бе означено като „сведения от детективското бюро“. И двете бележки бяха написани с почерка на Борис. Той имаше навика на дребнавите хора да квалифицира и поддържа книжата си като архивар. Но защо отдаваше такова голямо значение на писмата? Тя заповяда на прислужницата да излезе и бързо отвори първия плик. Той съдържаше само една къса бележка без подпис. Ирина я прочете. Бележката беше написана на пишеща машина и гласеше: „Господине, за всички почтени хора е ясно, че вие уреждате търговските работи на «Никотиана» с помощта на жена си, която понастоящем разделяте с фон Гайер. Тъй като мъжкото ви достойнство, изглежда, не съществува, аз апелирам към вашето благоразумие: мръсният начин, по който си осигурихте контингентите на Немския папиросен концерн, ще ви докара само омраза и презрение от страна на всички честни тютюнотърговци. Вие скоро ще се сблъскате с тях.“ Писмото носеше дата от 1942 година. Следващото писмо бе по-дълго, но наивно и доброжелателно. Авторът му трябва да бе някой оглупял възрастен съсед на вилата, която фон Гайер нае през лятото на 1941 година в околностите на Варна. Драскачът считаше Борис за почтен човек и с искрено възмущение го съветваше да обуздае съпругата си, която излагала морала на българската жена пред чужденците. Писмото издаваше старомодния стил и патриотизма на някой запасен генерал, който имаше дъщери за омъжване. Третото писмо бе съвсем вулгарно. То не съдържаше доброжелателство, упреци или възмущение, а само циничната наслада на простак, който се бе добрал до чужди тайни и подкрепяше това с очевидни факти. Бе написано съвсем неграмотно и Ирина го захвърли. Авторите на останалите писма бяха вероятно озлобени жени, които осведомяваха Борис за случайните приключения на Ирина. Те съдържаха мръсни и преувеличени сведения за поведението й в Чамкория. Напротив, докладите на частното детективско бюро се отличаваха със своята обективност.
Това бяха скъпо платени, но точни сведения, по които Ирина си припомни епизодите с безделници в Чамкория и един мичман от Варна. Докладите описваха педантично в колко часа и с какъв тоалет бе излязла от къщи, по колко време и къде бе прекарвала с партньора си. Не липсваха дори сведения за самите любовници. Тя откри с удивление, че мичманът имаше съпруга с две деца, която живееше в Русе, и че последната бе отправила оплакване до началството му, задето харчи по-голямата част от заплатата си вън от къщи. Мичманът беше хубав и добродушен, но лекомислен мъж. За да не го оскърби, Ирина го бе оставила да плаща вечерите и шампанското по дансингите на Варна. Ала ако епизодът с мичмана беше донякъде романтичен, от останалите лъхаше само падение. Тя се изчерви. Защо Борис пазеше така ревниво тия документи? Може би за евентуален развод? Не, напротив. Тя съзна, че той просто искаше да й отнеме възможността за развод и под заплахата на скандал да я държи като законна жена, като своя вещ, като единствено същество, което, макар и мразещо го до смърт, го спасяваше от кошмарната му самотност. Тя почувствува тиха печал и слабо съчувствие към вонящия труп, който бяха пренесли от Солун в Кавала.
Ирина постави бавно книжата в касата и затвори вратичката й, питайки се напрегнато от кого са взети договорите и поверителната кореспонденция с Немския папиросен концерн. И тогава през главата й мина страшната мисъл, че това трябва да бе направено от Павел.
Тази мисъл блесна у нея като светкавица и я остави смазана, поразена, унищожена пред празната каса. Да, Павел, никой друг!… Той имаше достатъчно лично и обществено право да прегледа книжата в касата и да вземе каквото му трябваше. Личното право произлизаше от това, че Борис му беше брат, а общественото — от властта, с която го беше облякъл народът. И навярно беше преровил и книжата й в скрина — цялата унизителна серия от писма и снимки на любовници, които я излагаха така глупаво. Но търсейки документи за мрачното минало на брат си, той бе оставил книжата на Ирина като безполезна и маловажна подробност. Той нямаше време да се занимава с похожденията на някаква уличница. За него бяха много по-важни престъпленията на „Никотиана“ срещу народа, документирани в договорите с Немския папиросен концерн. Но едновременно с тях той се бе осведомил неволно и за миналото на Ирина, за продажността й, за подлостите й, за любовниците, оргиите и безчинствата й, за пороците и прахосничеството й. И след всичко, което бе научил, от вълнението през нощта в Чамкория в душата му навярно не бе останало нищо.
Но тя пак се помъчи да отхвърли тази мисъл с предположението, че писмата бяха прибрани от Костов. Вероятността за това бе съвсем малка, ала тя се залови за нея отчаяно и веднага взе телефона. Обади се Виктор Ефимич, който съобщи лениво и несвързано, че господарят му не се чувствува добре и работи в спалнята си. Ирина предупреди, че ще отиде веднага при него.
Тя излезе от къщи и по булеварда, осеян с бомбени ями, тръгна към жилището на Костов. По тротоара лежеха все още изпокъсани жици, тухли и късове от разбит бетон. Дъждът и оловното небе, от което се процеждаше мрачна, белезникава светлина, правеше гледката на разрушените къщи още по-безутешна. Тук-таме пред някоя врата стоеха милиционери или съветски войници с шмайзери. По булеварда прелитаха бързо мотоциклисти и военни коли с червени флагчета. Отвреме-навреме минаваха групи от бедно облечени хора, които разговаряха оживено. Есента навяваше печал и студеният вятър ги караше да се загръщат в изтънелите дрехи, но лицата им бяха бодри и жизнерадостни. Тия хора се чувствуваха вече господари на себе си и понасяха продоволствените лишения търпеливо.
Ирина стигна до кооперативния дом, в който живееше експертът. По пътя тя мислеше непрестанно за изчезналите книжа. Някаква отчаяна надежда я караше да предполага, че щеше да спечели отново Павел. По-скоро, по-скоро да се увери, че книжата бяха взети от Костов.
Асансьорът работеше и тя се изкачи с него на втория етаж. Виктор Ефимич отвори вратата на апартамента чак след третото позвъняване. Сега той бе пиян както никога, едва се държеше на краката си и лицето му имаше особен, тъмноморав оттенък, след който човек можеше да си представи само мъртвешката синевина на трупа. Ирина започна да му се кара:
— Това е безобразие и надминава всяка човешка граница!… Не ви ли е срам?… Бихте могли да пиете по-малко поне когато господарят ви е болен…
Но Виктор Ефимич не разбираше какво му говореха и гледаше вцепенено с мътните си очи. После той полуотвори бавно устата си, насочи към нея показалеца си и го сви изведнъж.
— Да, да!… — възмути се Ирина. — Не можете да говорите!… Виждам!… А това показва отвратителната ви подлост към господаря…
Виктор Ефимич продължаваше да я гледа с мътните си очи и повтори някак зловещо странния жест с показалеца на ръката си.
— Какво?… Гърлото ли го боли? — попита Ирина.
Вместо отговор от гърдите на Виктор Ефимич се изтръгна задавен, хриптящ звук, в който имаше тъга, безнадеждност и ридание.
— Къде е господарят ви?… — извика тя.
Виктор Ефимич повтори за трети път зловещия жест и посочи към спалнята. Ирина се втурна към полуотворената врата. В стаята царуваше полумрак, а на бюрото, пренесено от кабинета, светеше електрическа лампа с кремав абажур. Експертът седеше до бюрото с гръб към вратата, облечен в дълъг копринен халат. Въздухът в стаята бе наситен с тютюнев дим и благоухание на тежък парфюм, към което се примесваше лек противен дъх на старост, на възрастен човек. Стаята не бе проветрявана от вечерта. Лампата хвърляше върху мебелите слаба жълтеникава светлина. И под тая светлина на Ирина се стори, че с Костов не се бе случило нищо особено. Но после тя забеляза изведнъж, че тялото му бе неестествено наклонено напред.
— Костов!… — извика тя пресипнало.
Тялото на експерта остана неподвижно и не последва отговор. В глухата тишина на апартамента се чу само хриптящият, подобен на ридание звук, който се изтръгна от гърдите на Виктор Ефимич. Ирина съзна изведнъж, че руснакът плачеше. Тя се затича към Костов, наведе се и погледна лицето му. От устата на експерта се бе проточила струя съсирена кръв, а върху килима, до полите на копринения халат, лежеше пистолет. На бюрото имаше няколко писма.
Навярно всичко бе станало преди половин час и може би няколко минути след като Ирина се обади по телефона. Когато се върна в хола, тя видя, че Виктор Ефимич се бе тръшнал на едно кресло и пиеше коняк. „Животно!… — помисли тя. — Ако не пиеше толкова, можеше да забележиш нещо и да го предотвратиш.“ Ала в същия миг й дойде на ум, че Костов не искаше, нямаше за какво да живее повече. И тогава, като помисли неволно за себе си, почувствува студ. Може би и тя също нямаше вече за какво да живее.
