— Така ли мислиш? — попита Стефан.
— Да — отговори евреинът.
Разговорът не беше довел до нищо. Макс погледна доволно зачервеното от гняв лице на младежа и спокойно запали цигара. „Провокатор — тревожно помисли Стефан. — Този човек е провокатор, агент на фирмите или полицай.“ Но на това подозрение се противопостави веднага допускането, че евреинът можеше да бъде предпазлив и много опитен другар. Доволният поглед и усмивката в очите му подкрепиха това впечатление, но в края на краищата Стефан остана отново в мъчителна неизвестност. Все пак имаше още няколко въпроса, които можеха да му се подхвърлят. Стефан се зае да подготви почва за тях.
— Но ти знаеш, че държавата ще събере фонд за осигуровките пак от джоба на работниците — каза той, — а надниците няма да мръднат нито с лев по-високо. Самите осигуровки са жалки късчета хляб, които отнемат сега от залъка ни, за да ни ги подхвърлят през гладния сезон. Държавата се управлява от капиталистите, а те не правят нищо, което би могло да отнеме дори стотинка от печалбите им.
— Разсъждаваш сектантски — възрази Макс.
Погледите им се срещнаха. Стефан видя отново в очите на събеседника си предишната усмивка, смесена с добродушно лукавство. Но играта ставаше отегчителна и Стефан се намръщи.
Това причини видимо удоволствие на евреина.
— Може би съм детектив? — усмихна се Макс.
— Явно е, че не си. Но да престанем с разузнаването, ако обичаш.
— Мисля, че престанахме — каза Макс.
— Тогава бъди по-искрен.
— А ти искрен ли си?
— Извинявай, но почвам да те мисля за глупав.
— Нищо — търпеливо отвърна евреинът.
— Аз те разбрах веднага. Ти си анархист, който се преструва на социал-демократ, но това не пречи да се съгласим по известни въпроси, нали?
Макс се разсмя и широко разтворената му уста показа подвига на антисемитите — челюстите с избити зъби.
— А какво ще кажеш за себе си? — попита той.
Сиво-сините му очи станаха изведнъж сериозни.
— Това, което предполагам, че знаеш вече — отвърна Стефан. — Симпатизирам на комунистическата партия. Моята дейност почва от гимназията. Разпространявах нелегална литература, завеждах кръжоци, после откриха това и ме изключиха. Изключването впрочем се дължи на баща ми. Той е учител по латински… Побъркан… мухлясал човек.
— Зная — рече евреинът.
— Значи си се интересувал за мене?
— Защо не?
— Анархист ли си? — пак попита Стефан.
— Не. Продължавай.
— Можеш да ми изиграеш неприятен номер, ако си тесногръд фанатик, но ще трябва да продължа. Предполагам поне, че не си агент на фирмата или полицай. Миналата неделя, когато те срещнах при ловния дом, забелязах, че държеше немска книга. Е добре, рекох си, един човек, който знае немски и разговаря така, не би се унижил да постъпи на служба в полицията.
— И това е възможно — произнесе Макс. — Има интелигентни работници, заблудени от фашистите.
— Казах, че рискувам да говоря, за да не тъпчиме на едно място. Като ме изключиха, почнах агитация между работниците и на първи май миналата година направих конференция в планината. Когато се върнах, арестуваха целия първомайски комитет. После заведоха съдебен процес и стоях в затвора…
Гласът на Стефан се беше повишил патетично.
— Това е дребна работа — небрежно произнесе Макс.
Стефан се усмихна подигравателно. Евреинът му се стори малко самомнителен.
— Да, съвсем дребна работа — сухо продължи Макс. — По това време без никакъв съд в София застреляха трима другари.
Стефан трепна развълнувано. Дишането му стана изведнъж по-бързо и по-дълбоко. Загадката, която го измъчваше от няколко дни, се беше разрешила. Макс свали каскета си и червената му коса, мокра от пот, лъсна на слънцето като перука от медни жички. Стефан вървеше до него развълнуван дълбоко и забрави да му поиска дори паролата. Впрочем това беше вече напълно излишно. Двамата се отбиха от алеята и навлязоха в боровата гора, газейки тъмнокафявата иглолистна настилка.
— Защо ми се обаждаш едва сега? — попита Стефан.
— Защото трябваше първо да проуча някои неща. Да седнем тука.
Двамата се изтегнаха върху килима от сухи борови листя. На Стефан се стори, че погледът, говорът и движенията на Макс бяха придобили изведнъж някаква острота, на която трябваше да се подчини. Но късното обаждане на Макс го раздразни.
— Значи се усъмнихте в мене? — произнесе той горчиво. — И градският комитет ти е възложил да ме контролираш?… И може би се уплашиха да не издам и връзката, та затова я няма никаква?
Евреинът го потупа приятелски по рамото.
— Не бързай, момче!… Не сме се уплашили от нищо. Тук се касае за съдбата на хиляди работници, а ти имаш само опита от гимназията. Колкото за съмнението ми, то е всъщност предпазливост. Аз наистина имам право да обмислям твоята морална издръжливост след успехите на брат ти в „Никотиана“.
— Добре — каза Стефан. — Обмисляй!
— Ние никак не се съмняваме в твоята искреност сега. Но брат ти е намерил най-после разковничето на успеха. От стажант става направо помощник на главния експерт. Чудесно, нали?… И ако всичко се дължи, както разправят, на бележитата госпожица Спиридонова, могат да се очакват по-нататъшни успехи от този род. Брат ти може да глътне цялата „Никотиана“… Но това значи блестяща кариера и за тебе.
— Ти мислиш… — почервенял от гняв, възрази Стефан.
— В момента не мисля нищо — спокойно го прекъсна евреинът. — Или по-точно, допускам само едно на хиляда, едно на десет хиляди… Да, допускам само една нищожна вероятност да ни измениш. Но когато колелото на борбата се завърти, когато хиляди стачници ще разчитат на нас и животът на десетки другари ще виси на косъм, ние трябва да вземем предвид тази вероятност. Ние сме мозъкът, който ръководи, и затова трябва да предвиждаме всичко. Разбираш ли ме?
— Да — глухо произнесе Стефан. Настъпи мълчание. В гората се чуваше само повяването на вятъра, който шумолеше между боровите клони, и далечните жизнерадостни гласове от градината.
— Какво мислите да правите? — попита той след малко.
Макс забави отговора си.
— Решихме да не ти възлагаме нищо — каза той.
— Но вие не ме познавате… Аз не издадох нищо, дори когато агентът почна да ме удря с пистолета си по главата.
Гласът на Стефан потрепери от негодуване и в тъмните му очи се запали мрачен пламък.
— Ние знаем, че сега ти си отличен другар — каза Макс след малко. — Решението беше просто да ти дадем една година отпуск. Това не трябва да те оскърбява. Ти можеш да използваш времето в работа над себе си и да размислиш върху бъдещето. Ние не сме секта от фанатици, а организация от свободни хора, които поемат жертвите доброволно. Тия жертви са тежки. Ти знаеш с какво е изпълнено попрището на един партиен деятел… Нелегален кучешки живот, зверски изтезания и куршум… Да, куршумът е цяло щастие, ако разполагаш с него, преди да те заловят, или когато палачът милостиво го изпрати най-сетне в главата ти. Около тебе животът ще кипи, а ти ще се промъкваш в него като тъжна, бледа сянка. Ти ще видиш как хората се любят, образуват семейства, раждат деца, а твоят живот ще мъждее като пламък на забравено кандило. Понякога ще изпитваш самотност, ужасна, разкъсваща нервите самотност… Тогава у тебе ще се появи желание да имаш съпруга и деца, да ги целуваш и галиш, да се радваш на благата, които културата е създала, но ще бъде късно… Настръхналите и безумни господари на този свят ще те преследват навсякъде. Да, братко, това е ужасно… Аз съм го виждал у много другари.
Макс замълча. Слабото въздушно течение, което идеше от планината, подухна пак и боровете
