също и владиката, патриарха, Христос, небето, земята и целия свят. И затова, когато съзна, че никой не жалеше за мъртвеца, мършавото му и гладно лице се изопна ехидно, а в очите му блесна злорадство на антихрист.
Гробарите спуснаха ковчега и почнаха да го заравят. Все по-слаби ставаха ударите на падащата пръст. Най-сетне ямата се изравни. Южната крайбрежна земя бе погълнала равнодушно вонящия труп на генералния директор на „Никотиана“ заедно с греховете му, заедно с ужасната му самотност и безмерна алчност към пари и могъщество. Над него остана само купчина пръст, върху която гробарите забиха кръста. А на кръста експертът надраска с тебешир:
После отегчената съпруга, отчаяният експерт, злорадият свещеник и пияният слуга седнаха във файтона, който ги чакаше пред входа на гробището. А в мъртвешката тишина над кипарисите и гробовете продължаваше да блести лазурно небе и да грее безмилостно слънце.
Когато файтонът почна да се клатушка по прашното шосе, което водеше към града, Костов се обърна към свещеника и му рече на гръцки:
— Аз написах върху кръста името с тебешир, но дъждът ще го измие.
— Бъдете спокойни!… — отговори попът. — Ще кажа да го напишат с блажна боя.
После изведнъж тялото му почна да зъзне от маларична треска, продълговатото му лице отново прие безумно ехиден израз, а в очите му се запали пак мрачният пламък на антихрист. Попът помисли: „Няма да погледна този гроб… И нито ще прочета заупокойна молитва върху него… И дъждът ще измие името му и от него няма да остане никаква следа… Анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!…“
— Студено ли ви е, отче? — попита Костов.
— Болен съм от малария — отговори свещеникът.
— Ние мислехме да ви поканим на закуска.
— Ще дойда — каза свещеникът. — От три дни не съм ял.
И в същия миг той помисли за семейството си, което също не бе яло, и за голямата си дъщеря, която спеше с немски войници, за да донесе в къщи кораво парче хляб. После той си спомни, че ръцете, шията и лицето й се бяха изринали с червени пъпки и че това бе признак на ужасната срамна болест. „Анатема, анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!… Нека червените сринат държавата, нека вземат угоените пилета на архиерейския наместник, нека бесят владици и патриарси по черквите!… И нека настъпи царството на дявола по земята!…“ А след това изведнъж попът дойде на себе си и си каза ужасено: „Господи, прости ми… Проклех името ти…“
Той се загърна в кирливото си, вехто, избеляло от слънцето расо и почна да зъзне.
— В този поп има нещо страшно, не намирате ли? — произнесе Ирина.
А експертът отговори разсеяно:
— Измъчен и гладен човек.
— Вие бихте могли да оставите провизиите си на него и на лекаря.
— Мисля да направя тъкмо това.
Когато стигнаха до площада, те видяха, че на него отново се събираха хора. От всички страни прииждаха безредни групи от гръцки работници, между които се мяркаха български пехотинци. Костов си спомни за отложения митинг. На пръв поглед от тълпата лъхаше възбуда и заплашителен хаос, но всъщност тя се подчиняваше на невидима дисциплина. Бе изникнала народна милиция: въоръжени гърци, подпомогнати от български патрул, сновяха между тълпата и даваха някакви обяснения, а тълпата ги акламираше бурно. Файтонът креташе в навалицата. Няколко души от последната изразиха протеста си, задето файтонът минаваше през площада.
— Ще ви вземат дяволите!… Връщайте се назад!…
— Не виждате ли, че тук има митинг?
— Мързи ги да вървят пеш.
— Смъкнете ги!… Този българин е главният експерт на „Никотиана“.
Двама души се приближиха заплашително към файтона, но бяха спрени от един въоръжен грък.
— Без изстъпления, другари!… Пуснете хората да вървят.
— Ние се връщаме от погребение — обясни Костов на гръцки.
Той си спомни, че преди няколко месеца въоръженият грък работеше като денкчия в склада на „Никотиана“. Гъркът работеше много добре и Костов го бе отървал от някаква разправия с българските власти. И вероятно денкчията си спомняше с известна признателност за това.
— Още ли сте тука? — попита той бързо и тихо.
— Да — отговори експертът. — Погребахме шефа.
— Имате ли открити листове?
— Не.
— Вземете веднага и тръгвайте за България.
— Откъде да ги вземем? — попита експертът.
— От комендантството на ЕАМ.
— А дали ЕАМ ще ни ги даде?
Гъркът помисли малко и каза:
— Елате с мене!… Нашето комендантство е на две крачки оттука.
Костов слезе от файтона, като заръча на спътниците си да го чакат в къщи. После той си спомни името на гърка. Денкчията се казваше Леонидес. Двамата тръгнаха между навалицата към комендантството на ЕАМ. Последното се намираше в зданието на бившата българска община. Вървейки, експертът си мислеше: „Нашият свят рухва под ударите на хиляди хора… Напразно полицията убиваше, палеше, интернираше… Всичко е било против нас.“ После той чу гласа на Леонидес:
— Господине, вие ме отървахте от вашите джелати… И може би съзнавате, че сега ви се отплащам.
— Благодаря, Леонидес… Направих каквото можах.
— Не, не правехте винаги каквото можехте… Вие ме спасихте просто защото бях добър техник и от работата ми се ползваше фирмата. Но веднъж ви чух, когато се възмущавахте публично, задето фурните не даваха на гърците хляб… Това ми хареса…
Гласът на Леонидес се удави в шума от навалицата, после Костов го чу пак:
— Аз бях научил малко български и разбрах разговора… Вие не плюхте на съвестта си, не поддържахте като някои от вашите българи, че гърците са кучета, които трябвало да се изморят от глад… затова ви помагам сега.
Костов не отговори. Гъркът разбута енергично с лакти тълпата, която се бе събрала пред комендантството на ЕАМ. Минаха през поста, на който Леонидес показа някакъв документ, и влязоха в коридора. Вътре бе прохладно и тихо. По-голямата част от милиционерите бяха отишли на митинг. Гъркът се спря за малко и довърши мисълта си, като говореше ниско и жестикулираше оживено:
— Между вас имаше една пасмина от противни типове… Вие самите ги наричахте ядно „парашутисти“, защото дойдоха първи, ожесточаваха населението с постъпките си и пречеха на вашата търговска машина да изсмуква спокойно печалбите си… Това бяха разни търговчета, кметове, адвокати, полицейски агенти, които с едната ръка държеха револвера и заплашваха, а другата протягаха за рушвет… Те избягаха първи… Ние ги мразим, но не толкова, колкото вас… Същинското зло идеше от вас… Простете, господине!… за колко души искате открити листове?
— За трима души… Вдовицата на шефа, слугата ми и аз. Костов извади бележника си и написа на гръцки трите имена.
— Почакайте малко.
Леонидес влезе в една стая, пред която стоеше на пост човек, въоръжен с автомат. Експертът помисли:
