Дойде й на ум, че той сигурно бе виждал десетки честни мъже и жени, които се бореха и загиваха от студ, глад и рани в партизанските отряди и че патосът на техния живот бе далеч по-вълнуващ от драмата на някаква похабена светска развратница, която се разкайваше за миналото си. А към това равнодушие може би се прибавяше и лекото отвращение, което уравновесените и силни мъже изпитваха към всяка развратница. И тогава тя съзна, че никога нямаше да го спечели и че през оная нощ любовта бе само минала покрай тях, без да ги докосне. Нямаше какво повече да чака от този мъж, от живота, от бъдещето си… Копнежът, надеждата, която блещукаше като спасителна светлина в съзнанието й, угасна отново в мрачната сянка, която хвърляше миналото. Дори след като бе престанала да съществува, „Никотиана“ продължаваше да разделя хората.
Тя съзна смазана всичко това и стана да си върви, но той я спря неочаквано:
— Какво възнамерявате да правите? — попита той.
А тя отговори глухо:
— Не зная.
— Имате ли пари?
— Пари?…
Тя не разбираше нищо, гледаше като сомнамбул.
— Пари, естествено… На вас ви са нужни пари.
— Имам — отговори тя механично.
Тя имаше в чужбина големи авоари от мръсни, изстискани от Борис и фон Гайер пари. Но защо й бяха сега тия пари? За да продължи паразитния си живот в някой швейцарски град, за да затъпее окончателно, за да поддържа любовници като майката на Мария, когато застарее, когато тялото й увехне, а порокът на сладострастието й се превърне в болезнена извратеност. Сега тя бе готова да даде всички тия пари само за една топла дума от този мъж, само за това да не бе прочел анонимните писма и донесенията на частното детективско бюро. Той почна да й говори нещо. Топли думи ли бяха това?… Не, те се отронваха хладно, с металния тембър на враждебност и скрито презрение. Той й четеше сухо напътствие за обществения дълг, за труда, за възможността да стане фабрична лекарка.
Тя го прекъсна с думите:
— Можете ли да ми издействувате паспорт?
Той я погледна малко учудено, а после отговори:
— Не, не може да става и дума за това.
— Аз имам големи авоари в чужбина — похвали се тя. — И мога да ви се отплатя добре.
Той я погледна пак, но сега вече поразен и скандализиран. А тя, в пристъпа на безумието, което я беше обзело, следеше израза на лицето му. Така!… Нека се отврати от сребролюбието й до погнуса, нека се увери, че всичко е истина, нека види, че тя бе мръсен и жалък червей, който се гърчеше противно в развалините на стария загиващ свят!… Така, така!… Тя започна да ругае партията и комунистите като простачка, като жена на полуграмотен и забогатял от войната бакал, комуто отнемат укритите стоки. А после продължи да го увещава пак за паспорт, питайки как можеше да изнесе бижутата си, предлагайки обидни и прости хитрости, които засягаха личното му достойнство и партийната чест. Ако той или някой негов другар отиват в чужбина… Как, не би ли могло?… При дипломатическите или служебни паспорти не проверяват багажа.
Отначало той я гледаше изумен, след това се разсмя, а после в очите му светна гняв.
— Спрете!… — каза той. — Вие не сте на себе си.
— Не. Всичко у мене е в ред.
— Говорите глупости!…
— Не, аз ви предлагам разумен гешефт.
Възмущението го завладя изведнъж.
— Излезте веднага от стаята ми! — заповяда той.
— Я гледай?… Та откога стаята стана ваша?
Той я погледна критично, сякаш се усъмни за миг в здравината на разума й. А тя го дебнеше крадешком с трескавите си, разширени от нервния си припадък очи… Така, така!… Още малко и отвращението към нея щеше да стане пълно, още малко и той щеше да я презира като последната и безскрупулна уличница в рухващия свят. Това значеше облекчаваща безнадеждност, затваряне на пътя към този човек, край на всяка надежда, на всеки копнеж за живот!… А после забрава, небитие, безконечност, после време, материя и пространство, спокойствието на смъртта, в чийто мрак замираше трепетът на всеки живот… Към това спокойствие се стремеше тя сега, съзнателно, активно, към този мрак, в който днес, с един револверен изстрел, беше потънал Костов, изхабена и безполезна дрипа от миналото.
Ала в този миг тя съзна, че гневът от лицето му изчезваше, за да стори място на съсредоточена загриженост. Стори й се невероятно — той бе уловил ръката й, а в острите му пронизващи очи, които познаваха хората и умееха да използуват всяко положение, светеше любопитство, някакъв план, чрез който искаше да узнае нещо. Какво, пак ли студено внимание към вдовицата на мъртвия омразен брат, пак ли ново, мъчително люшкане назад? Не, не ще го допусне!… И в мъглата на мъката и разстроените си нерви тя чу гласа му, който питаше:
— Познавате ли госпожица Дитрих?
— Да!… — излъга тя безумно. — Канех я редовно на чай.
В очите му светна хитър, доволен блясък.
— Осведомявахте ли я за нещо? — продължи той.
— Да!… — извика тя яростно. — Осведомявах я за всичко!… За слуховете в двореца, за събранията на англофилите, за шиканиите на Борис с Отечествения фронт… За всичко, за всичко!…
— Знаехте ли каква беше госпожица Дитрих?
— Знаех… Агентка на Гестапото.
— А знаехте ли какво ще последва, ако вземем властта и разкрием това?
— Знаех… Арестувайте ме, предайте ме на Народния съд. Той се разсмя изведнъж, но не жестоко, а някак топло.
— Цялата архива на госпожица Дитрих е в наши ръце — каза той.
— Ето, видите ли?… — Обзе я пароксизмът на дива, болезнена наслада от това, че най-сетне беше успяла да го заблуди докрай. — Значи, имате доказателства… Арестувайте ме, какво чакате?
А той отговори:
— Да, но госпожица Дитрих отбелязва в докладите си, че вие сте й пречели ужасно… прогонвали сте я като чума от къщата си… Тя е подозирала хитростите на „Никотиана“ с Отечествения фронт и дори ви обвинява в посредничество… Разбира се, вие нямате никаква заслуга с това, но нямате и вина…
Тя го гледаше забъркано, втренчено, с полуотворени уста.
— Защо искате да ви намразя? — попита той внезапно.
А тя отговори като насън:
— О, не зная… Много съм зле.
И в същия миг загуби съзнание и политна в ръцете му.
А когато отвори очи, видя, че се намираше в леглото си, а до нея стояха Павел, прислужницата й и подполковник Данкин с русото си, подобно на царевичен кочан лице. След малко отнякъде изникна друг човек, с униформа и кепе, върху което лъщеше червена звезда. Той държеше спринцовка, която заби в ръката й. После човекът остави спринцовката на масата и направи знак на всички да се отдалечат. Дойде й на ум, че този човек трябва да бе лекарят на партизанската група, чийто щаб се намираше долу. Тя се досети за това по червената звезда и пагоните му на санитарен полковник. Той имаше загоряло, почти шоколадено-тъмно лице с изпъкнали скули и полегати бадемови очи. Лицето му бе много типично и някак познато. Къде бе виждала този монголоид? Тя напрегна паметта си, но не можа да си спомни нищо и тогава реши, че това бе просто непознат лекар.
Тя прошепна:
— Какво става с мене?
А партизанският лекар отговори:
— Припадък от силно вълнение с нервна треска… Не се безпокойте. Ще мине.
