липсваше водопровод, защото прокарването му предполагаше излишни разходи. Жените прекрасно можеха да носят вода от чешмата при синагогата.
— Слушай, майко!… — каза Макс на нейния средновековен испански език, изкълчен от италиански и турски думи. — Кога най-после ще прокарате чешма?
— Няма нужда от чешма — равнодушно отвърна Ребека. По отношение на пестеливостта тя се солидаризираше винаги с Яко.
— Но на мене ми омръзна да се мия с нечиста вода — троснато продължи Макс, когато видя, че в каната плуваха разни нечистотии. — Най-после и за вас е по-добре да бъдете чисти. Ти знаеш ли, че евреите умират много лесно от тифус?
— Зная — отговори Ребека. — Това казва и доктор Пинкас. Но нито аз, нито мъжа ми, нито някое от децата ми са умрели, от тифус. А дъщерята на доктор Пинкас, който е богат и има баня и много чешми в къщата си, умря лани от тифус.
Макс се приготви за къса популярна лекция по хигиена.
— Това е случайно, Ребека… — почна той.
— Никак не е случайно — бързо го прекъсна еврейката. — Аз зная от старите хора, че тифусът се пренася с водата. Ако искаш да не се разболееш от тифус, мий се и пий вода от чешмата при синагогата. Ние затова не прокарваме водопровод.
Ребека не беше твърде сигурна в думите си, но притежаваше забележителна дарба да се аргументира. Макс зърна враждебния, готов за словесен двубой пламък в тъмните й шпаньолски очи и намери, че беше по-добре да отложи лекцията по хигиена за друг път.
— Ела да ми поливаш! — кротко помоли той.
— Няма да ти поливам — отвърна Ребека.
Макс беше по тънка памучна фланелка с къси ръкави. Голотата на ръцете и гърдите му, покрити с червеникави косми, се стори на Ребека крайно неприлична.
— Това е глупост — кипна той. — Защо не искаш да ми поливащ?
— Защото не съм ти слугиня.
— Но аз никога не съм те считал за слугиня… Искам ти просто една услуга.
— Ако искаш удобства, да си стоял на работа у банкерите Ешкенази. Тогава сигурно си могъл да плащаш за стая с Чешма и порцеланов умивалник, както у доктор Пинкас.
Макс трепна.
— Какво знаеш ти за банкерите Ешкенази? — попита той смутено.
— Зная много неща — враждебно отговори Ребека. — Ти си бил на служба у банкерите Ешкенази, но те са те изгонили, защото си станал комунист.
— Говориш дивотии… Кой ти каза това?
— Равинът.
— Кажи на равина, че е глупав клюкар. Сигурно ме смесва с някой друг.
— Не, не те смесва с никой друг. Ти си комунист, защото никога не идваш в синагогата… Ти си прокълнат, изгонен от общината син.
— Не е вярно, Ребека… Аз съм просто беден евреин като вас. Как е възможно да стана работник, ако преди това съм бил на служба у банкерите Ешкенази? Трябва да съм луд!
— Да, ти си наистина луд — мрачно потвърди Ребека.
Тя го изгледа подозрително, после излезе от кухнята, като тръшна гневно вратата след себе си.
Макс се изми, плюейки нечистотиите, които влизаха в устата му. Докато правеше това, той се замисли върху изключените младежи от гимназията, които работеха в склада на „Никотиана“. Трябваше да разучи Стефан. Имаше неразрешимо противоречие между смелите акции, които това хлапе беше провело досега, и мълвата за успехите на брат му във фирмата.
Макс се избърса и продължавайки да мисли за Стефан, се качи в стаичката си. Докато той се миеше долу, Рашел беше донесла и поставила на масата закуската му между купищата от руски, немски и френски книги. Закуската влизаше в наема и се състоеше от чаша мляко и парче хляб. Млякото беше разредено веднъж от млекарите и втори път от икономичната Ребека.
Макс изяде закуската си и тръгна към градската градина. Лятното утро беше свежо и във въздуха се носеше празнично биене на камбани. От кулата на градския часовник гугукаха гълъби. Общинската пръскачка поливаше тържествено главната улица. По тротоарите вървяха наконтени млади хора, които бързаха към градината или боровата гора над града. От вестникарската агенция изскочиха внезапно окъсани дечурлига и като врабци, пуснати от кафез, се втурнаха в разни посоки, крещейки високо имената на сутрешните вестници.
Макс зави по главната улица, засадена с акации, която водеше към градската градина. Празнично облечената тълпа не пробуди у него никаква носталгия към миналото. Само за миг в съзнанието му изпъкнаха светлината на едно ателие, мирисът на блажни бои и античната еврейска хубост на жената, която бранеше принципите на своето студено, замръзнало в догми изкуство. Видението изчезна веднага.
Той мина покрай един затворен стъкларски магазин и се видя огрян от слънцето в огледалото, заковано до витрината му. Сега някогашният Макс Ешкенази представляваше един грозен червенокос евреин с мазен каскет, с блуза на квадратчета и оръфани панталони. Работата в тютюневия склад и нощите, прекарвани в четене, го бяха състарили. На мястото на изчезналите тлъстини под очите, около устните и шията му стоеха дълбоки бръчки. Преди два месеца една група антисемити, която редовно устройваше засади на евреите, му беше избила предните зъби. Когато отваряше устата си, празнината им зееше грозно. Но изведнъж, чрез образа си в огледалото, той се почувствува издигнат високо над дребнавия, егоистичен и самодоволен свят, от който умът и сърцето му се бяха отказали. Дори прекрасното антично видение, което се появи отново, замръзна изведнъж като студен идол, подобен на хиляди други бездушни, никому ненужни идоли, които отчаяната от бедствия тълпа вече не почиташе.
Стефан чакаше нервно пред водоскока на градината. Най-после той забеляза високата червенокоса фигура на евреина всред тълпата от провинциални контета. Дългите ръце на Макс изглеждаха прикрепени някак изкуствено върху тесните му рамене и се люлееха като махала.
— Тук има много хора — каза Макс. — Искаш ли да тръгнем към гората?
Стефан го погледна с изненада. Стори му се, че евреинът напускаше обикновената си резервираност и се готвеше да разкрие картите си. Двамата тръгнаха по алеята към боровата гора. Няколко минути вървяха, без да приказват. Но после, измъчен от мълчанието, Стефан каза решително.
— Струва ми се, че имаш право. Фирмите наистина се готвят да въведат тонгата.
— Откъде знаеш? — спокойно попита Макс.
— От брат ми.
— Той ли ти каза?
— Не. Видях го в едно написано от него изложение. Разсърди се много, когато забеляза, че го чета.
— Как успя да го видиш? — с известно подозрение попита евреинът.
— Ей така… Наведох се и прочетох няколко реда с риск да получа удари. Но той раздра само ризата ми. Виж!…
Макс погледна внимателно вехтата риза, която майката беше вече закърпила.
— Това е обяснимо — каза той. — Те крият.
— Ти какво мислиш по този въпрос? — храбро попита Стефан.
— Мисля, че фирмите имат интерес да въведат тонгата.
— Разбира се — каза Стефан. — Тонгата намалява разноските по манипулацията. Но през мъртвия сезон работниците ще гладуват два пъти по-дълго.
Лицето на Макс остана безучастно.
— Това изглежда само привидно така — каза той неочаквано. — Държавата създава закон за осигуровки срещу безработицата. Износът на нашите тютюни в Германия ще се увеличи. Тонгата е по- хигиенична, машинизирана обработка. Фирмите ще закупуват, манипулират и изнасят повече тютюн. Работният сезон може да се удължи… В края на краищата тонгата може да се окаже от полза и за работниците.
