желаеше повече и добави тихо:
— Нали, господине?… Войната е страшно бедствие.
Експертът попита:
— Кога ще умре?
— Довечера или през нощта… Когато температурата й почне да спада, а пулсът се ускори.
— Тогава, докторе, останете при нея… Моля ви. — На Костов се стори, че собственият му глас идеше някъде отдалеч. — Жената ще ви помага… Можете да се храните с нас… Аз съм зает и трябва да се погрижа за много неща. Долу има мъртвец.
— Видях!… — отговори гъркът. — Бъдете напълно спокоен, господине.
— Благодаря ви.
Костов излезе, а лекарят съзна, че мекостта на този българин не идеше от обрата на войната, нито от страх пред гръцкото отмъщение, а от нещо друго, дълбоко и безнадеждно, което го разкъсваше отвътре. И старомодно облеченият лекар, фин и чувствителен, се досети какво можеше да бъде това.
— Има ли семейство този човек? — попита той след излизането на Костов.
— Сам е като кукувица — отговори Кристало. — Искаше да осинови и отгледа детето.
Експертът имаше намерение да уреди първо неприятната работа с немското комендантство, откъдето сигурно щяха да искат дълго и подробно осветление за обстоятелствата, при които бе убит фон Гайер. Той потърси по телефона Фришмут в щаба на дивизията, но оттам не му отговори никой. Тогава той реши да отиде в комендантството сам, но веднага си спомни, че Ирина считаше уреждането на погребения за мъжка работа. Тя бе влязла в банята, от която се чуваше свистене на душ и плискане на вода, а после вероятно щеше да се наспи и почине хубаво, по неизменния навик, с който се грижеше за красотата и здравето си. Експертът бе до такава степен възмутен от поведението й, щото за първи път я нарече в ума си с един епитет, който всъщност тя не заслужаваше. Защото с това поведение тя отмъщаваше несъзнателно само на света, който я бе покварил и унищожил.
Вонята от трупа изпълваше цялата къща, така че отлагането на погребението ставаше немислимо. Виктор Ефимич се разхождаше из къщата с мораво-червено лице, негоден за каквато и да било организаторска работа. В отсъствието на Костов той бе изпил невероятно количество алкохол и сега, напълно вцепенен, посрещаше безразлично както ругатните на господаря си, така и всички възможни опасности, които можеха да изникнат през следващите двадесет и четири часа от напредването на Червената армия, от гнева на гърците или от бунта на войниците в българската казарма. Той се чул летящи слухове за всичко това, но намираше коментирането им за излишно и безполезно. Ако революцията избухнеше веднъж, тя се развиваше от само себе си и нищо не можеше да я спре. Никой не знаеше по- добре това от Виктор Ефимич, хорунжий от Врангеловата армия. И затова той гледаше на събитията през опита си на Първата световна война и резигнацията на алкохола, макар да му бе съвсем неизвестно как щяха да постъпят болшевиките (или българските комунисти — все едно) с руснаците, които имаха нансенови паспорти.
Костов ругаеше гневно:
— Превърнал си се в търтей!… Не си способен за нищо друго, освен да пиеш… Ало!… — Експертът правеше безуспешни опити да се свърже по телефона с общината. — Друг на твое място би свършил всички работи, по които трябва да тичам аз… Ало, ало!…
— Аз приготвих багажа — смутолеви Виктор Ефимич през мъглата на алкохола.
— Какъв багаж?… Ало!…
— Бельото, костюмите, обувките ви…
— Закъде, пиян дъртако?…
— За София… Всички бягат… В града не е останал нито един търговец.
— Какво?… Централа, що за безобразие!… Дайте ми общината!…
— В общината няма да намерите никой — флегматично осведоми Виктор Ефимич. — Кметът и чиновниците избягаха снощи.
Коленете на експерта се подкосиха леко.
— Невъзможно!… Кой ти каза това?
— Така разправят всички — отвърна руснакът. — И гърците се готвят за погром… А в казармата се очаква комунистически бунт.
Костов остави слушалката и погледна критично слугата си. Вцепененото мораво-червено лице на Виктор Ефимич изразяваше тъпа резигнация и печал.
— Свършено е!… — каза руснакът, позирайки глупаво с хладнокръвието си. — Когато армията почне да се бунтува, свършено е… Ще бъдем изправени пред пушките на червените… Разстрелване в конвейр…
Костов съзна, че Виктор Ефимич бе невероятно пиян и мигновеното смущение, което почувствува от думите му, се превърна в смях. Ала този смях бе остър и нервен. Експертът каза:
— Слушай, глупако!… Ти си последната отрепка, за която ще помислят червените… А сега върви да търсиш поп и ковчег!…
— Какво?…
На Виктор Ефимич се стори, че гласът на експерта идеше от някакъв далечен, но неприятно действителен свят, за който все пак трябваше да държи сметка. Ушите му свиреха и бучеха, сякаш слушаше хор от параходни сирени, но този хор беше сподавен и му действуваше приспивателно. Виктор Ефимич изпитваше тиха, сладостна печал, а по тялото му се разливаше неизразимо приятният гъдел на пиянството.
— Поп и ковчег!… — натъртено повтори Костов. — Грехота е… Трябва да погребем по някакъв начин мъртвеца.
Виктор Ефимич разбра смътно, че става дума за излизане от къщи, а това му се стори отвратително в тая жега.
— Казват, че гърците хвърлят камъни по българите — опита се да изклинчи той.
— Няма нищо подобно. Преди малко минахме с колата по главната улица… Ти си ужасно страхлив.
Страхлив?… Не, Виктор Ефимич не бе страхлив. Той бе само скован от леност и движението в тропичната жега на улицата му се струваше убийствено и щеше да прекрати блажения гъдел от алкохола. Значи поп и ковчег!… Защо му са?… На това старо конте е хрумнало да погребва някого… Вероятно детето, но то е още живо. Гледай какъв ексцентричен субект!… Виктор Ефимич втренчи погледа си в стенния часовник на хола и от движенията на махалото му се зави свят. Какво се люлееше преди малко така?… А-ха, да… ръката на трупа, който пренесоха преди малко. Виктор Ефимич се сети, че генералният директор на фирмата беше умрял.
Той тръгна към вратата и в мъглата на алкохола си повтаряше: „Поп и ковчег!… Не трябва да забравям по никакъв начин това.“ После внезапно в главата му нахлу мисълта, че бе забравил да постави в куфарите две вратовръзки и чифт обувки, които господарят му си бе купил преди войната в Стокхолм.
А Костов гледаше провлачените му старчески стъпки и помисли с угризение: „Прекалено го ругах… И той е нещастна и самотна развалина като мене.“
Докато Ирина се къпеше, а Виктор Ефимич излизаше да търси ковчег, Костов реши да отиде в немското комендантство.
Историята с фон Гайер трябваше да се съобщи най-сетне на германците. На връщане експертът възнамеряваше да се отбие при командира на българската дружина в града и да поиска от него сведения за положението. Докато обмисляше какво да каже на немците, Костов се подкрепи с чашка коняк и не се ядоса никак от това, че Виктор Ефимич бе опустошил половината от бутилките „Метакса“. Конякът, сарделите, черният хайвер и разни други изискани неща, с които експертът на „Никотиана“ бе свикнал да смайва гостите си, не можеха да се пренесат вече в България. Същото можеше да се каже и за многобройните му костюми, вратовръзки, обувки, пижами и долни дрехи, които Виктор Ефимич бе опаковал грижливо в куфарите. Те щяха да останат подарък на гърците, тъй като лимузината — единственото превозно средство, с което разполагаха сега — не можеше да ги побере. Ала експертът не мислеше вече за тях.
Той седна в колата си и я подкара бавно към немското комендантство. Сега усещаше ръката си по-добре и държеше кормилото сигурно. Наближаваха пладне и часовете на пълно безветрие, когато небето добиваше пепелносив оттенък, а от голите хълмове струеше убийствена жега. Лицето на експерта стана
