Тя го погледна и попита със затаен дъх:
— Винаги ли си такъв мечтател?
А той отговори с усмивка:
— Всички комунисти са мечтатели… И както в приказката за вълшебния художник всичко, което рисуват, се появява в действителността… Само че те не рисуват никога уродливи или невъзможни физически същества, например центаври или сирени… Последните биха развалили действителността, не намираш ли?… Те просто не бива да съществуват.
— Да — съгласи се тя, като съзна горчиво намека на метафората му. А после добави с тъжен смях: — Ти беше центавърът, а аз сирената. Но ние трябва да запазим това.
— Кое?… — попита той разсеяно, сякаш внезапно бе почнал да мисли за друго.
— Това, което изпитахме тогава.
— Да!… — Мисълта му отново се върна към разговора. — И тъкмо затова не трябва да се виждаме повече.
А тя избухна горчиво и гневно:
— Не се бой!… Няма да увисна на шията ти.
— Не се боя, но го казвам за твое добро… — Гласът му изведнъж стана глух. — Това е единственият начин, по който мога да постъпя… Всичко друго би било измяна… — Той говореше с усилие и гласът му стана още по-задушен. — Измяна към моя свят, към моите другари, към всичко, за което се боря от двадесет години насам… И ако аз извърша тази измяна, преставам да бъда морално комунист, губя личността си, преставам да бъда това, което те развълнува през онази нощ.
Настъпи мълчание. Тя произнесе тихо и отчаяно:
— Да.
А после стисна устните си и от очите й почнаха да се търкалят едри сълзи на безмълвен плач, които той не видя, защото гледаше бялата лента на шосето и също се мъчеше да потисне болката, която пронизваше сърцето му. С тихо бумтене колата се хлъзгаше по лек наклон. Бяха преминали вододелната линия и пред тях се разстилаше просторът на юг, слънчев и син, сред който на хоризонта тъмнееше силуетът на гигантска верига от планини — бездна от стихии, в която доскоро действуваха отрядите на неговата бригада. И някъде сред тази верига се намираха усойни и непристъпни скали, в които бе свил гнездо партизанският щаб — четворка от безстрашни и силни мъже, свързани с вярно другарство и гранитната спойка на партията. Блаже бе умрял от пневмония в скривалището, а майорът загина от вражески куршум. А някъде още по-далеч, зад южните склонове на веригата и отвъд хоризонта започваше блатистата равнина, в която при подпалването на немските бензинови складове загинаха Динко и Шишко — най-добрите му хора, ноктите и зъбите на бригадата, които той изпращаше по всички места, където трябваше да се ухапе болезнено врагът, да се отблъсне или нанесе удар. И гледката на далечната и синя верига, от която идеше горестният спомен за усойното скривалище, за Динко, Шишко, Блаже и майора, за сраженията и за всичко, което бе преживял там, го накараха да съзнае, че жената, която седеше до него, го беше отклонила, но само за миг, от един друг живот, необятен и патетичен, в който се сливаха болките, надеждите и радостите на милиони хора, на цялото човечество. Сега тоя живот му се струваше като прекрасна, вълнуваща поема. Нима трябваше да му измени заради тази жена, отломка от стария свят, болно и загиващо същество, на което дори страданието бе просмукано от извратена чувственост!… Той почувствува към нея съжаление. А мъждеенето на оная нощ, през която му се стори, че тя го вълнуваше, се губеше в ослепителния блясък на поемата за сините планини, за партизанското скривалище, за епичната смърт на Динко и Шишко.
Той я погледна, видя сълзите й, но пак не се развълнува, защото съзна, че тя плачеше всъщност за себе си. Колата наближаваше родния им град. Шосето кривуличеше между ниски хълмове с червеникава песъчлива почва, покрити с лозя и стърнища от вече обран тютюн. Мекото слънце и многоцветието на есента навяваха печал. В продължение на повече от половин час двамата не размениха никаква дума. Той се облегна върху гърба на седалището и неусетно задряма, с полузатворени клепки, чиито дълги мигли замрежваха златистия блясък на зениците му. Денонощната работа го бе изтощила и организмът му жадуваше за сън. Тя го погледна тъжно, но без обида и гняв. В дрямката му имаше нещо свежо и юношеско, което идеше от чистата съвест, от мира в душата му. И тогава тя съзна, че този мъж, с осем години по- възрастен от нея, бе всъщност духовно и физически много по-млад от нея. Едно по-силно раздрусване на колата го стресна и клепките му замигаха безпомощно.
— Прости ми… — каза той. — Умирах за сън.
А тя се усмихна и нежно рече:
— Нищо. Опитай се да подремнеш пак.
Тя се попита тъжно защо не бе срещнала през оня далечен ден на гроздобера него, а не Борис. Защо животът бе толкова чуден, объркан и жесток? Или може би такъв бе само светът на „Никотиана“, а в бъдеще, когато изчезнат враждебните класи и светове, хората щяха да обладаят
Колата наближи малка горичка от чинари, които есента беше обагрила със злато и пурпур. Зад горичката почваше градът. Тя произнесе тихо:
— Когато стигнем до езерото, кажи на шофьора да спре.
— Защо?
— Трябва да слеза… Ще си отида в къщи сама.
— Глупости!… Какво значи това?
— Не искам да мина през работническия квартал с тебе… Виждали са ме много пъти с колата на Борис.
— Та какво от това?… Всичко е напълно естествено сега.
— Не, неудобно е дори за мене.
— Както обичаш.
Колата наближи горичката от чинари. Между стволовете им блесна металната повърхност на застояла вода, върху която плуваха водни лилии и пожълтели окапали листа. Върху брега на езерцето лежеше разбита и посивяла от слънцето лодка, а до нея стърчеха развалините на срутен и обрасъл с бурен павилион. Мястото навяваше тъга. Павел бутна по рамото шофьора и му каза да спре. Ирина слезе от колата с малко куфарче в ръка.
— Значи, няма да се видим повече?… — произнесе тя.
Той се почувствува разстроен и обхванат от внезапна печал, но отговори твърдо:
— Да.
Пръстите й стиснаха конвулсивно ръката му и се опитаха да я задържат. Той изтръгна ръката си с пронизваща тъга, с усещането, че я тикаше към нещо, от което тя нямаше да се върне никога. С бързи крачки тя се отдалечи. А над горичката от чинари с пожълтели листа, над многоцветието и умиращата растителност грееше меко есенно слънце.
XV
През една майска нощ в Словакия Павел се събуди призори и съзна, че войната свършваше. Събуди го нещо неизвестно — може би приятен сън, чиито образи изчезнаха мигновено, може би далечната артилерийска стрелба или грохотът на колоната от съветски танкове, която мина през главната улица на селото. В артилерийската стрелба липсваше непрекъснатият тътнеж на ураганен огън, който подготвя масова атака. Това бяха отделни прицелвания с оръдия, насочени срещу немски гнезда, които се съпротивяваха безнадеждно. А съветските танкове преминаха с равномерно и тихо бучене като успокоени мамути, които отиват на водопой.
Павел се опита да заспи отново, но не можа. Усещането за края на войната стана пълно. През отворения прозорец идеше миризма на влажна пръст, благоухание на треви и песен на славеи. Някъде бръмчеше глухо самолет. От селището долиташе сподавена глъчка от човешки гласове, скърцане на коли, мучене на крави и цвилене на коне. Населението, прогонено от войната, се връщаше по домовете си. Животът надвиваше на смъртта и тръгваше отново напред. Слухът за капитулацията на немците бе обиколил
