Тя го погледна с изненада и помисли равнодушно: „У този човек има характер.“
— Искам да вляза във връзка по телефона с девер си — каза тя след малко.
— Девер ти?… — Мичкин направи гримаса на досада, задето го главоболеше с такава дреболия. — Кой е девер ти?
— Нима не знаеш? — в гласа на Ирина прозвуча известна надменност. — Вашият човек Павел Морев.
Мичкин я погледна втрещен.
— Значи, Борис Морев…
— Да, Борис Морев и Павел Морев са братя — каза тя бързо.
След продължително цъкане и припомняне на нощта, в която бе дошел да отведе Павел от вилата, Мичкин попита:
— А защо не му се обадиш ти?
— Защото не знам къде да го търся.
— Във Военното министерство… Там, разбира се, къде на друго място?… Дай сега един коняк.
Мичкин щурмува настойчиво няколко телефонни централи и като изреждаше не без известна важност всичките си партийни звания, успя да проникне по жиците до кабинета на другаря Морев. Той подаде веднага слушалката на Ирина. От другия край на жицата се чу зает и хладен глас.
— Тук е снаха ви!… — каза Ирина.
— Да?
— Вероятно си спомняте… Ние се видяхме веднъж…
— Да!… — Гласът я пресече неучтиво. — Какво искате?
Ирина почна да обяснява, че нямала никаква вест от шофьора си и колко трудно било да си купи билет за автомобилния рейс.
— Откъде се обаждате?
— От Чамкория, Боже мой…
— Утре ще ви изпратя колата си.
Тя чу неприятно тракане от затварянето на телефона и остана поразена със слушалка в ръка. Устните й потрепераха от гняв.
— Какво?… — попита Мичкин. — Прекъснаха ли?
— Не — отговори тя. — Изглежда много зает.
Мичкин изпи коняка и каза загрижено:
— Сега кипи борбата срещу четвъртото постановление на Министерския съвет.
— Какво е това постановление? — попита тя разсеяно.
А Мичкин отговори:
— Да не търсим отговорности за избитите си другари.
На другия ден пред вилата спря мощна военна кола с червено флагче до единия фар. От нея слязоха шофьор в униформа и едър подофицер с партизанска значка. Мъжете огледаха вилата навъсено и позвъниха на главния вход. Ирина ги покани да закусят, но те отказаха. Нямало време. Другарят Морев заповядал да тръгнат веднага, тъй като колата му трябвала. „Ще приличам на арестувана — помисли Ирина. — Но това е по-добре, отколкото да се блъскам в автобуса.“ Гневът й срещу Павел се засили.
Двете жени седнаха в колата. Прислужницата стисна куфарчето с бижутата между коленете си, а Ирина подаде ръка на Мичкин, който в това време минаваше по работа край вилата. Той й каза, че последната ще бъде реквизирана утре. Ирина не съжаляваше — тя изобщо не бе изпитвала никога чувство на собственост върху тази вила, обитавана винаги от тъжния призрак на Мария. Веднага след заминаването й Мичкин постави пред вилата пост.
Духаше пронизващ есенен вятър. Върху склоновете на планината пъплеха хаотично мъгли. Бе студено и мрачно. Отвреме-навреме, когато вятърът затихваше, преваляваше дъжд. Свита в астраганеното си манто, Ирина се опита да завърже разговор с партизанския подофицер, който изглеждаше по всичко да е телохранител на Павел, и му предложи ароматични експортни цигари. Човекът ги погледна равнодушно и вадейки кариока, отказа сухо:
— Пуша серт.
Той бе суров навъсен мъж с татуирани ръце — вероятно работник, обикалял света. Върху ръцете му освен татуирани фигури имаше и надписи. Ирина успя да прочете един от тях: „Bahia 1934.“ Тя помисли: „Романтика на скитащи бунтовници… Вероятно Павел е приобщил този тип към комунистическата идея някъде из Южна Америка.“ Тя се опита да изкопчи от него нещо за Павел, но не можа. Човекът отговаряше едносрично. Най-сетне тя загуби търпение и каза:
— Аз съм снаха на другаря Морев… Крила съм го във вилата си.
А човекът отвърна с непроницаемо равнодушие:
— Знам.
Тя млъкна унизено и не проговори повече. Бяха слезли в полето. Край тях по калното шосе прелитаха военни коли с американски, английски и съветски флагчета. Из пожълтелите стърнища грачеха печално ята от врани. Ирина палеше цигарите си една от друга, а прислужницата й, стискайки конвулсивно куфарчето с бижутата, се бе унесла в дрямка.
Пристигнаха в София и спряха при Орловия мост. Руско момиче в ботушки, униформа и кепе направляваше движението при кръстопътя. По булевард „Евлоги Георгиев“ минаваше с трясък колона от съветски танкове. Паважът се люлееше. Никога Ирина не бе виждала по-грамадни и тежки танкове. Бронята им бе камуфлирана с тигрови петна, а от стоманените кули стърчеха цевите на оръдия и главите и раменете на мъже, чиито униформи бяха изцапани с кал и масло. През пролетта на 1941 година минаваха немски танкове, а глупците и уличниците им хвърляха цветя. Сега бе есен, валеше дъжд и минаваха съветски танкове, а работниците ги поздравяваха с вдигнат юмрук. Колелото на историята се бе завъртяло неумолимо на сто и осемдесет градуса, смазвайки света на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. Ирина помисли неволно за танковия поручик Ценкер. Споменът я накара да се изчерви унизено от срам.
Танковата колона отмина и съветското момиче даде знак на колите, които чакаха при моста. Когато автомобилът мина покрай момичето, Ирина го погледна отблизо. То бе стройно, русо, загоряло от слънцето, с чип нос и смеещи се кокетни очи. Момичето на свой ред хвърли поглед към красивата жена, която седеше в колата. Лицето му изрази любопитство, сякаш виждаше интересен звяр. Това момиче знаеше по слух, че някъде на запад има жени, които не вършат никаква работа и се грижат само за красотата си.
Ирина наведе глава, за да не гледа паважа, изровен от бомби, пречупените дървета, изгорелите и опушени къщи, чиито прозорци зееха като орбити на черепи. Мръкваше се. По тротоарите бързаха хора с раници. Тук-таме на големи разстояния светеха оскъдно електрически крушки. София бе смазана, разрушена, изгорена от бомбите. Никога тя не бе изглеждала по-грозна и по-печална от сега. Ирина съзна, че автомобилът вървеше по улица, която й се струваше едновременно позната и непозната. На мястото, където очакваше да види някоя къща, се намираше просто купчина от извити железа и разпукан бетон.
Автомобилът спря. Какво е това?… А, да, тяхната къща!… Лявото крило, с тераса и зимна градина, бе разрушено от бомба — Ирина знаеше вече това, — но останалата й част бе обитаема. През осветените прозорци на партера се виждаха пердета от брюкселска дантела и мебели от акажу. Пред входа стоеха на пост милиционер и войник, който изглеждаше малко особено — брадясал, възрастен, с наметнат шинел и червена петолъчна звезда на шапката. Това бе войник от въстаническата армия. Ирина го попита:
— Тук ли е другарят Морев?
Войникът се намръщи и отговори:
— Не зная.
Върху вратата на главния вход, през който някога минаваха дами с вечерни рокли и господа в смокинги, бе закована дъска с пролетарска емблема и груб надпис „Щаб на VIII гвардейска група“. Обширният хол с ламперия от акажу блестеше с мека светлина като на приемите, които генералният директор на „Никотиана“ даваше някога на министри, депутати и чужденци. Но сега килимите и паркетът бяха зацапани с кал. Миришеше на тютюн, ботуши и нафталин. Върху кабинета на Борис се мъдреше внушителен надпис „Началник-щаб“, а на малкото салонче до него стоеше „Адютант“. Вратата на това именно салонче бе отворена. Пред нея върху едно кресло дремеше човек с автомат, а отвътре се чуваше тракане на пишеща
