София. Разделиха се с досада, симулирайки приятелски грижи един за друг. Ирина даде на Костов медицински съвети, които в сегашната бъркотия бяха неизпълними, а експертът се безпокоеше фалшиво за нейната безопасност в Чамкория. И всичко това бяха празни, механично изречени думи, които не значеха нищо. „Никотиана“ бе удавила отдавна в цинизъм и горчива ирония взаимното уважение през първите години на запознаването им. Сега тя бе за него само преуспяла светска уличница, а тя откриваше във всичките му постъпки признаци на старческо слабоумие. Банкетът на живота ги бе отегчил. От дванадесет години удоволствия бяха останали само ледена скука и чувство за празнота, която не можеше да се запълни с никаква цел, с никаква привързаност и никакво човешко вълнение. В разрухата на своя свят те оставаха като Борис — страхотно самотни. Когато автомобилът потегли, тя помисли съвсем равнодушно: „Не мога да разбера какво би могъл да прави в София сега.“ А после й дойде на ум, че неговото положение би било още по-неестествено тук. Освен това той сигурно искаше да унищожи редица документи от тъмната история на „Никотиана“.
Тя прекара във вилата осем дни заедно с вярната прислужница, която някога се бе грижила за Мария, а сега пазеше бижутата и ценните книжа на Ирина в здрав кожен куфар, готова да отпътува всеки момент с нея. Тази прислужница бе вече повехнала стара мома с плоски гърди, жълтеникаво лице и редки черни косми на горната устна. Осемгодишното гледане на Мария я бе направило саможива и сега насочваше болезнено всичката си привързаност към Ирина. Тя си бе купила апартамент, но се отказа от мисълта да заживее с някой дребен чиновник. С напредъка на възрастта си мъжете бяха почнали да й се струват противни.
Настъпиха дъждовните дни на есента, които в Чамкория бяха студени и тъжни. От ниското небе ръмеше монотонен и ситен дъжд, върху планинските склонове пълзяха мъгли, а под прозорците плачеха водосточни тръби. Ирина изпадна в състояние на пълна летаргия. Вземаше сънотворни хапчета, спеше до късно през деня, а след това четеше детективски романи, които обсебваха съзнанието и притъпяваха мисълта. Така тя се спасяваше от пронизващия спомен за миналото и призрака на Мария, който витаеше още из стаите. Обед и вечер тя слизаше в трапезарията, за да хапне нещо с прислужницата. Последната вярваше в духове и разправяше спиритическите си наблюдения. Пианото на Мария започнало да свири една вечер само. Големият й портрет се откачил и паднал с трясък, без да го пипа някой. Към полунощ могло да се чуе как стълбите скърцали. След това прислужницата разправяше за наредбите на Отечествения фронт и събитията в селището. Млекарят Мичкин, който преди три години избягал при шумкарите, сега се върнал от планината и станал големец. Отивал до града с „джип“ и всички милиционери му били подчинени. Тази сутрин арестували един полковник и един капитан и ги изпратили оковани с вериги в София. Полковникът и капитанът били обвинени в разстрелването на единадесет комунисти без съд. Пазачът на лесничейството се обесил, защото партизаните открили документи, че посочвал ятаците им на полицията. Изглеждало, че не всички комунисти са безбожници. Една бабичка видяла жената на Мичкин да влиза и да се кръсти в черквата.
Всичко това Ирина изслушваше отпуснато и лениво, а после се качваше горе и отново потъваше в летаргията си. Сред тази пълна отчужденост от света до нея долиташе само ехото от големите събития, които разтърсваха страната. Веднъж, когато закусваха, прислужницата й каза тревожно:
— Описват вилите за настаняване на съветски войски… Нашата е определена за щаб.
— Ще идем в София — равнодушно отговори Ирина.
— А с какво ще идем?
Ирина се замисли. От колата и шофьора на Борис, които бяха останали в София, нямаше никаква следа. Предишния ден Костов, питайки по телефона за някакви книжа, бе съобщил, че и неговата кола е мобилизирана. Видните политически лица от миналия режим бяха арестувани и радиото изброяваше престъпленията им, а богатите собственици, обитаващи съседните вили, се спотайваха в миши дупки. Ирина нямаше към кого да се обърне. За първи път след загиването на стария свят тя се препъна в развалините му.
— Кажи на Мичкин да дойде при мене — рече тя след малко.
— Мичкин!… — Прислужницата я погледна уплашено. — Но съседите казват, че е станал много лош човек… Той е комунист.
— Кажи му да дойде — повтори Ирина.
Тя се прибра в стаята си и отново потъна с тъп, механичен интерес в четенето на оставения детективски роман. Мръкваше се. Студен есенен вятър гонеше по склоновете на планината късове от млечно-бяла мъгла и свиреше през клоните на боровете в градината. Отвреме-навреме преваляваше дъжд.
Ирина затвори книгата. Здрачът в стаята се бе сгъстил и поради повреда на електричеството не можеше вече да се чете. Но в полумрака от тъмните кътове, от мебелите, ламперията и тапетите изникваха спомени от миналото, призраците на баща й, на Мария, на Борис, на фон Гайер и на някакъв безцветен младеж, застрелян от пазачите на „Никотиана“… Стана й страшно, непоносимо. Тя скочи бързо и излезе от стаята. Прислужницата я чакаше за вечеря в трапезарията и под светлината на малка газена лампа четеше спиритическа книга.
Мичкин дойде на другия ден вечерта, измокрен от непрестанния дъжд и малко навъсен от подозрението, че Ирина го викаше за някакво ходатайство, което щеше да сблъска отново партийния дълг с почитта му към тази жена. Той бе напълнял, избръснат, с кожена полушубка и нов каскет. Отговорната длъжност и властта, получена от партията, му бяха причинили леко главозамайване, което се изразяваше в прекалена самоувереност по събранията и надута коректност към враждебната класа. Той бе уверен, че Ирина го викаше, за да спаси вилата си от реквизиране, и каза направо:
— Докторке, вилите трябват за войската… Не мога да направя нищо.
А тя се усмихна и рече:
— Седни да пиеш един коняк.
Мичкин отказа и се намръщи, при все че след дългото събрание, от което бе излязъл, му се пиеше много коняк. Съзнанието за притежавана власт и мисълта, че сега можеше да разговаря с тази жена като равен, го накараха да изпита странно самодоволство. Пак му се стори, че у нея имаше някаква далечна и неуловима прилика с хубава жена от народа, с узрял житен клас, който се люлее от вятъра. Обзе го тревожно и парливо желание да й помогне, като спаси от реквизиция вилата й. Ала това желание се сблъска веднага с партийния дълг. Другарите му щяха да кажат: влизат му под кожата буржоазни жени. И това нямаше да бъде лъжа.
— Няма време за коняк, докторке!… — каза той изведнъж по-грубо и по-враждебно, отколкото искаше. — Това е!… Ще вземем вилата.
А тя произнесе:
— Аз съвсем не те повиках заради вилата.
— А за какво?
— За една друга услуга.
Мичкин се начумери пак.
— Ние се борихме, за да унищожиме фашизма, а не да вършим услуги на буржоазията.
Тя се изсмя студено и сухо.
— Какво искаш? — попита Мичкин.
А тя отговори:
— Нищо. Върви си. Извинявай, че ти загубих времето.
Вместо да си тръгне, Мичкин седна на креслото, като се почувствува унизен и смачкан. И това, което го смачка, бе споменът, че някога тази жена съблече вечерната си рокля и напусна веселието, за да отиде в снежната виелица при болното дете на сина му; и че той, Мичкин, поставен сега в положението да й помогне, не постъпваше по същия начин. Но Мичкин веднага намери мъжествения изход от положението.
— Слушай, докторке!… — каза той, като сви грубите си юмруци и се наежи като бик. — Има неща, които не мога да извърша… Партията, съвестта, загиналите другари ми забраняват да ги извърша… Аз не мога да освободя вилата ти от реквизиране… Но има други неща, които мога да направя, дори ако хората започнат да приказват срещу мене… Ясно ли ти е? Кажи сега за какво ме повика?
