно усещане на радост, което зовеше духа и тялото й отново към живот и което я правеше лоялна и чиста както преди. И тогава й се стори, че миналото й добиваше смисъл, че моралната й разруха в света на „Никотиана“, компромисите и разтлението на духа й бяха подготвили вълнението, което изпитваше сега. И тогава тя съзна, че мощното чувство, което се раждаше към този мъж, нямаше да се разгори така ослепително и нямаше да обхване душата й толкова пълно, ако не бе изпила до дъно горчивата чаша на падението си и ако не бе стигнала до смъртната, убийствена скука, в която я задушаваше пепелта на досегашния й живот.
Всичко това й дойде на ум през късия миг, в който го гледаше, и всичко това намери израз в тъмната руменина, която се разля изведнъж по красивото й, гладко като слонова кост лице. Очите й добиха вълнуващ и топъл блясък, дишането й стана по-бързо, устните й замръзнаха в усмивка на копнеж, сякаш искаха да му кажат: „Аз те търсех цял живот!… Аз не можах да съзная това напълно в Чамкория, защото се задушавах от миналото си, защото виждах в тебе само утопичен бунтовник, който си въобразяваше, че може да разбие нашата власт и могъщество… Тогава аз изпитах само порочното вълнение от досега с тебе… А сега виждам, че ти си като скала, огрята от слънцето, в която мога да се спася.“ Тя продължаваше да го гледа втренчено, а очите й, наситени с копнеж и надежда, сякаш добавяха: „Помогни ми, помогни ми да се спася!…“
Но от него — и това й се стори страшно — сега се излъчваха затвореност и студенина. Тъмните му очи гледаха хладно и неподвижно. Това бе същият пронизващ, неумолим и аналитичен поглед, който имаше Борис през разцвета на силите си. Приликата между двамата братя се засили от неуловимия оттенък на враждебната ирония, който трептеше в погледа му и който й се стори, че бе предизвикан от нейното вълнение. Но докато в очите на Борис оставаше винаги нещо мътно и вероломно, някаква утайка от безпричинна жестокост към хората, в погледа на Павел мътилката, жестокостта и вероломството липсваха. Той бе пронизващ, хладен, неотстъпчив и враждебен, ала не безчовечен както погледът на брата-грабител, който смазваше хората безмилостно.
Той остави пишещата машина, на която работеше, и стана бавно от мястото си. Поздравът му бе коректен, но издаде пълно равнодушие към появата й, а това й се стори обидно след начина, по който бяха разговаряли през оная нощ в Чамкория.
Той каза:
— Навярно искате да ми говорите нещо?
А тя отговори глухо:
— Да.
И веднага съзна, че искаше да прояви същото безразличие, но не можа. Студенината му я бе поразила. Рефлексът й на светското самообладание не функционираше вече. Тя добави унизено, безпомощно:
— Бях приготвила вечеря за вас.
— Благодаря!… — В очите му трепна пак оттенък на враждебна ирония, която сега прозвуча и в гласа му. — Аз се храня в стола на министерството.
— Зает сте, нали? — попита тя, като успя да постави най-сетне върху лицето си маска на безразличие.
— Много — отговори той. — Идвам от събрание и трябва да приготвя веднага един доклад за утре сутринта.
Той не попита ни за това, как бе умрял брат му, нито дали е виждала майка му, а само каза:
— Мисля, че можем да поговорим утре следобед.
Тъмните му очи я погледнаха пак — аналитични, хладни, враждебни. В тях нямаше нито следа от златистите отражения, с които горяха в Чамкория. Дойде й на ум, че неговото държане бе продължение от това на Данкин, сякаш една и съща причина определяше поведението на двамата. И тогава тя съзна, че пред нея стоеше не братът на мъжа й, не човекът, в когото бе видяла недостижимия, неуловимия призрак от младостта си, а комунистически генерал.
Тя произнесе лека нощ и тръгна безшумно към вратата. А той не чу думите, които се отрониха от нея, и помисли, че тя си отиваше без поздрав, но остана съвсем равнодушен към това. Когато затваряше вратата, тя го зърна пак. Той се бе навел над бюрото и пръстите му удряха бързо по клавишите на машината.
Тя се прибра в стаята си и взе приспивателно, а на другия ден се събуди с натежала глава и мрачно усещане за безизходност. От облачното небе ръмеше ситен есенен дъжд, който забулваше с прозрачна пелена железносивия паваж и печалните хризантеми в градината. От първия етаж идеше смесена глъчка от тропот на ботуши, възбудени гласове и постоянно звънене на телефон. Пред пътната врата спираха и заминаваха непрестанно малки военни коли или мотоциклисти с къси кожухчета без ръкави, облечени върху шинелите. По желязната ограда на градината бяха навързани оседлани коне, чиито копита тъпчеха безжалостно лехите с цветя. Отвреме-навреме зачервен от студената влага войник отвързваше някой кон и политаше с него неизвестно къде. В щаба на партизанската част кипеше трескава работа. И във всичко това имаше нещо, което показваше пълната, безвъзвратна разруха на стария свят.
Ирина спусна завесата на прозореца, отиде в трапезарията и закуси с няколко бисквити и чаша силно кафе. Постепенно главата й се разведри. Обещанието на Павел да поговорят следобед й вдъхна нов оптимизъм. Може би всичко трябваше да се обясни с неговата заетост. Може би нямаше време да си припомни оная нощ.
Докато сърбаше кафето и слушаше разсеяно донесенията на прислужницата за разни дребни неща, дойде й на ум, че трябваше да унищожи и книжата, за които Костов я бе попитал миналата седмица по телефона в Чамкория. Тия книжа се намираха тук, в желязната каса, зазидана в стената под огледалото на тоалетната маса в нейната стая. Те съдържаха договорите и поверителната кореспонденция между „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, излагащи разписки за подкупи на министри и служебни лица, цяла архива от изобличаващи документи, с които Борис превръщаше хората в послушни оръдия. Ала тия документи изобличаваха еднакво както продажните души на подкупените, така и оня, който ги подкупваше, за да уголемява печалбите си, за да разширява властта си, за да плаща капризите на красивата и развратна жена, която осигуряваше чрез фон Гайер контингентите на Немския папиросен концерн. И мислейки за това, тя потрепера. Тия документи слагаха позорен печат и върху нея. Тя бе вещ от инвентара на „Никотиана“, част от собствеността на Борис Морев. Но никой не бе видял и нямаше да види тия документи. Тя си спомни, че само Борис имаше достьп до касата и че той носеше ключа й винаги у себе си. А сега този ключ бе у нея. Тя го извади от дрехите на трупа му, преди да тръгнат за Кавала.
Ирина се върна в стаята си и с помощта на прислужницата отмести тоалетната маса. Капакът на скривалището беше покрит с тапети и не се различаваше от стената. Но когато го дръпна, вратичката на касата се отвори сама. В продължение на няколко секунди Ирина гледаше втренчено, поразена от учудване и внезапна тревога. Касата бе почти празна. В нея имаше само две малки връзки с книжа, а добре познатите папки с договорите и поверителната кореспонденция липсваха. Някой бе отворил и взел книжата от касата, без да може да я затвори. Тя се успокои — може би Костов, който я питаше тъкмо за тези книжа. Ала после й дойде на ум, че експертът нямаше достъп тук. Машинално тя протегна ръка и взе вързопчетата с книжата. Едното бе съвсем малко и върху него имаше прикрепена хартийка с надпис „анонимни писма“, докато другото
