Данкин водеше сражение с разпръснати остатъци от гръцки отряд. Положението бе такова, че вече можеше да се мисли дори за оттеглянето на мъчноподвижния и болен от задух Шишко. Но защо се бавеше още тая проклета червена ракета? Месецът бе започнал да избледнява, а на изток, зад огромния и тъмен колос на планината, се разрастваше бавно сиянието на сребриста зора. Безоблачното небе приличаше на кристално чист свод от стъкло.
Мичкин бе селянин, бе израснал всред природата, бе виждал хиляди пъти как нощта умира, звездите бледнеят и се ражда денят, но никога зората не му се бе виждала тъй свежа и хубава, както сега. Той се обърна към ранения, който лежеше зад него изнемощял от кръвоизлива си, и го попита с несъзнателен егоизъм:
— Гледаш ли за ракетата?
Раненият също наблюдаваше зората и отговори печално:
— Гледам, братко… Когато я видя, ще ти кажа.
А Мичкин помисли сурово: „Ти може би ще умреш, преди да я видиш, и аз няма да узная, че е даден знак за оттегляне… И тогава аз ще умра като тебе и няма да видя вече нито жена си, нито дома си, нито слънцето.“
Докато мислеше за жена си, дома си и слънцето, Мичкин усети, че към могилата приближаваше нещо, което летеше и цепеше въздуха с ниско басово виене. Бившият млекар се залепи мигновено в земята. Същото направиха и останалите. На двадесет метра зад могилата падна мина. Топлата вълна на експлозията облъхна всички и ги накара да се сгушат още по-плътно в окопчетата.
— Почват!… — прегракнало каза някой.
— Минохвъргачката е до канавката на шосето — обади се друг. — Можем да я прогоним.
— Никой няма да стреля! — категорично заповяда Шишко.
Стрелбата вдясно се засили. Групата на Данкин, която се оттегляше късно без поддръжка във фланговете, правеше усилие да се измъкне от гърците. Мичкин съзна, че ако и тази група успееше да се измъкне от засадата, червената ракета щеше да се издигне в небето. Падна втора мина, сега вече пред могилата. Немците се прицелваха. Мичкин си спомни, че те изобщо не бяха бързи артилеристи. Докато обсипеха билото на могилата с ефикасен огън, щяха да минат още няколко минути. Мичкин пак се обърна назад. Стори му се, че стрелбата, която идеше от оврага, се приближаваше към могилата. Хората на Данкин не можеха да пробият засадата на андартите и се връщаха назад, с намерение да се пръснат и подирят спасение в равнината. Ако се оттеглеше от могилата, Мичкин бе решил да направи същото, но в посока на разрушения мост, където му се струваше, че нямаше нито немци, нито андарти.
Паднаха още няколко мини, две от които избухнаха точно върху билото на могилата, но на голямо разстояние една от друга и не засегнаха никого. Мичкин бавно подаде глава от окопчето си. Немците бяха поставили минохвъргачките си без никакво прикритие и точно в средата на разстоянието между шосето и гарата. Пехотинците им все още не се решаваха да преминат масово това разстояние. Сега вече и на Мичкин се стори, че трябваше да се стреля, но Шишко пак повтори заповедта си никой да не открива огън.
В това време Мичкин чу отново басово виене и пак се притисна в земята. Той затвори очи и в продължение на няколко секунди престана да мисли за каквото и да било. Мините паднаха почти едновременно върху различни места на могилата. След оглушителния трясък, който последва, Мичкин усети върху гърба и главата си падащи буци от пръст, а върху врата му плесна нещо топло и лепкаво. После настъпи тишина, в която се чу гласът на Шишко:
— Има ли засегнати?
Отговориха всички с изключение на човека, който лежеше вдясно, на три или четири метра от Мичкин. Това бе един от тихите и невзрачни мъже, които останаха на могилата доброволно и можеха да предложат на партията само кръвта си. Мичкин се повдигна на лакътя си и погледна към окопчето му. На мястото на плиткото продълговато окопче сега зееше неправилна яма, а в нея стърчеха само останки от човек — някаква ужасна половина на гръден кош без глава и ръце, разкъсана до неузнаваемост и потънала в кръв. Мичкин видя това и веднага се залепи в земята, очаквайки втори залп.
— Не може така… Трябва да стреляме — обади се глас.
А Шишко отговори пак:
— Не още… Когато заповядам.
Мичкин разбра: Шишко искаше да създаде у немците впечатление, че върху могилата нямаше хора. Тогава те щяха да тръгнат масово през откритата равнина, която отделяше гарата от шосето. Те съзнаваха нуждата да направят час по-скоро това, за да помогнат на другарите си от гарата, които се мъчеха да спасят от пожара каквото можеха. Ала ако се приближеха по откритата равнина към гарата или могилата, те представляваха отлична цел за картечницата. Шишко дебнеше именно този момент и търпението му късаше нервите на немския командир.
Мичкин продължаваше да очаква втори залп, но такъв не последва. Може би немците предположиха, че върху могилата нямаше неприятел или ако имаше — беше избит. Минохвъргачките им стоеха открито в полето и никой не стреляше върху тях. Групата от немските пехотинци, която се бе отделила от шосето, запъпли отново към гарата, а част от тях, с картечници и сандъчета с патрони, се отправиха тичешком към могилата. Мичкин отдъхна пак: бяха спечелени отново няколко минути живот. Стрелбата в полите на планината заглъхна напълно, а групата на Данкин бе изчезнала в равнината. Тресавището я прикриваше от немците, които бяха дошли по шосето.
Мичкин съзна, че задържането на могилата вече нямаше никакъв смисъл. Сега, сега трябваше да се появи червената ракета!… Сега или никога!… Защото още в първата минута, след като откриеха огън по наближаващите немци, върху могилата щеше да се изсипе отново адски залп от мини. Нима трябваше да се чака изобщо червената ракета? Мичкин се извърна наляво и видя лицето на Шишко. Единственото око на водача от голямата тютюнева стачка го гледаше също. И това око бе както винаги живо, блестящо, ведро. В него нямаше ни мрачния огън на Динко, ни ледената студенина на Лукан, от която Мичкин бе потреперал веднъж в щаба. Това око бе човечно, топло, съчувствено. То различаваше безсмисления героизъм от справедливото и разумното, долавяше жаждата за живот върху лицето на Мичкин, виждаше преброените мигове, в които последният все още можеше да се спаси, преди немските мини да забушуват отново върху могилата. И тогава Шишко рече:
— Върви, Мичкин!… И Ляте, и другият… Няма нужда да чакате сигнала… Другарите се оттеглиха.
— А ти?… — трескаво попита Мичкин.
— Аз ще остана тук… Стар съм, не мога да тичам.
Разстоянието между тичащите немци и могилата намаляваше бързо. Миговете летяха.
— Прощавай тогава!… Ние те оставяме… Прощавайте всички…
Мичкин говореше бързо и гузно, сякаш бе виновен, задето се възползваше веднага от думите на Шишко.
— Прощавайте, другари!… — каза той още веднъж.
Сърцето му биеше лудо.
Той пропълзя по корем до задния склон на могилата, влачейки оръжието си, спусна се бързо надолу и хукна към разрушения мост. След него изтичаха Ляте и другият човек.
На могилата останаха само Шишко, човекът, който бе дошел с помощта на Варвара, и още двама души, които след заповедта на политкомисаря се бяха довлекли по някакъв начин от превързочния пункт. Но тия двама души не бяха превързани и лежеха почти напълно обезкървени, така че Шишко не можеше да разчита на тях.
Настъпваха последните мигове на живота. И тогава Шишко съзна, че партията му казваше: „Браво, старче, ти удържа!… Ти удържа като в тесняшките дни, когато нещата не ти бяха ясни, но ходеше по митингите и загуби окото си… Ти удържа както през дните на голямата стачка, когато тютюневите господари разиграваха стачния комитет и се опитаха да те подкупят, а след безуспешния опит да направят това полицията те смаза от бой… Ти удържа както в годините на своя нелегален и партизански живот, когато в часовете на смъртна опасност, на глад и ледени нощи пак не падаше духом… И сега, в последното сражение, ти пак удържа, но вече ще умреш, защото си стар и немощен, защото умът ти работи малко бавно… Да, умът ти работи бавничко и не може да схване като Динковия много неща наведнъж… Динко
