червено и се обля в пот. Площадът до пристанището гъмжеше от хора, но той не обърна внимание на това, а зави нагоре по крайбрежната улица, от двете страни на която се издигаха къщите на избягали гръцки милионери. В една от тях живееше Кондоянис. Когато мина край нея, Костов чу името си. Той спря колата и погледна към къщата. На верандата, по риза с къси ръкави, стоеше един от чиновниците на Кондоянис и възбудено махаше с ръка.
— Господине, какво правите?… — викаше чиновникът. — Вие постъпвате съвсем неразумно!…
Експертът повдигна рамене.
— Вкарайте колата в двора и елате веднага при нас — каза гъркът.
Костов остави колата на улицата и влезе в къщата. Лъхна го приятен хлад, дъх на чистота и благоухание на лаванда, идещо от жената, която стоеше в хола. Чиновникът — учтив и приличен млад човек — бе едно от доверените лица на Кондоянис и оженен за племенницата му, живееше при него.
— Къде отивахте? — тревожно попита гъркът.
— В немското комендантство — отвърна експертът.
— Господи!… Как ви е хрумнало това?… Сега не трябва да мърдате от къщи.
— Защо?
— Защото могат да ви убият… Немското комендантство вече не съществува… Германците се изтеглиха завчера, а сега на площада се събират работници… Очакват слизането на партизански отряд.
— Какъв отряд?
— Не зная, но боя се да не е червен.
— Няма значение!… — Костов махна с ръка и глътна от сиропа, който му поднесе жената.
После той им разправи накратко за арестуването на Кондоянис, смъртта на Борис и убийството на фон Гайер. Гъркът и жена му слушаха потресени. Жената ахкаше от ужас, а мъжът се разхождаше, пъшкаше глухо и гладеше нервно отвреме-навреме черната си коса.
— Значи, не подписахте договора? — попита той, когато Костов свърши.
— Не, не можахме… Арестуването попречи.
— Те ще го убият!… — изохка жената.
— Не, няма да му направят нищо — самоуверено произнесе гъркът. — Всичко произлиза от тия мръсници, баронът и госпожица Дитрих… Шефът трябваше да им подхвърли нещо. Два дена Лихтенфелд ясно намекваше за това.
— Да, Лихтенфелд и Дитрих са мръсни кучета. И Малони, вашият човек, излезе подлец… Той ги е осведомявал за всичко.
Настъпи мълчание, в което домакините се ослушаха неспокойно. По стълбите се качваше някой. Влезе плешив, чистичко облечен мъж, с повехнало маларично лице. Костов позна един от истифчиите в склада на Кондоянис.
— Какво става, Патрос?… — уплашено попита жената.
— Нищо!… — отговори истифчията. — Митингът се отлага за довечера. Изглежда, получено е съобщение, че отрядът ще закъснее.
— А какво приказват работниците? — Чиновникът на Кондоянис му наля мастика. — Имаше ли червени знамена?
— Не!… — отговори Патрос, като глътна мастиката и погледна Костов враждебно. — Нямаше червени знамена… Но имаше нещо по-лошо: български войници с червени ленти.
Той погледна експерта за втори път и добави сърдито:
— Вие, българите, идвате в Беломорието само за да ни създавате главоболия… Ако ЕАМ вземе властта в града, това ще се дължи само на вашата проклета пехотна дружина!… Изглежда, че половината от войниците й са били комунисти.
— Твърде е възможно — равнодушно отвърна Костов.
Домакините погледнаха истифчията недоволно, сякаш се боеха да не обиди госта им. Патрос бе заклет венизелист и мразеше българите, но в космополитния кръг на едрите тютюневи господари расовата омраза беше изключена. Настъпи мълчание, в което гостът и домакините пушеха с досада и поглеждаха отвреме- навреме към Патрос. Истифчията изпи мастиката и стана да си върви. Той съзна малко горчиво, че след като донесе резултата от разузнаването си, ставаше излишен. Пропастта между господарите и работника не можеше да се запълни с нищо.
— Искате ли да обядвате с нас? — попита чиновникът на Кондоянис след излизането на Патрос.
— Не, благодаря!… — отказа експертът. — Не мога да оставя госпожа Морева сама.
— Бедната жена!… — съчувствено произнесе домакинята. — Тя е толкова красива и умна!
— А какво ще правите вие? — попита гъркът.
Костов небрежно повдигна рамене:
— Мисля да се върна в България.
— Това е безумие!… — Маслиновите очи на гърка го погледнаха съчувствено. — В България навлизат съветски войски.
Последва мълчание.
— Останете при нас!… — каза след малко гъркът. — Вие знаете езика ни и сте много способен човек… Ще ви намерим добро място в Атина. Кондоянис има отлично мнение, за вас.
Костов отговори:
— Няма смисъл.
— Помислете сериозно върху това!…
Експертът повтори пак:
— Не, няма никакъв смисъл… Благодаря ви много.
Той се изправи, целуна ръка на домакинята и се приготви да си върви. Младото семейство го изпрати до улицата. Когато Костов седна зад кормилото и запали мотора, жената попита:
— Вярно ли е, че ще осиновите едно сираче от Тасос?
— Да, мислех да направя това, но детето е болно и ще умре.
— Вие сте много милостив човек.
А Костов си спомни с болка малкото телце, изпито от треската, и произнесе горчиво:
— Госпожо, аз съм само безполезен човек.
Виктор Ефимич прекосяваше нажежения гранитен паваж на площада до пристанището и си повтаряше настойчиво през мъглата на пиянството: „Трябва да намеря поп и ковчег… Той е полудял… Къде мога да му намеря в тая жега поп и ковчег?“ Но после той съзна изведнъж, че ако откриеше някъде поп, веднага щеше да намери и ковчег, тъй като свещениците и погребалните магазини бяха свързани професионално. Тази мисъл накара Виктор Ефимич да съсредоточи усилията си само върху първата половина на задачата. Той започна да се взира в тълпата, но поради жегата, пиянството и кръвоносните смущения, които бяха настъпили в мозъка му, главите на хората му се виждаха двойни и даже четворни, така че той не можеше да различи с положителност дали носеха калимявки или обикновени шапки. А тълпата от гръцки работници и български войници с червени ленти също почна да се взира в моравото лице и елегантната фигура на Виктор Ефимич, който имаше навик да износва старите костюми на господаря си и сега бе облечен приблизително по екстравагантната мода от 1928 година — с гарсонетка, сако без талия и панталони с много широки крачоли. Но това облекло, макар и странно, нямаше да бъде предизвикателно, ако Виктор Ефимич се беше сетил да махне значката с пречупения кръст, която красеше петлицата на сакото му и която той носеше не толкова от снобизъм да подчертае своята принадлежност към антикомунистическия свят, колкото от факта, че тя предразполагаше немските гости на господаря му към бакшиши. И най-малко сега, след славното изпиване на половин дузина бутилки коняк „Метакса“, Виктор Ефимич можеше да се сети, че бе забравил тази значка върху петлицата на сакото си. Ала да се разхождаш с нея между гладни гърци, които по разни причини не бяха получили от пет дни оскъдното си парче царевичен хляб, бе повече от предизвикателно. И само мисълта, че такъв дързък тип не можеше да не носи в джоба си пистолет, спираше гладните гърци да не се нахвърлят върху него.
Като поскита малко из площада и обиколи напразно римския акведукт, без да срещне никакъв поп, Виктор Ефимич усети, че от жегата почна да му става лошо. Виеше му се свят, минувачите плуваха в неприятна червеникава мъгла, а тротоарът, по който вървеше, се наклоняваше ту на една, ту на друга
